Емил Костадинов пред Lupa.bg: Шутирах с цялата си злоба в последните секунди на "Парк де Пренс"!

На днешния 17 ноември се навършват 26 години от Парижката епопея, изстреляла България в съвсем различна футболна орбита. Човекът, който ни прати в Щатите, за да изживеем онова лудо американско лято на 94-та, е Емил Костадинов. Тогава започнаха да го наричат Екзекутора на петлите или просто Свети Емил.

С юношата на ЦСКА не разговаряме за нищо друго, освен за всичко, свързано със 17 ноември 1993 година и няколко месеца по-късно, когато България, предвождана от Димитър Пенев, стигна до полуфинал на Световно първенство - успех, който едва ли някога ще бъде повторен отново. Тогава проехтя прословутото "Господ е българин!" на коментаторът на двубоя Николай Колев - Мичмана и неговият колега Петър Василев - Петела.

- Г-н Костадинов, живеете ли със спомените и винаги ли се сещате за онзи прословут и героичен 17 ноември на 1993-та?

- Не. Честно казано, не живея със спомените, но няма как да забравя тази дата. Тя е жигосана в съзнанието ми. Това е един момент, който обедини България. Никой не се интересуваше за отишлия си комунизъм, за прехода... Хората се интересуваха от футбол, от националния отбор на България. И радващото е, че все още хората помнят 17 ноември, обаждат ми се да ми честитят на тази дата. Героят не съм само аз, а всички, които взеха участие в тези квалификации, всички от "Парк де Пренс". Футболът е колективен спорт, няма как да решиш един мач, ако ще да си Кристиано Ронадло, Лео Меси или Марадона. Без съотборници си нищо!

- Събитията в нашата квалификационна група тогава се развиха много любопитно - два кръга преди края Франция се чувстваше сигурна за класирането си за Световното първенство в САЩ, но...

- Тогава се намеси съдбата и едно голямо НО. Това потвърждава теорията, че на света няма нищо сигурно, нищо не е на 100%, а без късмет си за никъде. През септември завършихме 1:1 с Швеция в София, а французите спечелиха с 2:0 като гост на Финландия. Точка от оставащите им два мача им гарантираше визите за Щатите.

- И тогава стана чудото! Честно казано, колкото и силен отбор да имахме по това време, на хората не им се вярваше, че можем да отидем отвъд Океана.

- Разликата е, че ние си вярвахме. Вярвахме в собствените си сили, във възможностите си. Бяхме страхотен колектив. Щеше да е грехота да не играем на тези финали. Месец след равенството с Швеция трябваше да бием Австрия у нас и го направихме - 4:1. За наше щастие петлите сензационно загубиха с 2:3 в Париж от Израел, след като до 83-та минута тимът на Жерар Улие водеше с 2:1! И това, ако не е късмет - здраве му кажи! И така мачът на "Парк де Пренс" се превърна във финал между Франция и България. Фактът, че се изправяхме срещу толкова силна Франция никак не ни притесняваше.

- Да, но предполагам, че и французите са си мислили същото? Та те разполагаха с Жан-Пиер Папен, Ерик Кантона, Дидие Дешан, Лоран Блан, Давид Жинола, Марсел Десаи, Бернар Лама, на който за малко не му откъсна главата, образно казано, при последния изстрел.

- Инстинкт. Просто стрелях, не гледах, не виждах нищо. Излях си цялата злоба при гола. Изстрелях топката с ждроб, без да гледам към вратата и без да му мисля много. Първо на пътя се опита да ми се изпречи Ален Рош, след това за някакви секунди бутонките на Лоран Блан минаха на милиметри под топката. Знаех къде е вратата, вратарят не ме интересуваше. Христо Стоичков беше също в изгодна позиция, но аз реших да стрелям. Не да се правя на герой, просто инстинкт - когато си нападател, нямаш право да не стреляш при изгода позиция. Така се случи и при мен. А представяте ли си, ако бях уцелил гредата или топката беше излязла в аут? Тогава нямаше да съм герой, а щях да съм грешник и специалистите щяха да почнат да нищят нещата - защо не съм отиграл така, защо онака, защо не съм подал на Ицо... Нали? Виждате ли колко е малка разликата от Осанна до Разпни го? Няколко секунди, които преобърнаха живота на всички ни - на нас, футболистите, на българския народ. 

- През 1996 година бяхте футболист на Байерн, с който спечелихте Купата на УЕФА на финала срещу Бордо и дори вкарахте гол във втория двубой. По това време бяхте съотборник и с Жан-Пиер Папен. Говорили ли сте за този прословут мач на "Парк де Пренс" през 1993-та?

- Да, с Жан-Пиер Папен говорихме веднъж по темата. С него дори деляхме една стая по време на лагери и гостувания. Аз се шегувах с него, но май не му беше много смешно. Редовно го питах: "Жан-Пиер, ти къде беше на 17 ноември 1993 между 20:45 и 22:30 часа?"

- Повтаряли ли сте такъв удар и след това?

- Честно казано, изпълнението ми може да е успешно веднъж на милион и трудно бих го повторил. Не, не съм го правил след това, признавам си. Всъщност, не знам защо Господ избра мен да отбележа този гол.

- А помните ли цялата ситуация в детайли, сигурно сте я гледали многократно на видео след това?

- Спринтирах към вратата на Лама и за миг се помолих Любо Пенев да ме види и да ми подаде топката, защото това щеше да е последният ни шанс. Преди това Емо Кременлиев отне топката след прословутия фаул на Жинола. Кремчето подаде на Балъков, той на Любо. Всичко се разви за не повече от 10-тина секунди, което бяха цяла вечност.

- Всички говорят за втория ви гол, но никой не споменава за първия. Нали, за да се стигне до 2:1, когато остъпваш в резултата, трябва да минеш и през 1:1?

- Нормално е да се помнят последните моменти, които са били победни. Другото остава в миманса. При първия гол това беше заучено положение - центрирането на Балъков от корнер. Това центриране сме го прави много пъти на тренировки, ситуацията е отигравана стотици пъти. Всички знаехме къде ще отиде топката, просто трябваше да се движим така, че да бъдем свободни. И аз вкарах с глава, малко нетипично за мен, но... В случая аз се оказах на правилното място в точния момент, както казват англичаните. Вторият гол също е плод на сработеност, ние бяхме такъв колектив, че знаехме кой какво ще направи във всеки един момент на терена, което е в основата на всичко. Вторият ми гол на "Парк де Пренс" е един от най-важните и значими. Ако не и най-важният в историята на българския футбол, колкото и нескромно да звучи.

- Помните ли първите си думи на терена след последния съдийски сигнал, когато българският репортер Красимир Минев дойде към теб с микрофона?

- Не. Нищо не помня, тогава изведнъж всичко блокира още след гола. Знаех, че оставаха някакви секунди и че трябваше да задържим резултата.

- "Нямам думи! Мисля, че направихме една великолепна игра и спечелихме визите за Щатите" - това бяха думите ви пред микрофона...

- И последваха много прегръдки, целувки, много емоции, които бушуват в такъв момент. И сега се вълнувам, все едно съм на терена и изживявам емоциите отново!

- Как отпразнувахте след мача победата?

- Първо в съблекалнята радостно - крясъци, емоции, шампанско. След това в хотела, където беше и Ромарио по покана на Стоичков. В по-късен час бяхме и на дискотека, където беше Принс.

- А когато си тръгвахте от Париж, на летището?

- О, тогава беше различно. Не бяхме мигнали цяла нощ, все още осъзнавахме какво се случва. След мача отиваме на аерогарата - всеки поемаше по своя път, към своя клубен отбор и държава, малка част от нашите се върнаха в София. На летището в Париж усещам как всички погледи са приковани в мен. И точно когато очаквах да има негативна реакция, французите започнаха да ме аплодират. Това ме шокира и изненада. Фланелката от този мач я дадох за благотворителен търг за футболните ни ветерани.

"Excusez-moi!" ("Извинете") - така се извини в интервю за френския "Екип" и позира с фланелка на Франция от онова време Емил Костадинов. Това стана два дни преди световната квалификация с петлите в Париж, загубена от България с 1:4 през октомври 2016-та

- И в съблекалнята бяха обявени премиите - колосални за онова време.

- Никой не е чувал какво се говори и какво се обещава. Не ни е интересувало какво ни предлагат, какво ни говорят. Главата ти пулсира в такъв момент, емоциите бушуват, трудно се овладява такава емоция. После коментирахме, че премиите са много добри, бяха от порядъка на 50 000 долара на човек! Доста време не ни ги изплатиха тогавашните шефове, но това няма значение.

- Вие какво направихте с вашата премия, когато я получихте?

- Купих един страхотен ръчен часовник. Тогава беше много модерно да носиш часовник. Скъп спомен – още го пазя и понякога го слагам на ръката си. Но ние не играехме за пари, тогава националната фланелка беше нещо свято!

- Да ви върна пак към събитията преди мача с Франция в Париж - нашият национален отбор беше разкъсван от бойкоти. Няколко футболисти на Левски отказаха да играят в последните квалификационни срещи. Как се отрази това на атмосферата в отбора?

- 4-5 играчи от състава отказаха в различни моменти да играят, а Любо Пенев беше влязъл в някакъв спор с журналистите преди мача с Финландия. Тогава, на другия ден, в родната преса победата ни с 2:0 беше отразена с по един ред или само заглавие... Помня, че след мача с Австрия ръководството на Левски искаше отлагане на гостуването им на Ботев Пловдив, а БФС не се съгласи. Тогава президентът на сините Томас Лафчис и техническият директор Андрей Желязков дадоха пресконференция и заявиха, че футболисти на Левски няма да участват на мача в Париж, който се оказа решаващ в крайна сметка.

- И да ни разкажете за още нещо много любопитно - ако не беше един ход на играещия във Франция по това време Георги Георгиев, вие и Любо Пенев можеше да не сте част от този мач на "Парк де Пренс". Какво се случи тогава и защо влязохте на френска територия нелегално?

- Оказа се, че аз и Любо Пенев нямаме  френски визи. Тогава Димитър Пенев започна да се тюхка и искаше да се измисли нещо. По това време Гецата беше съотборник на Боби Михайлов в Мюлуз. Бяхме на лагер в Германия, а градчето на р. Ил е близо до френската граница. Тогава Гецата с кола ни прекара. Намерихме безмитна зона, където контролът беше по-свободен. Минахме си нормално. Митничарите ни познаваха, защото бяхме известни. Така и не се сетиха да ни проверят визи, паспорти и т.н. Те просто никога не можеха да допуснат, че ще направим подобно нещо. На една бензиностанция ни чакаше международникът на БФС Христо Йосифов. Така станахме част от историята.

- И след това дойде онова лудо американско лято. Там с какви надежди отидохте, имаше ли големи очаквания към вас?

- Очаквания не мисля, че имаше кой знае какви. Целта беше да постигнем първа победа на Световно първенство, а тя каква стана...

- Да, но стартирахме с 0:3 от Нигерия. Какво си казахте след мача, че нещата се промениха?

- Ох, това беше най-тежкият мач в живота ми - 0:3 от Нигерия. Именно това поражение ни мотивира в следващите срещи. Явно имахме прекалено голямо самочувствие и това ни изигра лоша шега. След мача беше доста тягостно - Пената беше ядосан, ние също. Имахме записи на техни мачове, ама никой не ги гледаше задълбочено, а те ни скриха топката. За мача с Гърция нямахме право на отстъпление, бяхме до стената. Получиха ни се нещата и така започна всичко. Гърция, Аржентина, Мексико, Германия...

- Как ви повлия съобщението, че Марадона е уличен с допинг и няма да играе срещу нас в мача с Аржентина?

- Е, то повече повлия на аржентинците, не на нас. Те си имаха силен отбор - Руджери, Батистута, Каниджа, Балбо, Симеоне. Ние вече бяхме набрали скорост, можехме да победим всеки. Какво щеше да стане, ако Марадона беше играл, само можем да гадаем. Бихме 2:0, подадох за гола на Стоичков за 1:0. Трябваше да бием, дебнехме своя момент и шанс. Изиграхме мъдро мача.

- Тогава много се говореше и пишеше за режима, който сте поддържали - със съпругите си при вас, на басейна, карти, релакс. Това ли беше разковничето?

- Ние наистина бяхме освободени психически. Трябваше да възстановяваме по най-добрия начин. Жегата беше голяма, разстоянията също. Нямаше какво толкова да тренираме, трябваше само да си избистряме тактиката за всеки мач, останалото го можехме. При такива обстоятелства кога да водиш тренировки на пълни обороти, когато да възстановиш? Излизахме и се забавлявахме, не ни пукаше от съперника.

- След успехите срещу мексиканците и Бундестима, дойдоха срещите с Италия и Швеция...

- С италианците откровено ни порязаха! Беше много тъпо и идиотско. Открито ни показаха, че не сме желани там, твърде дълго се задържахме, а ФИФА губи от участието на такава фаза на по-малки нации. Не ни дадоха дузпа - аз опитах да центрирам, Костакурта спря топката с ръка! Но това е история, нищо не можем да променим, за съжаление. Срещу Швеция всичко беше различно - и двата отбора получаваха медали, всеки малко или много е съкрушен от отпадането преди това, ние трябваше и да играем за Христо Стоичков да стане едноличен голмайстор на първенството, но не успяхме. Но написахме доста страници от историята на българския футбол.