Актьорът Алекс Иванов пред Lupa.bg: Бягам от посредствените хора и празните разговори

* Станах актьор заради Иван Иванов * Българските филми копират американските и ни пробутват изтъркани сюжети

Актуално интервю
19:43 - 15 Ноември 2022
12777
Актьорът Алекс Иванов пред Lupa.bg: Бягам от посредствените хора и празните разговори

Алекс Иванов вече една година прикова вниманието на телевизионните зрители с ролята си на "лошото момче" Александър Акарди-Сандо в хитовия криминален сериал "Братя". 29-годишният актьор, който е студент в НАТФИЗ в класа на проф. Иван Добчев, сподели пред Lupa.bg, че не харесва щампите и клишетата, може би защото нито той, нито героят му Сандо се вписват в някакви рамки и установени правила.

Алекс, който има гръцки корени, е кръстен от баба си Алексиос. Майка му обаче не харесва особено това име и го записва с по-краткото Алекс. От малък се интересува от актьорството и макар че следва журналистика в Нов български университет, все пак усеща, че призванието му е да учи в НАТФИЗ. За пръв път в интервю пред Lupa.bg сподели, че актьорът Иван Иванов и филмът "Всичко е любов" са го вдъхновили да учи актьорско майсторство, да бъде бунтар по душа и да не позволява да бъде мачкан.

Нарочно дразня зрителя с поведението си в „Братя“ и когато ме хейтят в социалните мрежи се радвам, защото това означава, че съм си свършил работата, не се дава Алекс. Съжалява обаче, че част от българските филми и сериали копират американските и ни пробутват изтъркани сюжети. Признава, че трудно се доверява на хората, но пък те могат да разчитат на него като на верен приятел.

В откровената си изповед пред Lupa.bg талантливият актьор каза, че снимките на "Братя" за него са били голямо предизвикателство и се радва, че е намерил приятели и съмишленици на снимачната площадка. "Каузата ми извън професията е да се боря за опазване на природата. Винаги съм избирал спорта, изкуството и пътешествията пред безделното шляене, запоите и наркотиците", откровен е Алекс, на когото със сигурност предстои обещаващо професионално бъдеще в киното и в театъра.

- Алекс, кое бе най-голямото предизвикателство за теб в петия и последен сезон на „Братя“ и как твоят герой Сандо се промени през твоите очи през трите сезона, в които участва в сериала?

- Огромно предизвикателство в последния пети сезон на сериала беше тази така желана от мен три сезона многопластова линия на героя. Исках Сандо да премине през няколко различни етапа – било то душевни или физически. Много се радвам, че това нещо се случва, много се радвам, че думите ми, макар в някои случаи изразени по-остро, се чуха от хората, които пишеха сценария.

Смятам, че един такъв многопластов персонаж какъвто е Сандо, който бе голяма загадка като човек, заслужаваше да се разгърне по различен начин и смятам, че го поведох в тази посока. Много мразя клишетата, които се използват за мафиот, за мутра, за ММА боец и т.н. Извън тях има нещо друго.

- Да, клишето за мутра обикновено е тъп и ограничен бабаит, който е лишен от всякакви емоции и ликвидира всеки, изпречил се на пътя му.

- Аз съм човек, който практикува боен спорт, тренирам бразилско джиу джитсу и мога да кажа, че клишето, което повечето хора, занимаващи се с литература или с писане, имат за такъв тип хора, е изключително погрешно. В нашето бойно изкуство – джиу джитсуто ти можеш да се бориш с някого, който е с 15-20 кг по-тежък от теб, но с нужната техника може да го надвиеш.

Не винаги силата, не винаги клишето, не винаги щампата побеждава.

Джиу джитсуто е като шаха – изисква се не само да си физически здрав, но и интелигентен, за да предвиждаш ходовете на противника или на момчетата от залата.

За мен джиу джитсуто е спорт и бойно изкуство, което те прави физически издръжлив и те учи на самозащита, но и те стимулира да се бориш за оцеляването си. Защото на един човек, практикуващ джиу джитсу, ако веднъж не му се случи да му причернее от задушаване и да разбере какво е да няма въздух, ако не разбере самата цел в изключителни форсмажорни обстоятелства, то той няма и как да си представи какво е да взимаш на секундата най-доброто решение, така че да оцелееш.

Още като се запознавах с бойното изкуство това страшно силно ми направи впечатление и това беше причината, поради която се влюбих в джиу джитсуто. Привлече ме самата идея да си в спортната зала, да забравиш за проблемите и да изпуснеш парата.

- Ти си вложил и част от това, което си научил от бойните спортове в образа на Сандо.

- В началото на петия сезон Сандо се появи с маска, с шапка и с очила. Той не искаше да се разкрива и се беше затворил в себе си. Да изгубиш майка си, след това да изгубиш внезапно и по такъв нелеп начин момичето, което обичаш, е огромна душевна и физическа катастрофа. Хората, които са преминали през такова нещо в живота си, знаят, че е разбиващо.

Аз много се страхувах от този момент в сериала, защото не знаех по какъв начин се чувства човек в такава ситуация. Това не е просто „Тъжно ми е и отивам да скърбя.“ Човек, на когото се е случило подобно житейско изпитание, преминава през различни етапи –  първо издига човека, който го няма в култ, след това този култ те задушава до такава степен, че се опитваш да го намразиш, да се отчуждиш от него, да кажеш, че това нещо не е част от теб и след това по един или друг начин се появява светлина в живота ти и ти се бориш тя да не угасне.

- Коя бе светлината в живота на твоя герой?

- Малката Сара. Сара бе най-деликатният момент в положението, в което изпадна Сандо в началото на петия сезон. Тя беше онази светлинка, която той пазеше да не угасне. Когато отидеш на Великден и си запалиш свещичка от свещения огън, се стараеш да занесеш свещта до вкъщи и докато вървиш пазиш огънчето да не угасне. Същото се случи и с вътрешния свят на Сандо. Той не искаше тази светлина да угасне.

Малката Анна Никол Климентова партнира на Алекс Иванов в "Братя" в ролята на неговата осиновена дъщеря Сара

- Как си партнираше с малката Ани, която играе Сара и която твоят герой Сандо осинови след като убиха и двамата й родители?

- Ани се справи брилянтно. В началото се притеснявах от гледна точка на това, че е дете, а децата се разсейват. Не се притеснявах от нея, а от себе си, защото нямам опит с деца на нейната възраст. Аз съм едно дете, нямам брат или сестра, нямам и братовчеди, които да са били на нейната възраст, нито пък имам приятели, които да имат деца големи, колкото Ани и затова за мен снимките с нея бяха огромно предизвикателство.

Но тя беше невероятен партньор в това отношение и аз съм много щастлив, че двамата си партнирахме и си играехме по време на почивките. Чрез Сандо и Алекс опознаваше какво е да имаш дете. Аз и като човек не знаех как да подходя, как да говоря с нея. Сценаристите ми бяха написали реплики все едно аз знам как да говоря с нея. А аз не знаех. Но успяхме да се разберем.

- Сандо е първата ти главна роля във филм при това в толкова популярен сериал като „Братя“. Откъде черпеше представа за твоя герой – примерно запознали се и контактува ли с такива момчета като Сандо, за да можеш чрез тях чисто психологически да разгадаеш образа му?

- Ходих в едно заведение, където знам, че се събират момчета като Сандо. Седял съм с часове да ги наблюдавам, да видя как се обличат, как се държат. Защото дрехите и гримът ти дават едно различно самочувствие, когато трябва да влезеш в образ.

- Падането ти от високо беше драматично и ти бе на косъм от смъртта. Първоначално не се знаеше дали Сандо ще оцелее, а зрителите във фен групите на „Братя“ в социалните мрежи заляха форумите с молби твоят герой да възкръсне. Радваше ли те това отношение към Сандо и респективно към теб като актьор?

- Зарадвах се, разбира се. Хората са свикнали да виждат познати неща на екрана, познати щампи и когато им представиш един странен мафиот и нещо различно, не бих казал авангардно, започват да хейтят и героя, и актьора.

По принцип „професията“ мафиот сама по себе си е странна. Заради напрежението и заради всички неща, които се случват, е нормално въпросният мафиот „да избие“ нанякъде. Виждам коментари от типа: „Той защо гледа като натровен?“ Аз се кефя, защото това съм търсил като ефект.

Когато влязох в сериала в трети сезон първите ми снимачни дни бяха напрегнати, защото дойдох от развлекателен комедиен сериал – от “All Inclusive“ и там имах съвсем друга роля и друга кауза. Трябваше да забравя това много бързо и да вляза в обувките на Сандо.

Бяха ми написани едни неща по сценарий, които моята цензура и критически поглед отстрани. Имам предвид мелодраматичната част. Ненавиждам мелодрамата от дъното на душата си. Любимият ми жанр е трагикомедията и именно затова харесвам много сръбското кино. Те имат тази способност да се вглеждат сами в себе си и да се иронизират, което за мен е липсващото парче от пъзела в нашето кино. Защото нашите филми са много кахърни, много мелодраматични.

И тогава си казах: „Ей, сега, батко, ти е паднало да покажеш нещо различно“. Приех за себе си, че умишлено ще дразня зрителя, ще го дразня, колкото се може повече. И го правех всеки път, когато това бе възможно. Примерно в сцената, когато трябваше да предам Денис, аз си казах: „Сега е моментът да го направя по много гаден начин, така че да ме нахейтят и да ми е кеф.“

Не си бях поставил за цел да дразня персонажите, а знаех как ще реагира зрителят. Знаех още в самото начало, в който започнах да чета сценария и да се запознавам с героя. Въпрос на актьорско решение е да не играеш представата, но понякога нарочно го правех. Когато някой стъпи върху Сандо той се почувства като второстепенен човек и самият той започва да играе представата, че е много тегав.

Всъщност това е вътрешната борба за това, че аз не мога да реагирам по никакъв друг начин – не мога да обявя поражението си и единственият начин примерно, когато падна на улицата и си разцепя носа е да стана и гордо да кажа: „Абе, хора, нищо ми няма“ и да продължа по пътя си. Това са търсени ефекти от мен, защото персонажът го носи.

- Немалко серии ти прекара прикован на легло или в инвалидна количка, където макар и неподвижен, твоят герой отново показа характер. Как се чувстваше като полужив човек?

- Лежах четири седмици в това легло по 12 часа на ден. След снимки имах нужда просто да ходя. Нарочно не отидох в някоя болница да наблюдавам хора в подобно състояние, защото щеше да е наиграно. Опитах се да изпитам това тежко състояние през себе си и през своето светоусещане, не исках да го имитирам. Казах си: „Ако го усетя, ще го усетя. Ако не го усетя, значи съм се провалил.“ Беше си риск, но ако не рискуваш няма как да знаеш. Риск печели, риск губи.

- Алекс, спомена, че понякога ти се иска да дразниш умишлено зрителя и не се трогваш особено от негативните коментари, защото за теб те означават, че си си свършил работата. А как се отнасяш към хейта например към филми, актьори, сюжети? Както знаем у нас хейтърството е нещо като национален спорт.

- Ще ти дам веднага един пример. Наскоро гледах филма на Мартин Макариев „В сърцето на машината“. На мен лично много ми хареса, а след това случайно попаднах на коментар от една жена във фейсбук по адрес на филма. Въпросната дама се занимава с недвижими имоти и е извън всякакво изкуство. И тя беше написала, че българските актьори са посредствени, че озвучението на филмите е лошо и т.н.

Искам да намеря тази жена, да изляза с нея навън, да й разкажа някои неща и да я предизвикам за следното нещо – ако тя се има за непосредствен брокер и успее да ме убеди, че даден апартамент е точно за мен, така че да го купя, аз ще й стисна ръката и ще й кажа: „Здравейте, аз съм един посредствен актьор и ще купя от вас, непосредствената брокерка на недвижими имоти, този апартамент.“

Живея в Княжево, домът ми има изглед към планината, виждам Витоша на една ръка разстояние и ако тя успее да ме убеди да си сменя жилището ще я поздравя, че тя не е посредствена. Защото хора като нея не знаят ние, актьорите, през какво минаваме всеки ден, за да се получи един персонаж.

- Как си обясняваш факта, че някои зрители имат такова мнение за актьорите и за цялата артистична гилдия?

- Когато не ми харесва някой български филм или сериал не изпитвам желание веднага да го разкритикувам. Просто си казвам, че това не е моята тема и ме интересуват други неща. Гледам все пак да намеря нещо хубаво във филма, гледам с интерес персонажите. Но не може тази госпожа, която смята, че не е посредствена, да си мисли, че е на върха на пирамидата и да хейти без да разбира. 

Аз гарантирам, че тя не може да ми продаде дори един храст или цвете. Такива хора трябва да млъкнат и да започнат да се вглеждат в себе си и в собственото си критическо мислене. Не може една такава жена, която е прочела булевардно четиво като „Алхимикът“ на Паулу Коелю или примерно „Десет неща, които една жена трябва да прочете, за да стане еманципирана“, да ми дава акъл как да играя. Дразня се на такива коментари, защото това се превръща в тенденция. В България в днешно време е много модерно да си посредствен, да харесваш посредствени неща и нищо да не искаш да направиш, да се влияеш от чуждото мнение и да си в крак с модата.

Като минавам по „Витошка“ забелязвам, че момичетата вече не носят пухени елечета, сега е модерно да носят анцузи и разпуснати дрехи, да се носят по-неглиже с едни меченца. Сега е много арт да си купиш суичър, който е с картина на Ван Гог или с „Целувката“ на Густав Климт и да кажеш „Ами че аз много разбирам от изкуство“. А като я питаш знае ли кой е на петолевката тя ще мига на парцали. Разбира се въпросната девойка с Климт на гърба не е чувала за художника Иван Милев, който е изобразен на петолевката и който е ученик на Климт.

Алекс Иванов заедно с Тодор Танчев и Владимир Михайлов на снимачния терен на сериала "Братя"

- Извинявай, но имаш прекалено високи очаквания от хората. Все пак не забравяй, че 40% от тях не са прочели нито една книга през последната година, а вероятно и през живота си. Разбира се казвам това и със съжаление, и с ирония.

- В днешно време голяма част от хората няма какво да предложат един на друг. Имам приятел, който от дълго време се опитва да си намери половинка. Излиза на среща с някое момиче, но все не се получава. Той е работливо момче, изкарва си парите с честен труд и неговото желание е да има семейство. Излиза с една, с втора, с трета, четвърта и всеки път се прибира разочарован и ми звъни по телефона: „Брат, не мога. Аз имам едни стандарти и те не са това тя да изглежда така или иначе.“ Единственото, което той иска е да може да води нормален човешки разговор с момичето. А не единствената тема за разговор да е какво си е купила тя, какво е обядвала, в кой ресторант и т.н. И аз го разбирам и подкрепям.

В днешно време жените искат от мъжа сто неща и мъжът прави невероятни гимнастики това нещо да се случи. А жената насреща не си мърда пръста и остава завинаги и вовеки посредствена. Тя няма какво да сложи на масата – не предлага уют, не оценява, че аз съм човекът, който може да се грижи за детето й. Защо мъжът да прави примерно десет неща, а жената – нула?! В днешно време жената няма какво да предложи и затова има толкова много самотни момчета и затова има толкова самотни момичета.

- Алекс, извинявай, но не мога да се съглася с теб в този случай. Нека да видим и другата гледна точка – когато жената прави изключително много неща в едно семейство, а мъжът не си мърда пръста. И когато жената изобщо не е посредствена, а напротив интелигентна е, не се интересува само от това да ходи по моловете, а се интересува от изкуство например, има хубава професия, изкарва добри пари и се старае да бъде и добра майка, и добра съпруга и да бъде добра и в професията си.  

- Моето мнение е изградено върху това, което аз съм виждал и което аз лично съм изпитал на свой собствен гръб. Но ще кажа, че съществува и другата част на айсберга. Съществуват много момчета и както се казва в „Иванов“ - които са се търкулнали по наклонената плоскост и които нямат абсолютно никаква дисциплина, абсолютно никакво желание да вкарат живота си в ред, да започнат да четат, да започнат да се интересуват от някакви неща, да са самостоятелни, да не се опитват да изклинчат и да предложат нещо.

Изобщо не говоря за поругаване на единия пол – мъжете сме светци и точка. Говоря за това, че трябва да има взаимно даване и от двете страни. Не може аз да давам десет, ти да даваш едно. Не може аз да изтичам 10 км и да получа медал, а ти 400 м и също да получиш медал. Живеем в един свят, в който започваме да ставаме ултратолерантни към абсолютно всичко. Не говоря в случая за политика, защото съм аполитичен.

- Гласуваш ли? Защото ако не гласуваш после нямаш моралното право да критикуваш. А все пак демокрацията ти дава право на избор.

- Да, гласувам. Избирам винаги да гласувам за нещо, в което съм повярвал. Естествено, ако съм бил излъган няма да повторя избора си. Нито съм русофил, нито съм американофоб, аз съм българин, аз съм балканец. Аз ще защитавам българските и балканските интереси и ще се боря против промяната и детронирането на балканските ценности у нас. Няма да толерирам празници като Хелоуин. Имах около 15 покани да отида на партита за Хелоуин. Отказах всяка една от тях, останах си вкъщи с моята приятелка и предпочетохме да си говорим. От Америка както са се появили много добри неща, така са се появили и лоши, но за съжаление лошите преобладават. Мога да кажа същото и за Русия и за това, което е идвало от Съветския съюз.

Съществува един маниер у българина да говори с прекалено много чуждици. Мен това много ме дразни. Примерно, когато се запозная с някого или някой влезе в стаята, където сме много хора, и казва: „Hi, how do you do“ и т.н. аз съм готов да му кажа да се върне до вратата и да поздрави като хората. Не харесвам този ултралиберализъм, че всичко е окей и всичко трябва да е сейфти. 

- Според теб българските филми са много кахърни и мелодраматични. Това ли е основната ти критика към нашето кино?

- Нашето кино няма успех, защото нашите сериали и филми са реплика на американските.

Поканиха ме на кастинг за един сериал, в който се разказваше за училищни банди. Тогава никой не ме знаеше. И само като прочетох сценария и видях, че едно от момчетата го блъскат в шкафчетата, единият герой е скейтър, другият е байкър, третият е хедфонс и героите носеха всякакви такива прякори, си казах, че няма да участвам в тази глупост. Винаги, когато усетя американското клише да присъства в сценария на секундата го детронирам. Знам, че моята работа е да бъда актьор и да служа на стила на сериала, в който участвам, но не винаги това е възможно.

Ние предлагаме на Запада нещо, което вече са виждали. Защо Емир Кустурица спечели в Кан? Защото Емир Кустурица нямаше желание да копира американците.

Напоследък гледам предимно сръбски сериали, не говоря за „Южен вятър“. Гледах сериала „Сенки над Балканите“. Негов режисьор и продуцент е Драган Белогърлич, той играе Царя в първата част на „Южен вятър“. В последно време той е един от будителите ми.

- Защо именно той?

- За мен Драган Белогърлич е изключително талантлив актьор. Той може да сложи всеки американски актьор в малкия си джоб. Той е и продуцент, и сценарист. Дългите му години като актьор му позволяват това нещо. Сериалът, който той направи „Сенки над Балканите“ е много интересен и открехва вратите към едно интересно време – след Първата световна война през 1917-18 г. Интересно е да видиш бохемите на Белград, тайни окултни секти. Този филм не е копие на американските, има свой собствен почерк.

Същото се отнася и за един български филм, който гледах наскоро - „Януари“ на Андрей Паунов. Аз бях очарован. Когато гледах Йосиф Сърчаджиев си казах „Леле, майко.“ Начинът, по който той гледаше и говореше много ме впечатли. Тази характерност на персонажа наистина беше удивителна. Захари Бахаров, Леонид Йовчев също са страхотни. За съжаление обаче масовият зрител няма да гледа този филм. Ще каже: „Абе какви са тия хора, кви са тия вълци?“ Много трудно е да се направи черно-бял филм, всичко е много специфично - осветление, звук, картина. Някои моменти в „Януари“ ми приличаха на филм на Куросава. Това за мен е един от най-добрите филми, които са правени в последно време и бих искал да поздравя целия екип. Чудесен филм.

- Вечният спор между българските кинотворци, особено когато става дума за разпределение на държавната субсидия за кино  - дали да се дават пари за т.нар. арт филм или за филми, ориентирани към масовия зрител.

- Едно е да направиш сериал, в който основната ти тема е каузата, друго е да направиш сериал, чиято цел е друга, а каузата е част от сюжетната линия и тя е пълнеж.

В един сериал аз бих искал да видя нещо, което досега не е правено и да не се повтаря една и съща тема. Иначе те не ми дават решение. Това е същото нещо като с книгите за взаимопомощ. Толкова мразя книги от типа „Как да бъдем щастливи?“.

За всеки човек е строго индивидуално. Не казвам, че всички трябва да вървим към някакво елитарно, абстрактно, авангардно изкуство. Но и не бих искал филмите и сериалите да ни пробутват изтъркани сюжетни линии.

- Един от твоите любими писатели Чехов казва: „Човек е това, което мисли за себе си“ и „Човек е това, в което вярва“. Какво мислиш за себе си и в какво вярваш?

- В днешно време хората са много далеч от такъв тип автор. Но пък затова има Паулу Коелю. Аз се ненавиждам в моментите, в които се усещам, че съм посредствен. И си казвам: „Това, което направи беше много посредствено.“ Аз съм готов да седя 13-14 часа на терен без да си докосна телефона, без да правя каквито и да било други странични неща с цел да си свърша работата като хората и да знам, че съм дал всичко възможно това нещо да се случи.

Повечето хора идват на работа, за да бъдат част от някакво общество и започват лека-полека да си споделят проблемите, които имат в семейния живот и в един момент центърът на работната среда се измества. Актьорството е отборна игра, не си сам за себе си. И когато се появява егото и емоционалните проблеми от детството и личния живот нещата не са окей.

- Все пак не е ли нормално, след като прекарваш толкова много време с дадени хора, с които работиш да споделяш и лични неща? То дори става спонтанно.

- Не. Не смятам, че е нормално. Ние сме на работа. Когато си на работа трябва да си единствено концентриран в работата. Шегите, закачките и този български манталитет „ха-хо хи-хи“ не са сериозни. В един момент ти започваш да изпитваш някаква симпатия към даден човек и примерно си затваряш очите, ако той направи някаква грешка в работата и си викаш: „Сега как да му кажа. Той има такива проблеми в личния си живот.“

Човек трябва да знае и йерархията. Например аз няма да отида и да кажа на продуцента: „Ей, брат, кво става?“ и да му фамилиарнича. Винаги се държа изключително професионално, прямо и честно, дори да не ми харесва нещо. Моите колеги и приятели го знаят. Разбира се, не харесвам и отношението към актьора и да му се сочи с пръст къде да застане, все едно е ученик. В подобна ситуация актьор от друга държава просто ще се обърне, ще си вземе шапката и ще си тръгне.

Държа в работни отношения да говорим единствено и само за работа. Вече след като свършим работния процес аз съм тотално различен човек. Тогава може да си споделиш някакви неща с мен. Много се шегувам. Бъзикам се. Това ми помага да презаредя батериите. Примерно, когато снимахме сцените, в които съм в инвалидна количка и седя обездвижен в едно особено състояние на духа аз се чувствах по един начин. Но когато по време на почивките ставах от количката трябваше така да се каже да променя емоцията, тъй като няма как да стоя само на нея.

Имаше един ден, в който толкова много дадох като емоция на терен, че дори не помня как съм се прибрал вкъщи. Помня само, че просто си легнах. Казахме си „Лека нощ“ с моята приятелка, тогава тя беше в родния си град Русе и заспах със слушалките в ушите. Събудих се в същата поза.

- Хората ще си помислят, че си доста труден характер, че си недостъпен и избухлив. Всъщност с теб разговаряме доста спокойно. Случвало ли ти се е да избухнеш по време на снимки, ако нещо не се получава, както ти се иска?

- Повишавал съм тон на терен, макар че по принцип съм много спокоен човек. Да повиша тон означава, че някой ме е изкарал извън нерви и аз съм вече безсилен да говоря нормално и трябва да се развикам. Ха-хо хи-хи води дотам аз да съм нацелил дубъла и някой да каже: „Падна батерията“. В такъв момент ми става много тъпо. Аз съм актьор, трябва да го повторя, но аз имам път, по който това трябва да се случи. И когато те ми съкращават пътя, те ми съкращават емоцията.

Алекс Иванов и Владимир Михайлов са братя в хитовия сериал "Братя" 

- Все пак сприятели ли се с колеги, с които снима три сезона в „Братя“?

- Да, с Влади (Михайлов) станахме големи приятели, с Марто (Димитров) и Радо (Владимиров) също. За огромно мое съжаление те двамата не участваха в пети сезон. Продукцията загуби, че се лиши от тези двама изключително талантливи актьори. Радо и Марто бяха душата на този сериал. Както казва Павел Поппандов в „Оркестър без име“: „Сърцето мое, човек, може да е моторът, но без душа накъде.“

Ние с Влади може да сме сърцето, но без душа накъде? Освен с невероятното си актьорско присъствие и абсолютен професионализъм в това, което вършат, Марто и Радо бяха и душата.

На мен ми беше изключително самотно да съм затворен в продължение на три-четири седмици в апартамента на Сандо без тях двамата. По това време точно и Влади не снимаше. Искаше ми се и в пети сезон да снимам с Радо и Марто, исках да имам и повече сцени с Христо Шопов. Понякога се чувствам напълно изолиран и знам защо това е така.

Хората обичат лицемерните прегръдки и целувки и малките разговори. Аз ненавиждам малки разговори, ей така да си говоря с някого, просто защото трябва да поддържам някакъв разговор. Аз седя настрани и мълча. Изобщо няма какво да си кажа с този човек.

"Лошите" момчета от филма - Даниел Иванов, Алекс Иванов, Мартин Димитров и Владимир Михайлов

- Сандо промени ли те като човек?

- Докато играех Сандо бях много мрачен, много тегав, слушах такъв тип музика, която чисто вибрационно реагираше на самия мен. И в момента, в който снимките приключиха сякаш този черно-бял филтър се махна и започнах да се чувствам по-добре. Иначе преживяването на снимачната площадка беше страхотно. Не мога да си изкривя душата в това отношение. Мога да го кажа с цялата си душа и сърце. Аз съм по-скоро потапящ се в ситуацията актьор. Мисля какво е чувството и си настойвам съзнанието как бих се чувствал в дадена ситуация.

Как хората разбират мита за Каин и Авел? Разбират, че всъщност Авел е дал най-доброто и Каин е завистливият. Не – Каин не е бил готов да жертва себе си, да жертва това, което брат му е жертвал. Точно това е перфектното обяснение за един актьор – ти трябва да жертваш себе си, както във всяка една професия. Като играеш Иванов по Чехов, ти трябва да оставиш Алекс отвън, пред прозорците на НАТФИЗ, да се качиш и да усетиш как на един човек за толкова кратко време са му се случили толкова много неща.

Алекс е щастлив, че сериалът го среща и сприятелява с Владимир Михайлов (Денис Топал/Драгомир Донков), Радослав Владимиров (Никсъна) и Мартин Димитров (Радо)

- Твои колеги се разделиха емоционално с героите си от „Братя“ и помежду си. За теб емоционален ли бе краят на снимките, а скоро за съжаление и на сериала?

- Не, аз нямам такива сантименти. Защото ако почна да имам такива носталгии ще съм един много тъжен човек и ще се разплаквам отвреме-навреме. Хубаво ми стана от факта, че хората, които съм смятал, че държат на мен по някакъв начин, дойдоха и ме поздравиха.

- От всичко, което коментирахме дотук и усещайки твоите възприятия за света допускам, че не би участвал в риалити предавания. Но все пак да те попитам - би ли се снимал в риалитита или в реклами?

- Реклами на казино – не, риалити формати – не, реклами на всичко, що се отнася до кредити – не. Всичко, което е в помощ на човека – да.

Заедно със своя екранен баща Христо Шопов, който играе ролята на Филип Карамитев в "Братя"

- Участваш в няколко благотворителни каузи, свързани с бездомни кучета. Ти и твои колеги актьори подкрепихте Фондация „Шаро - подай лапа на изоставените“ и се снима в календар за 2023 г. за приюта „В помощ на животните в Мездра“ („Animal Help Mezdra“). Имаш ли твоя лична кауза, за която се бориш извън актьорската професия?

- Да, моята мечта паралелно с актьорството е да се занимавам и с други каузи. За пръв път го казвам публично и се обръщам към хора и организации, които се занимават с опазване на околната среда и дезертизация, да се свържат по какъвто и да е начин с мен, защото искам да направя организация, която да се бори с този проблем. Много харесвам Садгуру (индийски природозащитник, мистик и визионер, създател на движението „Съзнателна планета“, което поде световна кампания под надслов „Спасете почвата“, б.ред.) След няколко години няма да има храна и това се дължи на дезертизацията. Тя не съществува само на сушата, тя съществува и в морето.

Смятам, че като човек, който прави изкуство и се занимава с актьорско майсторство и с театър, с кино и телевизия аз се чувствам на 60% удовлетворен. Бих искал да имам възможност да помагам на хората за справяне с климатичните проблеми. Интересуват ме природата, почвата, дърветата, животните. Искам да помагам на тези хора и на хора, които имат нужда от помощ. Това ме кара да се чувствам на 100% удовлетворен.

Актьорското майсторство е моето призвание или както Чехов се изразява – моята жена, а другото е моята любовница. (Известната фраза на Чехов, с която описва себе си е: „Медицината е моята законна жена, а литературата — моята любовница“, б.ред.)

Актьорът се чувства щастлив с приятелката си Мира Яворова

Наскоро с моята приятелка помогнахме на един приют за кучета в Мездра. Едни добри хора от района се грижат за бездомните животни, но единственото, което имат е една срутена къща и един що-годе голям двор. Моят апел е, ако има хора в близост до Мездра и ако имат възможност да дарят земя на този приют, нека го направят. Никаква организация не спонсорира доброволците. Тези хора се грижат със собствени пари, защото обичат кучетата.

Всичко това е свързано с тоталното нехайство на общините към бездомните животни, с нехайството на развъдчиците и с нехайството на хората, които си взимат куче, а после го изхвърлят, казвайки си – то е куче, може да го изхвърлим. Не е така. Знам какво е да си самотен и приех тази кауза присърце. Разбира се, че веднага се съгласих да се снимам заедно с други мои колеги за благотворителния календар на „Animal Help Mezdra“.

- Алекс, кои са хората в живота ти, които са те мотивирали през годините да се изградиш като личност, така да се каже кои са твоите будители?

- Единият е баща ми. Заради него и заради актьора Иван Иванов, аз се занимавам с актьорско майсторство. Ако баща ми го нямаше в моя живот може би и аз нямаше да съм човекът, който съм.

За мен баща ми е най-важният будител – той ми даде способността да бъда мъж и да се чувствам мъж в това общество. Да не седя да гледам една гума като някакво сложно математическо уравнение, както и да знам, че първо трябва да изключа бушоните преди да правя нещо по електричеството вкъщи, и да не бъркам с отвертката в контакта.

Баща ми е моят будител, защото расте и вирее в токсична среда и въпреки това той си направи сам лодка. Производители на лодки го питат какъв модел е и коментират, че за първи път виждат такова нещо. Той просто им каза: „Аз си я направих сам.“ Баща ми си прави всичко сам и мен това ме мотивира много.

Заедно с баща си Георги Иванов

- А какво те свързва с актьора Иван Иванов и защо към него имаш по-особено отношение?

- Не се познавам с Иван Иванов. Мечта ми е да се запозная с него още откакто влязох в НАТФИЗ. Бих искал да си направя снимка с него и да я закача вкъщи. Защото тази снимка ще ми напомня откъде съм тръгнал. Първият български филм, който гледах беше „Всичко е любов“. Аз бях тихичко момче в училище и по-големите ме тормозеха.

Спомням си, че един ден яко ме тормозеха и тогава тате ми пусна един филм, за да видя какво за него означава мъжкар. Тате ми показа „Всичко е любов“ и ми каза: „Виж Иван Иванов, виж Радо.“ И аз гледах и си казвах колко трагична съдба има това момче и в същото време си мислех: „Гледай какъв е мъжкар!“ И в съзнанието ми е останало, че тогава реших: „Ей сега ще си събирам от закуските и ще си купя същите гуменки.“ Защото си мислех, че Радо бяга бързо заради гуменките. И когато се чувствах пренебрегнат и тормозен си обувах тези гуменки и бягах.

Имитирах сцени от филма – гледах страшно тези, които ме тормозеха така, както Иван Иванов гледаше във филма и дори веднъж казах на един, който ме тормозеше: „Изчезвай, че ще те бия“ и той се изплаши и избяга. И аз си казах: „Аз съм Радо“. Баща ми имаше същия пуловер като неговия, даде ми го и аз го носех с гордост и се чувствах защитен. Мъжкото в мен започна да излиза. Този характер на Радо, тази непокорност и бунтарство останаха и продължиха да се развиват в мен.

За мен ще е сбъдната мечта да се запозная с човека, благодарение на който съм станал актьор. Пък и сме с една фамилия. Баща ми може да е моторът, но майка ми е душата на това нещо. Защото тя винаги ме е подкрепяла. И продължавам да съм онова дете със свободен дух, защото съм такъв благодарение на родителите си. Те не са ме ограбвали от нищо.

Не съм наркоман, не съм наркозависим или алкохолик. Винаги съм избирал спорта, изкуството и книгите пред простотията, спорта пред наркотиците и алкохола. Избирал съм медитацията, вътрешното усъвършенстване, разходките, пътуванията и пътешествията пред безделното шляене и запоите, пред безсмисленото ходене по дискотеки в петък вечер.

- Без по никакъв начин да звучи иронично към теб, но ти като че ли току-що описа свръхчовека по Ницше – този, който вечно се стреми към саморазвитие и самоусъвършенстване и към нови върхове и този, който презира всички, които нямат достатъчно сили в себе си да се борят с живота и със себе си и този, който презира раболепните хора. Вече коментирахме, че светът няма как да е прекалено идеалистичен и в този смисъл къде намираш опора, когато се чувстваш неразбран и самотен?

- Към другите хора съм много благосклонен, но към себе си съм безкомпромисен. Когато си позволя да прекрача обещанията, които съм си дал не се самонаказвам, но се питам: „Накъде си тръгнал?“ Успял съм да изкореня дебелия и ленивия човек в мен. Аз съм дисциплиниран. Когато се усетя, че отлагам нещо си казвам: „Защо го отлагаш? Харесва ти да играеш ФИФА малко повече? Свърши го първо и после стой и си играй!“

Все пак хората да не си помислят, че съм някакъв робот. Понякога не ми се чете, понякога не ми се гледат филми и имам нужда просто да се разходя и да правя нещо съвсем различно, като примерно да отида на пътешествие. Последните три години успях да отида само до Одрин. Човек трябва да има дисциплина. Дензъл Уошингтън има много интересна мисъл, че всяка вечер преди да си легне оставя пантофите си под леглото, за да започне деня си на колене. Ние сме скъсали връзката с духовността.

Скъсали сме връзката с човек и Бог. Материализът е обзел всичко. Не искам да звуча като християнски или мюсюлмански проповедник. Човек е свикнал да живее с много.

По време на лятна почивка станах свидетел как една жена вдигна луд скандал, че СПА-то в хотела не работеше няколко часа. Боже, Господи, това ли е най-важното? На мен ми трябва нещо просто. Ако отида в 5-звезден хотел се чувствам потискащо. Човек не трябва да се стреми към лукса, не трябва да се стреми да има повече, а да се стреми да има достатъчно, за да се чувства щастлив.

Мен повече би ме зарадвало да отида примерно до Рим с влак, отколкото някой да ми подари Мерцедес. Мечтая да пътувам с транссибирския експрес, мечтая да отида в Индия, в Япония, в Тибет, в Мексико, в Перу. Не искам да отида на ол инклузив в Япония, а искам да видя дъното и каймака, да вляза и да се потопя в държавата, да започна да се чувствам индиец, да започна да се чувствам японец, да започна да се чувствам руснак. Още когато прочетох разказа на Чехов „Степ“ започнах да мечтая да се водя на транссибирската железница и да мина през Сибир. Човек трябва да се стреми към такива пътешествия и да се радва на хубавото време.

- Алекс, не говориш публично за личния си живот, макар че в социалните мрежи споделяш снимки с твоята приятелка. Наскоро ти публикува романтична фотография, която навежда на мисълта, че двамата сте минали под венчилото. Така ли е?

- Личният живот затова е личен и аз не бих искал да коментирам нищо в този план що се отнася до човека Алекс.

- Щастлив мъж ли си тогава?

- Да, аз съм един щастлив мъж. Аз съм щастлив, първо защото имам покрив над главата си, имам какво да ям, имам прекрасни родители и прекрасно семейство, имам приятелка до себе си, която ме обича. Имам приятели. Мартин (Димитров) е един от тях. Може да не си говорим всеки ден с него, но когато му се обадя и му кажа, че имам проблем знам, че той е човекът, който веднага ще реагира.

Не обичам токсичните отношения, не обичам токсичните хора, такива които са прекалено големи егоцентрици, които те прекъсват. Баба ми Данче ми казва следното нещо: „По-добре сам, отколкото зле придружен“. Настина по-добре сам, отколкото зле придружен във всяко едно отношение - било то дали ще съм с някоя жена или в приятелството си с някой друг. И в професията.

Приятелството в днешно време се разбира дотам да имате някакви общи интереси и да си говорите ха-хо хи-хи. Приятел за мен означава, ако аз сега кажа на някого, че оградата ми е паднала и го моля за помощ да я иззидаме, той да се отзове веднага, а не да каже: „Абе брат, сега не мога, че майка ми или жена ми ме накараха да свърша еди-кво си.“ Ако мен някой ме помоли за подобно нещо, на секундата ще отида. Хората усещат, че съм труден като приятел, но аз съм верен приятел. Много хора са ме разочаровали. Вече не се доверявам толкова лесно.