Депресията, която уби Роберт Енке

Спорт
17:21 - 14 Ноември 2019
1230
Депресията, която уби Роберт Енке

На 10 ноември 2009 година, националният отбор на Германия седеше в ресторанта на хотела, подготвяйки се за домакинския приятелски мач срещу Чили. Помощник треньорът Оливер Бирхоф трябваше да съобщи няколко новини.

„Никой не проговори в продължение на 25 минути”, спомня си защитникът на Арсенал Пер Мертезакер.

„Никой не можеше да повярва, никой не можеше да пророни и дума, никой не можеше да направи каквото и да е движение”, допълва върлинестият футболист.

Оливер Бирхоф току-що съобщaва на футболистите, че техният приятел Роберт Енке - вратарят на националния отбор, който трябваше да бъде избор номер 1 на Световното първенство през 2010 година в ЮАР, е бил блъснат от влак близо до дома си. В бележка до своята съпруга стражът на Хановер разкрива, че сам е сложил край на живота си.

И до днес не е ясно какво точно е било последното послание на Енке до дамата, обрекла се да му бъде вярна.

За Мертезакер мъката по приятеля му и шокът от случилото се го карат да се замисли дали може да продължи да бъде професионален футболист: "Никога не го бях виждал да страда, никога не го е показвал".

Но семейството на вратаря е знаело за неговата депресия, която го е съпътствала през почти цялата му кариера.

10 години след смъртта на Енке най-близките му хора се събраха в Хановер, в това число и неговата вдовица Тереса, за да сведат глави и да отдадат почит на „Роби”.

„Беше много емоционално, но за мен беше и много трудно. Не знаех какво да кажа. Чувствах се добре, но беше и болезнено. Беше чудесно и си заслужаваше”, сподели Пер Мертезакер.

Роденият на 24 август 1977 година Робер Енке започва си в тима на Карл Цайс Йена, но в кариерата си за няколко големи клуба - за Борусия Мьонхелгладбах и за португалския Бенфика, след което Луис ван Гаал го убеждава да подпише с Барселона през 2002-ра. Там германският вратар остава в продължение на две години, но успява да запише едва един мач, тъй като е отдаден под наем последователно в отборите на Фенербахче и Тенерифе.

През 2004 година подписва с отбора на Хановер, където изиграва 164 мача. През 2009 година е определен за най-добрия вратар в Бундеслигата.

През май 2009 година Роберт Енке и неговата съпруга Тереса осиновяват 2-месечно бебе - Лейла. Отвеждат я у дома, в преустроената фермерска къща в село в Долна Саксония, където семейството се грижи за девет кучета и две котки, които прибират от улиците.

През 2008 и 2009 година усещането за депресия се засилва. Енке преминава през терапия, но никога не постъпва в болница за лечение, опасявайки се, че това ще е краят на футболната му кариера. През ноември 2009 година, с огромни възможности за отваряне на пътя към световната сцена и с нарастващ интерес от клубове в цяла Европа, той слага край на своя живот на 32 години. „Той имаше три пика на депресия в своя живот и последният го уби. Преди това беше забавен и мил. Той беше невероятен съпруг и прекрасен баща”, споделя съпругата му Тереза.

Последният мач на Роберт Енке завърши 2:2 между Хановер и Хамбургер на 8 ноември 2009 година. Два дни преди да си отиде.

"Беше прекарал известно време далеч от първия отбор по-рано през сезона, но сега се върна. И дори беше забележително представяне - усещаше се напредък, спомня си агентът на Роберт - Йорг Неблунг. - Както можете да си представите, това беше наистина трудна ситуация, но останахме с впечатлението, че той става все по-добър, напредва. Това не беше най-добрият мач за него, но това не беше важно. Той беше на терена 90 минути. Той се върна във ВИП-зоната след мача. Радвахме се в този момент. Заведохме го у дома след това. Във всички нас остана впечатлението, че това е обратът. Но една седмица по-късно разбрахме, че това не е истината. Явно той наистина знаеше, че в следващите дни това ще бъде краят на болката".

„Имаше един момент е този мач, който беше много труден за мен. Изглеждаше така, сякаш той се сбогува и гледа към рая. За мен тази снимка носи много болка”, споделя жена му.

В понеделника след мача Роберт Енке напуска дома си, заявявайки на своята любима, че отива на тренировка. Когато не се връща следобед, Тереза позвънява на треньора на вратарите на Хановер. Той я залива със студен душ - в този ден отборът няма тренировка.

В 18.15 часа в този ден влакът, преминаващ до селцето, недалеч от дома на Роберт Енке, удря човек. Колата му е намерена наблизо, отключена, с портфейла му на седалката. Двамата машинисти обясняват по-късно, че са видели мъж на релсите и са активирали спирачките. Но е твърде късно...

На следващия ден целият свят е потресен от новината. Енке избира смъртта.

Докато националният отбор на Германия и футболистите още осмислят информацията, съотборниците на Енке от Хановер са разпръснати по света за различни квалификационни мачове. И трябваше да научат новините от медиите.

Карим Хагуи, който идва в Хановер предното лято, се подготвя с Тунис за квалификацията на Световното първенство Тунис, когато му се обаждат в хотелската.

"Това беше ужасен момент и още по-трудно, защото не бях там", казва 35-годишният вече Хагуи.

Хагуи изигрва 90 минути в мача на Тунис само три дни по-късно, а отборът му губи изненадващо с 0:1 от Мозамбик, което коства класиране на Картагенските орли класиране на Световното през 2010-та.

След завръщането му във Хановер седмица по-късно, отборът има гостуване на Шалке в Бундеслигата. „Играхме, но нямаше истинска мотивация за нас, разказва той. - Когато се е случило нещо подобно в живота ти, загубил си капитана си, футболът беше последното нещо, което исках да правя. Излязохме на терена, изиграхме 90-те минути и след това се прибрахме. Загубихме този мач с 0:2, но никога няма да забравя този мач. Отборът на Шалке, всички фенове, целият стадион - имах усещането, че всички хора ни казваха, че са с Хановер в този ден", спомня си тунизиецът.

„Ако някога сте срещали Роби, значи знаете колко специален човек беше. Всички го помнят така”, казва Тереза, която основава фондация на негово име, която подкрепя проекти, мерки и средства, които помагат на деца и възрастни да се справят с депресивни заболявания.

Тя предпочита да почита съпруга си на неговия рожден ден през август, а не в деня на неговата смърт.
„Събираме се, но ние винаги ще гледаме към бъдещето и ще си представяме усмивката на Роби”, сподели Тереза.