Царят на операта - Борис Христов никога не пя на родна сцена
„Аз винаги мисля за отечеството, никога не съм му изневерявал и съм се стремял да му бъда полезен със силите и таланта си.” Това споделя Борис Христов през 1988 г. Негови са и съкровените думи: „Моето непрестанно учение и моята дългогодишна световна кариера в служба на културата са били и ще бъдат винаги в името на човечеството, на моя славянски род и в името на моята родна България, към която чувствам привързаността на син и гордостта за издигането на нейния престиж”.
„Борис Христов - трагичният цар на оперната сцена, един от най-големите гласове на миналия век, триумфирал по целия свят, никога не пя на българска сцена, никога не облече за нея нито един костюм от царските си роли”, споделя с тъга директорът на Софийската опера акад. Пламен Карталов, който е и първи шеф на Академията за млади певци в Рим, създадена от Борис Христов във вилата му в Рим. През 70-те години обаче оперният бас записва църковни песнопения в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”.
През 1942 г. като царски стипендиант заминава да следва пеене в Италия. Комунистическата власт го пуска да се върне в родината едва през 1963 г., а истинското признание у нас идва чак през 80-те години, когато благодарение на Людмила Живкова и на Георги Йорданов Борис Христов така да се каже е реабилитиран и е удостоен със званието „народен артист”, лауреат на Димитровска награда и „почетен гражданин на София”.
Според именития композитор проф. Александър Йосифов Борис Христов е направил за света нещо изключително ценно: „първо, накара всички оперни театри, когато се поставят руски опери, да се пеят на руски език; второ, той имаше няколко вокални школи в гласа си, в гърлото си - едната беше за италианска оперна класика, другата за руска, третата за църковно-славянска музика. Докато при италианската оперна класика всичко беше много хубаво воалирано, изнесено като мелодика, като тембър, при руската се усещаше онова славянско, широко пеене, а при църковно-славянската имаше страхотно голямо дихание, едно благоговение при изпълнението до такава степен, че създаваше усещането, че пее самият Господ Бог. Или нещо от небесата.”
Борис Христов се ражда на 18 май 1914 г. в Пловдив, в семейството на Райна и Кирил Христови. Израства обаче в София. Родът на оперния певец е от Македония. Баща му е преселник от Битоля, деец на ВМРО, редактор на вестници, свързани с македонските дружества, събирач и изпълнител на български народни песни от Македония, които е записал в Българското радио и за БАН. Това е здравият български дух, с който е закърмен бъдещият велик световен певец.
През 1969 г., вече на върха на славата си, Борис Христов получава писмо от един композитор от Скопие, с името Македонски, който го кани да изпълни ролята на „Цар Самуил – цар Македонски” в негова опера. „Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така като цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский”, безпощаден е оперният певец и отказва поканата.
Борис Христов мечтае за професия, чрез която да помага на справедливостта и спазването на законите. Затова завършва право в Юридическия факултет на Софийския университет. Още като дете обаче малкият Борис демонстрира отлични гласови възможности в хора на катедралата „Св. Александър Невски” в София.
След Университета отива в казармата. Служи в ескадрона за запасни офицери при Първи конен полк в столицата. По негова инициатива в полка се създава хор и той става негов солист. После дипломираният юрист е изпратен за кратко като стажант-съдия в Окръжния съд в Пазарджик, което ще провокира близо седем десетилетия по-късно председателя на местния Общински съвет и виден адвокат Хари Харалампиев да предложи бюст-паметник на музикалния гений да украси една от градинките пред Съдебната палата в Пазарджик. Именно там обаче следва голямо изпитание за юриста-певец.
Борис Христов в ролята на Борис Годунов
По думите на изкуствоведа проф. Атанас Божков Борис „скоро трябва да мотивира една смъртна присъда – факт, който поражда в неговата душа голям конфликт.” Става въпрос за предумишлено убийство в ловна пушка. Убит е 17-годишен младеж. „Когато говори неговата съкрушена майка на Христов му прилошава. Кой трябва да се слуша в случая – Цицерон, който казва, че „законът е ням съдия” или Виктор Юго с неговата мисъл, че „законът, който убива, не е закон, а престъпление”. Опитвайки се да избяга от това „престъпление” съдбата му поднася среща, която определя бъдещия житейски и творчески път на юриста. Борис среща цар Борис III, който насърчава младия съдия да изостави правото и да се посвети на музиката.
През 1942 г. на Йордановден хорът на „Св. Ал. Невски”, в това число и Борис Христов, заедно с владишкия клир отслужва литургия. На почерпката в двореца цар Борис III с чаша вино кани хористите да изпеят няколко песни и Борис изпява баладата за хан Крум Страшни. Монархът се приближава до него с думите: „Браво, младежо, с лекота махнахте главата на Никифор! Кога да ви чуем в операта? Борис отговаря: „Ваше Величество, аз съм съдия в Пазарджик.” Царят замълчава, но миг по-късно казва: „Съдиите са хубаво нещо, но у нас са повече от достатъчно. Виж, големите певци са рядкост. Тръгвате за Италия.”
И така Борис III решава съдбата на своя адаш. След личната намеса на царя Министерството на просветата отпуска стипендия на младия юрист, за да следва пеене в Милано. Борис заминава за Ботуша на рождения си ден в разгара на Втората световна война – 18 май 1942 г. На гарата в София го изпраща брат му Николай, който е офицер. В Италия парите едва му стигат и дори се храни с карта за безплатна супа в църквата, която се перфорира при получаване на всяка порция. От България от време на време му изпращат по няколко пакета цигари, които тогава са „най-твърдата валута”, с продажбата на които той допълва скромния си бюджет.
След смяната на политическия режим на 9 септември 1944 г. комунистическата власт не разрешава на родителите му да го посетят в Италия. Самият Борис Христов не е допускан в родината си цели 25 години след като заминава да учи. Стипендиантът на цар Борис III, триумфиращ по световните сцени, никога не получи покана да пее пред публика в България – нито в Софийската опера, нито в която и да е българска опера, а гастролът му в Болшой театър в Москва е бил провален лично от тогавашната съветска министърка на културата Екатерина Фурцева. От друга страна, приемането му на Запад също не е гладко – когато през 1950 г. получава първата си покана от Метрополитън опера, на него му е забранено да влиза в САЩ, защото е роден в държава от Източния блок.
През 1954 г. в София умира братът на Борис, Николай - виден столичен адвокат. Заради защитата на каузата, че българите в Македония са българи, а не македонци, Николай е хвърлен в концлагер и там отрязват крака му. Безбройните опити на Борис да издейства виза за брат си, за да го лекува, остават напразни. Николай умира в пълна мизерия. Връх на низостта е, когато комунистите не пускат Борис да погребе брат си. След години трагедията се повтаря - този път за баща му. Отново България не позволява на чедото си – най-великия певец в света, да погребе татко си.
Пускат го да се върне едва през 1963 г., като връщането му се превръща в своеобразен празник за музикантите. Но покана за изява у нас не получава. Няколко години по-късно успява да изпрати майка си в последния й път. Тя също изживява живота си в нищета с подаяния на приятели и роднини, защото не позволяват на сина й да й изпраща пари. На всичко това гордият Борис Христов реагира с мълчание и прошка. Геният проявява и огромно благородство към родината си като дарява дома си на столичната улица „Цар Самуил” № 43 на българската държава. Къщата се превръща в музикален център за развитието на млади оперни певци. През 1986 г. заедно със съпругата си Франка дарява на България и вилата си в Рим, където е открита „Българска академия за изкуство и култура – Борис Христов”, в която млади български таланти-стипендианти развиват дарованието си и усъвършенстват певческите си възможности. На 22 юни 1986 г. Борис Христов приключва своята кариера и изнася своя последен концерт в Българската академия в Рим.
Макар да се жени за баронеса Франка, голямата любов на оперния колос си остава сестрата на Гео Милев – Пенка Касабова. Тя го пленява не само с красота, но и с уменията си. Петка е първата българка с висше образование по предучилищна педагогика, и то получено в САЩ. Когато се срещат, тя не е млада девойка – вече е на 30 и е известна като част от интелектуалния елит. Директоре е на Института за детски учителки, а певецът е студент по право и по това време пее в мъжки хор „Гусла”.
Борис Христов и Пенка Касабова, 1940 г.
Искрата между тях пламва на имен ден на приятел на Борис - през есента на 1937 г. Ето как учителката описва първите си любовни трепети в своята книга „Любов и талант”: „Любен ме представи, а на мен каза: „Всички сме от хор „Гусла”. Погледът ми се прикова в един висок, хубав млад мъж с цигара в ръка. И досега не мога да си обясня как и защо толкова силно ме привлече той, та дори си казах: „Ако този мъж ме поиска, веднага бих се омъжила за него. Сякаш пръст Божи ми го посочи”. „Борис имаше такива дълбоки емоции! Кога нещо преживяваше, ми то очите му просто изхвърчаха, забравя се, забравя се… Той е необикновен, от друг вид хора, не можем да го измерим с никакъв наш мерник. Ако нямаш искрицата Божия, нищо не става. А Борко я имаше”, пише екзалтираната Пенка. С обожанието си тя инжектира оперния спец, че може да се превърне в българския Шаляпин.
Двамата имат страстна връзка, която гори с пламъка на греховната любов. Консервативните нрави карат педагожката да се плаши от чувствата си и да крие любовта си, тъй като е и доста по-голяма от Христов. От страх тя слага край на връзката им. Пенка и Борис с часове обикалят Борисовата градина, където тя му обяснява, че връзката им е обречена заради разликата в годините и социалното положение.
Касабова дори го тласка да избере някоя от красавиците, които безспир ухажват бохема. Но вместо да я послуша, Борко я моли да се качи за малко в дома му под предлог, че е изморен. Моли Пенка да седне близо до леглото, където е полегнал. После я грабва и изтрива от главата й всякакви мисли за раздяла. „От този момент нататък аз вече изцяло му принадлежах”, пише в спомените си Пенка. В тази връзка Касабова сякаш шлайфа интелектуално Борис - води го по изложби, концерти и опери, запознава го с известни творби на художествената литература и театър.
Борис й подарява годежен пръстен с тюркоаз и диаманти. „Ти ще си вторият Шаляпин, това да знаеш…” , описва Пенка възторга си от таланта на любимия. И успява да го убеди да учи пеене. Насърчава го и му внушава, че той на сцената е наистина Борис Годунов – царят.
Касабова е във възторг, когато педагогическия й метод дава плод –когато след молебена за Богоявление царят изпраща Борко на обучение в Италия. На сбогуване Касабова му подарява златно кръстче с думите: „Да ти напомня за моята вяра в твоя успех”. Оперната легенда го носи до края на живота си. Италия обаче ги разделя. Първоначално си пишат всеки ден, но после, Касабова разрежда кореспонденцията. Намесва се Желязната завеса, после и Държавна сигурност. Обещават да пуснат Пенка при любимия й, ако доносничи за него и за емигрантската общност в Рим, но педагожката категорично отказва. През 1949 г. Борис Христов се жени за баронеса Франка. Певецът и музата му се виждат в България след 20-годишна раздяла, когато през 1963 г. Борис Христов си идва в родината. Певецът й признава, че любовта му е жива и доживот ще остане в сърцето му. „Ти си в кръвта ми! Нас само смъртта ще ни раздели!” Касабова така и не се омъжва.
„Милиони хора по света отдавна са свикнали да виждат Борис Христов с короната на Вердиевия крал Филип II. В известен смисъл тази корона е станала обобщение и символ на неговото артистично битие, защото той се налага с яркия характер на образите, които извайва, или по-точно, с тяхната художествена грандиозност, властност и неповтомирост. Всички негови превъплъщения на сцената в ролята на Борис Годунов, крал Филип, Иван Сусанин, Дон Кихот, Кончак, Досифей, Мефистофел, Агамемнон поразяват със своето царствено величие като поведение или със своята трагична многоплановост като характери”, коментира известният изкуствовед проф. Атанас Божков в книгата си „Борис Христов”. Оперният бас е влизал в ролята на Филип II над 400 пъти, а на Борис Годунов – 300. Към дългия низ от роли се добавят и изповедалните изпълнения на български и руски църковни песнопения, на Литургия Доместика от Александър Гречанинов, на вокалните шедьоври на Модест Мусоргски.
„Личността на Борис Христов фокусира специфични щрихи от артистичния му талант, вложен в различни роли. В тази личност странно, но хармонично се съчетават противоположностите: мъченическият израз на оперния трагик във Вердиевия репертоар, славянското достолепие от руските опери, молитвеният израз на разкаяние в „Парсифал” на Вагнер, тънкият комизъм в Дон Базилио, необятността на песните на Мусоргски. Спойката в тази хармония на противоположностите е широтата на таланта. След знанието е идвала свободата да отхвърля историческите щампи и да намира своя ключ към образа и епохата”, споделя Елена Драгостинова – директор на Музикалния център „Борис Христов”.
Певецът прави оперния си дебют в ролята на Колин от операта „Бохеми” в Реджо ди Калабрия на 12 май 1946 г. А после покорява световните сцени – Ла Скала, Римската опера, Театро „Сан Карло” в Неапол, театрите в Парма, Болоня, Венеция, Генуа, Палермо, лондонската „Ковънт Гардън”, „Колон” в Буенос Айрес.
Кралица Елизабет II поздравява оперния гений
През 1958 г., опирайки се на своя авторитет и слава българинът налага в „Ковънт Гардън” за първи път, операта „Борис Годунов” от Мусоргски да бъде изпълнена от всички участници в оригинал - на руски език. Това е събитие, което по време на Студената война събира в една ложа тогавашния премиер на Великобритания Харолд Макмилан и посланика на СССР Яков Малик. Събитието е безрезервно адмирирано от английската кралица Елизабет II, която лично изразява своето възхищение пред българския певец.
Борис Годунов на Борис Христов е царствен, с величествена осанка, такъв, какъвто трябва да бъде един всеросийски владетел, пише западната преса. Костюмът на героя му тежи 42 кг, като певецът и съпругата му Франка де Рензис сами са пришивали камъни от украсата. Заминавайки на гастрол в Белгия, на границата музикантът е спрян от митничарите, които му казват, че не може да мине с такова ценно творение: „Вие изнасяте цяла банка!” А той отговаря: „Но моля ви, ако това бяха истински камъни, щях ли да ходя като чергарин от опера на опера!”
Оперният гений е прословут с изключителната си точност и прецизност. За разлика от други знаменитости той никога не си позволява лукса да закъснее и винаги идва на репетиции точно на секундата или минута по-рано.
Борис Христов е тласнат към съперничество с Николай Гяуров, който се опитва да го надпее в Миланската Скала. В спектакъла „Дон Карлос” на 13 декември 1960 г. Гяуров е в ролята на Великия инквизитор, а крал Филип II е Борис Христов. Мощният му глас буквално помита този на начинаещия певец. Родният Шаляпин изпява нотите в диапазона на две октави без затруднение, а публиката е във възторг. Прочутият бас прегръща младия Гяуров и му казва: „Не се мери с Христов! Той е само човек! Мери се с дядо Верди и с изкуството, защото са вечни!” Това обаче не стопля отношенията между двамата гениални певци. Въпреки хладните отношения с Николай Гяуров, Христов остава в много добри отношения с други известни певци, като Елена Николай, Никола Гюзелев, Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска.
Оперният колос и примата Мария Калас обтягат отношенията си, съперничейки си за сърцето на публиката. През 1955 г. на оперната сцена в Рим, по време на спектакъла „Медея” от Керубини, двамата стигат почти до бой. Звездите започват състезанието си още на репетициите. Гъркинята опитва да нарежда кой къде да застане на сцената и всички я слушат, но не й Борис, който я пронизва с баса си: „Царят съм аз и съм си у дома. Ще стоя, където реша и ще правя каквото си искам!”. На премиерата мъжът на Калас, милионерът Джовани Менегини, е дал пари на 500 клакьори, за да освиркат певеца. Докато цар Креон пее драматичната си ария с невероятна мощ, подкупените започват да крещят и свиркат, докато цялата зала избухва в аплодисменти и викове „браво” и „бис”.
Борис Христов и Мария Калас в “Сицилиански вечерни” на Верди
В ложите се вихри истински бой между феновете на Христов и „недоволните”. Капакът на всичко е, че и на сцената почти се стига до битка: самият Христов срещу темпераментната Калас. Сеирът гледа елитът на цяла Италия начело с министър-председателя и президента. Арт директорът Питат Сампаоли пък заключава мъдро: „Балканска история, продължение на гръцко-българската война. Ще се понабият и ще продължим”.
През октомври 1976 г. в патриаршеската катедрала „Св. Ал. Невски” Борис Христов започва записите на „Български и руски църковни песнопения”. Това става вече след като комунистическата власт в лицето на дъщерята на Тодор Живков – Людмила решава да приобщи световноизвестния бас и да използва името му за популяризиране на българската култура по света.
„През 1976, 1977 и 1978 г., когато Борис Христов записваше старите църковни песнопения в храма-паметник „Александър Невски” в София, върху неговия аналой имаше всеки ден по една свежа роза. Тя бе поставена не от служебни лица, а от самите хористи, от приятелите му, от всички, които имаха щастието да се промъкнат в тези дни в храма. С розата те изразяваха своето безмерно възхищение, любов и гореща благодарност. Или може би – свещената си гордост, че той е издигнал творческите заложби на своя народ до най-високите достижения на човешкия дух”, пише проф. Атанас Божков в книгата си за певеца. В храма, където е пял като малък, музикантът записва и прочутото си изпълнение „Многая лета”. Записите в „Св. Ал. Невски” оперният бас прави, застанал между две изображения – на княз Борис и на славянките учители – Кирил и Методий. Това има огромно символно значение.
Борис Христов пред паметника на Светите братя Кирил и Методий
в двора на българското посолство в Рим
Към края на 70-те години всички слушаха на плочи величествения глас на Борис Христов и неговото:
„На многая лета!
Благоденственное и мирное житие,
здравье же и спасенние,
и во всем благое поспешение!Подажд, Господи,
благочестивому и православному болгарскому народу
и сохрани его на многая лета!”
А след 1989 г. „На многая лета” в изпълнение на Борис Христов се пускаше и официално по БНТ на Нова година след националния химн.
Великият бас умира в Рим на 28 юни 1993 г. Тленните му останки са пренесени за поклонение в „Св. Ал. Невски”, където стотици хиляди отдават последна почит на маестрото. Гробът му по негово желание е в Централните софийски гробища, където почиват и родителите му. Така пътят на великия певец започва и завършва в катедралата. Неслучайно неговият бюст-паметник в градинката на площада гледа към купола на храма.
