Ендрик стъпи на един пиедестал с великия Пеле

Младата надежда на Бразилия и Реал Мадрид – Ендрик, влезе в историята на „селесао“ след попаденията си срещу Англия и Испания.

17-годишният талант се превърна в едва вторият футболист в историята на 5-кратния световен шампион, който вкарва в два поредни мача преди да навърши 18 години. Другият е Пеле.

Попаденията на Ендрик бяха изключително запомнящи се и ще вдигнат очакванията към него. Той вкара на „Уембли“ срещу Англия и на „Сантиаго Бернабеу“ срещу Испания.

Endrick’s goal vs England
ASMR version ????️ pic.twitter.com/M2CwY7fSmK

— SpiderWan ????️ (@mister_mufc) March 24, 2024

Вчера самият Ендрик направи емоционална изповед за пътя от глада и мизерията до сбъднатата мечта Реал Мадрид в "Писмо до моя брат".

"Скъпи Ноа,

Обичам те. Това е първото нещо, над всичко останало.

От първия ден чувствам, че имаме специална връзка. Никога не съм ти го казвал, но когато трябваше да се родиш, ти всъщност ме чакаше да вкарам гол.

Вярно е, братко. По това време играех важен мач, бях само на 13 години, но ти все още не искаше да влезеш в този свят. Часовникът тиктакаше и тиктакаше, а мама и татко се чудеха какво чакаш. Тогава изведнъж татко получи обаждане от негов приятел, който беше на мача.

Той каза: „Дъглас!! Дъглас!! Ендрик току-що вкара!!“

И тогава точно в този момент всичко, което чухте в болничната стая беше Уууууаааааааааааааааааааааааааааааа!!!!!!!!!

Най-накрая дойде да празнуваш с мен. Когато отидох в болницата, ти направих подарък за рождения ден. Нямах пари за играчка, но ти взех златната топка от турнира.

Ще видиш? В нашето семейство не сме родени в богатство. Ние сме родени във футбола.

Не знам кога ще четеш това писмо, но точно сега си на четири години и животът ни се променя много бързо. През следващите няколко месеца отивам в Испания, за да играя за Реал Мадрид – да, отборът, който винаги избирам на PlayStation-а. Знам, че светът ще иска да знае за историята на нашето семейство. И това е луда история, братко! Така че това е моят шанс да ти го разкажа така, както наистина се случи, и с мама и татко тук, за да ми помогнат.

Както знаете, в нашето семейство винаги се започва и свършва с бал. Мама казва, че когато бях бебе, никога не съм правил врууууууум!!! като теб. Ако ми дадеш играчка, щях да я държа пет секунди и след това веднага да я върна в кутията. Всичко, което исках беше „бау, бау, бау, бау“.

Endrick's goal vs Spain $BLOCK pic.twitter.com/sBN75Y2eug

— Seun (@oluwaseunpetr) March 26, 2024

Топка от тиксо. Чорап. Баскетболна топка. Нямаше значение. Ако беше кръгло или дори квадратно, исках да го ритна. Когато ми подариха топката на Световното първенство – Бразука, от отбора на татко във Варзеа, просто се взирах в цветовете, сякаш беше картина. Преди спях с нея! В кръвта ни е, братко.

Можеш да попиташ мама как се представях на хората.

— А как се казваш, хлапе?

„Ендрик Фелипе Морейра де Соуса, НАПРЕД.“

Щяха да ми се смеят, разбираш ли? Какво сладко малко дете.

Но братко, наистина го казах.

Бях убеден, че ще успея, а мама още плаче, когато си спомня това.

Винаги е казвала, че думите имат сила.

Тогава не живеехме в луксозен апартамент, както сега. Нямахме пълен хладилник с киселите млека, които толкова обичаш. Живеехме на място, наречено Вила Гуайра, и животът ни беше много различен. Ще чуеш всичко за живота ни от други през идните години и те ще кажат, че всичко е било болка и нещастие. Но истината е, че изживях невероятно детство, благодарение на Бог и благодарение на всичко, което мама и татко пожертваха за мен. И благодарение на футбола, разбира се.

Не мисля, че съм ти казвал това, но когато бях на твоята възраст, нашата улица беше на този хълм. Играехме футбол там с всички момчета в квартала и част от причината, поради която бяхме толкова добри, е, че ако топката се търкулне надолу по хълма, този, който пропусна целта, беше този, който трябваше да отиде да я преследва надолу във фавелата отдолу. И така, тичаш покрай играч, пропускаш шанс и след това трябва да тичаш още по-силно, за да хванеш топката, преди да се търкулне на дъното.

Беше изтощително, но правилата на улицата бяха много ясни.

Пропускаш? Ти бягаш!

Липсва ми много това време, когато бях дете и футболът беше просто игра, когато бяхме приятели, седяхме и си бъбрихме добре... резеня, както го наричаме. Наистина ми се иска с теб да преживеем тези дни заедно, братко.

Като се замисля се радвам и натъжавам едновременно. Добри спомени, към които никога не мога да се върна, разбираш ли?

Дори лошите спомени понякога са сладки.

Когато пораснеш, ще чуеш тази история за „разговора на дивана“. Те вече говорят за това в Бразилия, но повечето хора го разбират погрешно. Казват, че сме били бедни, че не сме имали храна, но това не е вярно. Те не познават мама, разбираш ли? Тя винаги казва на хората: „Аз съм твърде голяма жена, за да оставя децата си без храна.“

Вярно е, че видях татко да плаче онзи ден. Като 10-годишно дете мисля, че за първи път в живота си разбрах, че положението ни е трудно.

На нашата маса винаги имахме достатъчно за това, от което се нуждаехме.

Но не винаги имахме достатъчно за това, което искахме.

Разбирате ли разликата?

Винаги сме черпели от минимума. Татко казва, че седнах на дивана и му казах: „Не се притеснявай. Ще ставам футболист и ще ни извадя от тази ситуация.”

Преди този ден бях просто дете, а футболът беше просто игра.

След този ден футболът се превърна в нашия път към по-добър живот.

Няколко седмици по-късно заминах за град Сао Пауло, за да отида в академията в Палмейрас, и си поставих първата цел: да направя по-добра ситуация за нашето семейство.

Целите са голяма част от моя живот. Това е моят начин да говоря с Бог. Когато заминах за Палмейрас, знаех, че ще имам поне две или три хранения на ден в училище и тренировка. За съжаление, за мама не беше толкова просто...

Тя остави живота си у дома, за да подкрепи моята мечта в Сао Пауло. В клуба имаше място само за мен, но тя каза, че няма начин да отида без нея. Татко остана да работи и да ни изпраща пари, а тя се премести при мен в малка къща заедно с някои от съотборниците ми. Всички под един покрив. Но когато излязохме да тренираме, тя нямаше с кого да говори. Нямахме телевизор или интернет в къщата, така че тя носеше Библията си в парка и седеше и говореше с Бог съвсем сама. Всичко, което наистина имаше на това място, беше стол. Тя слагаше чантата си върху него и когато си лягахме, тя спеше на малък матрак на пода.

Знам, че ти е трудно да си представиш мама да спи на пода, но това е истината. Това наистина се случи.

Понякога мама буквално броеше последните ни стотинки. Татко ни изпращаше пари, но това бяха дните преди „Pix“, когато не можеше да изпратиш пари незабавно и щеше да отнеме ден или два, за да ги получим. В добрите дни, когато парите идваха, мама готвеше наденички за другите момчета. Но повечето дни имахме само колкото да се нахраним, а тя се чувстваше толкова виновна, докато готвеше в къщата, защото усещаха миризмата на готвеното месо и питаха дали има и за тях... Какво би могла да каже? Нищо не остана.

Всъщност това беше толкова болезнено за нея, че тя спря напълно да готви.

Спомням си, че имаше моменти, когато бях някак гладен, точно преди лягане, нали знаеш? Например, можех да ям. Питах мама дали има нещо и тя казваше: „Просто заспи, Ендрик. Сънят ще го накара да изчезне“.

Понякога, когато бяхме наистина отчаяни за пари, мама можеше да заеме малко ориз или дребни пари. Но един ден, брат... Не ѝ бяха останали никакви услуги. Тя нямаше пари и нямаше при кого да отиде.

Тя се обади на татко и каза: „Дъглас, гладна съм... не знам какво да правя.“

Татко изпрати 50 реала, но нямаше да бъдат налични до следващия ден. Тя падна на колене и се помоли на Бог да й помогне. Тогава тя взе чантата си от стола си и започна да вади всичко, ровейки в дъното.

Тя намери два реала, братко. Ресто. Дар от Бога.

Отишла до бакалията и си купила хляб на два дни. И ако я попитате сега, тя ще ви каже, че беше невероятен на вкус. Тя казва, че гладът е много странно усещане и кара дори старият хляб да има райски вкус.

Честно казано, бих искал да не се налага да ти казвам това, защото гладът не е хубаво нещо. Надявам се, че никога няма да го преживееш, както и мама. Но това е важна част от нашата история. Следващият път, когато я видиш, прегърни я и кажи благодаря, защото без нейните жертви нямаше да имаме живота, който имаме днес.

Всъщност доскоро дори не знаех много от тези истории, защото мама винаги криеше болката си, за да защити мечтата ми. Никога не съм я виждал да плаче. Тя влизаше в банята, за да не я забележа. Тя се обаждаше на татко много пъти, казвайки му, че не може повече и че иска да се прибере у дома, но след това се прибирах от тренировка и аз и моите приятели щяхме да разказваме истории за случилото се онзи ден и головете, които отбелязахме... И тя виждаше как очите ми блестят.

Така тя остана. Заради мен. Заради нас.

Това е нашата майка, винаги прави каквото е необходимо. Понякога тя е сержантът, този, който се бие, крещи и казва нещата, които трябва да чуем, но не искаме да чуем. А друг път тя може да ни прегърне и да ни направи най-добрите омлети на света. Каквото и да прави, не забравяй, че всичко е поради една проста причина. Тя винаги иска най-доброто за нас.

Татко също пожертва много. След няколко месеца той дойде в Сао Пауло, за да ни подкрепи и отиде в Палмейрас и помоли клуба за всяка работа, която може да получи. Имаха едно свободно място. Беше в екипа за почистване на стадиона. Той винаги е мечтал да бъде в тази съблекалня, когато е бил момче, затова е отивал на работа с усмивка. Той работи там три години, като първо събираше боклука около стадиона, а след това беше повишен да чисти съблекалнята на първия отбор. Казваше на играчите, че един ден синът му ще играе с тях.

Един ден вратарят Джейлсон забеляза, че татко става все по-слаб и по-слаб. В кафенето чистачките и персоналът се хранеха с играчите и той забеляза, че татко яде само супа. Така че той прегърна татко и каза: „Хей Дъглас, дай ми телефона си, искам да се обадя на жена ти.“

Татко каза: „Жена ми? Какво искаш от жена ми???”

Джейлсон каза: „Не, не, искам тя да ми каже какво става с теб. Никога не ядеш нищо. Добре ли си?"

Татко беше твърде смутен да обясни, така че Джейлсон наистина се обади на мама и тя му разказа истинската история. Как татко беше изгорил ръката си като малко дете на барбекю и как беше толкова лошо, че едва не загубва ръката си. Дадоха му силни лекарства за борба с инфекцията и това направи зъбите му слаби. По времето, когато работеше за Палмейрас, всички те се разминаваха. Можеше да яде само супа.

Джейлсон събра пари от всички играчи и те изненадаха татко с пари, за да си направи зъбни протези. Бог работи по невероятни начини, братко.

Татко казваше: „Мечтата ми е да отхапя ябълка“.

Днес, благодарение на Бога, той може да хапе каквото си поиска.

По това време беше постигната и втората ми цел. Преместихме се в апартамент над лотарийния магазин точно до стадиона на Палмейрас. Можех да гледам през прозореца и да виждам съня си всяка сутрин, когато се събуждах, и всяка вечер, когато си лягах.

Беше красиво.

Чакай, забравих да ти разкажа цялата история за татко...

Мама е нашата скала, а татко е нашият приятел. Така е било винаги. Но в историята му има още много неща, които не си чувал. Ако мислиш, че ми беше трудно, грешиш. Аз съм роден в рая в сравнение с татко. Когато беше момче, дядо ни не винаги е бил до семейството. Футболът също е бил неговият изход. Когато е на 15 години, татко напуска дома си и пътува на автостоп от Бразилия до Сао Пауло. Половината време ходи пеш по магистралата! Вървял! Това е дълъг път, братко. Той дори не казал на майка си! През целия път той носи живота си на гърба си: чифт футболни обувки, две двулитрови бутилки - едната с вода, другата със сок на прах - и няколко багети. Планът му бил да направи проби с всеки клуб в града. Отнема му цяла седмица, междувременно ходене на стоп и ходене.

Когато най-накрая пристигна в Сао Пауло, той няма пари и няма къде да отиде, така че просто се разхождаше и чукаше по вратите на клубовете, питайки кога имат проби. Някой от ФК Сао Пауло видя, че той се бори и му даде малко храна от тяхното кафене. В една от най-студените нощи друга дама от благотворителна организация го видяла да спи под дърво в парк и го поканила в приют. Но беше толкова топло в приюта и бяха изминали повече от три нощи, откакто не беше спал в леглото, така че той проспа и пропусна пробите си в Насионал на следващия ден.

Можете ли да си представите колко уморен трябва да е бил татко? Можете ли да си представите да прекарате една седмица в ходене, за да преследвате мечтата си, за да стигнете до това едно изпитание... и след това да го пропуснете?

Като ми каза, братко, не знаех да се смея ли, да плача ли.

Имаше друга нощ, когато валеше и татко нямаше къде да отиде, така че отиде пеш до стадиона на Палмейрас и спа под покрива на будката за билети. Не успя да сбъдне мечтата си, но даде всичко от себе си.

Когато се върна в Бразилия, той играеше във Варзеа за прехраната си. Знаете Варзеа, нали? Там заплати няма, брато. Това е чиста страст. Те играят за малко „помощ“, ако не друго. Татко играеше за сметката си за електричество или за малка торбичка ориз. Когато бях малък, ходех на всеки мач с него и играех с топка отстрани. Когато беше полувремето и пускаха музика и всички купонясваха и правеха залози, аз излизах на терена и правех трикове. (Мислиш ли, че това е причината все още да пея песни на себе си, докато играя в мач?)

Татко всъщност ме виждаше след игрите и казваше: „Ендрик, как, по дяволите, взе Кока Кола? Да не си я откраднал от някого?“

Бих казал: „Не, не, ударих гредата и Дуду спечели 10 реала. Той ми купи кола, защото му помогнах да спечели залога си. Ако го ударя отново, ще ми купи шиш с месо!“

Това беше моята бъркотия! Мама казва, че се прибирах напълно побелял от толкова дълга игра в мръсотията. Познаваш пепелявата земя в Бразилия. Надявам се, че все още го знаеш. Мама трябваше да ме измие като куче. В момента, в който бях чист, пфююююююю — отново навън като ракета.

(Помните ли какво казах? Роден във футбола.)

Моята мечта не беше само моя мечта, а мечтата на баща ни, мечтата на дядо ни, мечтата на цялото ни семейство.

Мислиш ли, че когато татко спеше под будката за продажба на билети на стадион Палмейрас, би мечтал, че синът му ще играе там един ден?

Когато бях на 15 и станах професионалист с Палмейрас, мога честно да кажа, че имах всичко, което някога съм искал в живота си, слава Богу. Успях да купя къща на мама и да преместя и двете ни баби от Чапарал, което е много опасно място. След този разговор, който проведох с татко на дивана, знаех, че съм постигнал първата си цел: да помогна на семейството си да има по-добър живот.

Какъв момент!

Но също така... брат... какво облекчение.

По времето, когато беше бебе, ние живеехме съвсем различен живот и този живот ще продължи да се променя през идните години.

След няколко месеца ще замина за Испания и вие идвате с мен. Реал Мадрид…. Това беше третият ми гол, но такъв, който никога не посмях да запиша. Когато бях на 7 или 8 години, нямах телефон или нещо, така че вземах назаем компютъра на мама и гледах най-интересните моменти от Реал Мадрид. Знам, че си твърде млад, за да запомниш тези имена, но бях обсебен от онзи отбор от 2013/14 с Кристиано, Модрич и Бензема. Това беше моята врата към историята на клуба.

Започнах да влизам в YouTube и да научавам за Галактикос и след това все по-дълбоко и по-дълбоко – Пушкаш, Ди Стефано... Повярвай ми, в Мадрид скоро ще чуеш повече за тези имена.

Можеш да научите всичко в YouTube. Това е като университет. Повече от всеки друг гледах Кристиано. Не само неговите най-добри моменти, но и колко усърдно е работил и какво казаха другите за манталитета му. От него научих, че трудът е по-важен от таланта.

Един ден се надявам да го срещна. Все още не съм, докато пиша това. Но неговият син ме следва в Instagram, така че се надявам, докато четеш това, да съм успял да му стисна ръката. Дай Боже всичко да върви добре в Реал Мадрид и с моята кариера, а Кристиано ще ме последва! Може би ти и аз двамата! Хахаха.

За среща с Кристиано Роналдо. Това е цел номер 4.

Цел номер 5 е остатъкът от този сезон с Палмейрас да завърши в хармония със спечелването на Паулиста.

И цел номер 6... всъщност имам забавна история за това. Когато отидох да посетя Реал Мадрид за първи път преди няколко месеца, се случиха много невероятни неща. Когато се срещнахме с Флорентино Перес, той погледна татко в очите и каза: „Реал Мадрид ще бъде единственият клуб, който ще третира Ендрик като син.”

Трябваше да видиш лицето на татко, когато каза това. Това наистина означаваше много за него.

Срещнах Белингам, наистина добрият, който винаги ми вкарва на PlayStation-а, когато играя срещу него, управляван от компютъра, и всички го наричат ​​Джуд, така че му казах: „Хей, Джуд, за следващия си гол ще празнувам като теб.“ Когато вкарах, му изпратих видеото в Instagram и той го публикува отново.

Дори получих съвет от Роналдо Феномена. Всичко беше размазано, сякаш бях в сън. Но нещото, което си спомням най-много, е когато влязох в съблекалнята и Модрич говори с мен. Фланелката му с номер 10 висеше и той посочи седалката до себе си и каза: „Номер 9 и номер 10. Кой знае... следващия сезон, може би ще седнеш до мен.“

Това наистина ми допадна на сърцето. Помислих си, човече, ако Модрич вярва, че съм достоен да нося номер 9, тогава трябва да съм достоен, наистина Господи! Все още не съм пристигнал в Мадрид, така че не знам, но се надявам един ден да нося номер 9 за Реал Мадрид.

А що се отнася до цел номер 7? Искам собствена къща в Мадрид с офис, където мога да поставя голяма бяла дъска, за да мога да напиша всичките си цели на нея! Хахаха. Мама пак не ми позволява да сложа бяла дъска в дома ни!

„Няма място, Ендрик! Просто няма място!“

Знаеш каква е тя. Трябва да я уважаваме.

Всъщност имах друга цел, но няма да я изброявам, защото вече е постигната. Тази цел е да живееш живота, който искаш, какъвто и да е той.

Три поколения, а може би и повече, семейството ни преследва мечтата за футбол. Опитваме се да променим обстоятелствата си. Но сега можете да правиш каквото искате. Можеш да си лекар или адвокат, или може би, тъй като отиваме в Испания, страната на Надал и Алкарас, можеш да станеш професионален тенисист. Ти вече гониш топката, като мен. Така че можеш да станеш футболист, ако искаш. Но не е нужно да бъдеш. Вече няма стрес, благодарение на Господ, благодарение на мама и татко и благодарение на футбола.

Просто се наслаждавай на живота си както искаш, братко. Това е моят подарък за теб.

И сега тук свършва това писмо и започва бъдещето. Виждаш ли, хората ме питат през цялото време за Реал Мадрид и за националния отбор и как смятам, че ще върви кариерата ми. Но знаете ли каква е истината?

Просто не знам.

В живота не знаем какво ще ни донесе утрешният ден. Не знаем дали изобщо ще получим утре. Всичко, което можем да направим, е да благодарим на Бог за всичко, което ни е дал.

Надявам се, че сега разбираш, братко. Животът, който живеем в момента, не се е появил от нищото. Заслужено е, с труд и много сълзи. Мама винаги казва, че една грешка може да го разпадне и тя е права.

В момента, в който забравим откъде сме тръгнали, рискуваме да се изгубим.

Ето защо ти давам този подарък от историята на нашето семейство.

Мама яде стария хляб

Татко спи под будката за билети.

Мама плаче в банята.

Татко плаче на дивана.

Нека винаги го пазите в сърцето си.

Обичам те, братко.

От дъното на сърцето ми,

Ендрик Фелипе Морейра де Соуса, НАПРЕД!"