Глупците мислят със стомаха си, умните променят света

Само в спокойни води светът отразява красотата, каквато е. Единствено спокойният ум е пригоден да възприеме света. На 18 март, когато отбелязваме Световния ден на мозъка, трябва да си припомним, че всичко зависи от нас. Честността е присъща за рицарите, но доспехите отдавна не са на мода. Традициите не са това, което бяха. Съществуваме като в епизод на „Туин Пийкс“, където матрицата не прощава.

Отчаянието е толкова силно, че вече не го забелязваме. Чувството за безизходност е тъй могъщо, че превърнахме туршията и ракията в единствен лек за собственото си психическо оцеляване. Домовете са нашите крепости, а хубавите моменти са затворени между страниците на албуми, в които черно-белите ни снимки не искат да излязат на показ. Срам ги е от нас. По-лесно е да проявим снизходителност, каквато не отива на зрелите и умните хора.

Светът е пълен с противоречия. Докато обсъждаме (не)честността на другите, ние предаваме собствените си чувства – понятието за любов в повечето случаи се върти около изгодата, удобството и тихия комфорт на битието ни. Битът ни убива бавно и мъчително. Самочувствието ни е сведено до нула. Както се казва, щастливи са глупаците, останалите упражняват вдишване и издишване.

Циркът не изисква съсредоточаване, на арената се случват неща, които по правило ни веселят. Смехът е здраве, но присмехът погубва.

Ако гледаме собствените си работи, светът няма да стане по-лош. Превърнем ли скуката в градивна самота, ще чуваме собствените си гласове и стаите ни няма да са толкова пусти.

Монолозите са трудно нещо, но носят по-малко истина от диалога.

Интригантите по правило са винаги усмихнати. Те подхвърлят уж случайно някоя фраза пред близък човек или пък намигват многозначително след точката в изречението. Останалото върши въображението. Клюката се разпространява със скоростта на светлината и с всяко следващо намигване остава многоточие. Приказка без край. Безкрайна пустота за чужди отчаяния.

Всички имаме разум. Глупостта не управлява света. Светът се управлява от умни хора, които добре използват мозъка си, докато за повечето от нас той се намира в стомаха. И докато мислим, че от нас нищо не зависи, винаги ще оцеляваме в условия на неправда. А свикването с нея е по-страшно от смърт.

Обидени ли сме на самите себе си, всичко ще е същото. Животът е такъв, какъвто го правим самите ние. Надявам се да го променим към по-добро. Знам, надежда няма как да си купиш, но тя поне умирала последна…

Добромир Банев, специално за Lupa.bg