Христо Проданов знаел, че ще загине на Еверест

На 20 април 1984 г. българският алпинист  Христо Проданов   изкачва  покрива на планетата – Еверест, висок 8848 метра. Точно в 8,15 по радиостанцията прозвучава гласът му: „Аз съм на върха!”. Проданов е четвъртият, покорил световния първенец сам. Катери по най-опасния маршрут - Жестокия път, но по това време на годината слънцето е малко, времето е лошо и всички обстоятелства се събират в едно, за да доведе до фаталния финал. Българинът е 13-ият, изкачил Еверест без кислородна маска, отбелязвайки и световния рекорд за денивелация за един ден по време на изкачване.

Христо Проданов и шерпът Ринджи започват катеренето на върха точно в 6 часа и 45 минути.  По-късно обаче непалецът се отказва и българският алпинист остава сам. Катерачът престоява на върха 33 минути. В 18,48 съобщава по радиостанцията, че взима малко парченце от знамето и тръгва обратно. За слизането си обаче Христо поема нов риск и отново избира най-опасния маршрут – Западният гребен, или т.нар. „Жесток път”.

В 21,10 ч. алпинистът съобщава, че заради тъмнината ще остане да нощува  на височина около 8700 метра. На следващия ден - 21 април, в 10,24 Христо дава откъслечни данни за местонахождението си. По тях останалите алпинисти  съдят, че той се намира някъде в района на Голямата сива кула. По това време от лагер 4 вече е тръгнала спасителна експедиция, в която са се включили Людмил Янков,  Трифон Джамбазов и Ринджи. В този ден Людмил Янков устремно се изкачва нагоре в опита да помогне на Христо и дори намира раницата му. За рекордно време  Янков преодолява денивелацията  от 7170 метра до кота 8500 метра – безпрецедентен пример за човешка саможертва. Нощта обаче го сварила на височина 8200 метра  и той остава да нощува на открито. В същия ден, в 19,45 за последен път се чува радиостанцията   на Проданов. След това тя замлъква завинаги.

Кой всъщност е този обвит в мистерия мъж? „За Христо Проданов са изписани и изговорени страшно много приказки. Най-често глупости. Едните - от хора, които даже не са го познавали. Другите – предимно от завистници, за които Христо е това, което те биха искали, но никога не са могли да бъдат, разказва приятелят му - журналист Петър Атанасов. Той разкрива, че Проданов е имал изключително тежко детство и юношество, но така и не е попаднал в категорията  на рецидивистите  и престъпниците, на които трудното детство е обяснение и индулгенция за всичко. Всичките му приятели са категорични, че Ицо е притежавал невероятната амбиция за изява. Бе търсил реализация в крайно трудни области – бокс, алпинизъм. Един от треньорите му – легендарният бате Аце/ Стоян Ацев/ е смятал, че когато Христо е предпочел алпинизма, българският бокс е загубил една машина за победи на ринга: заради котешката пъргавина и повратливост, фантастичното чувство за време и разстояние, но основно заради инстинкта му на победител, с който смазва психиката на противниците.

Проданов е получил много удари в живота си, и то от най-болезнените – в гръб. Може би затова е бил изключително  придирчив и подозрителен в контактите си с хората. „Много трудно скъсяваше дистанцията между себе си и околните. Но повярваше ли на някого, му ставаше приятел завинаги”, разказва Атанасов. Капакът на абсурда е бил, когато Христо, който буквално се разхождаше по памирските седемхилядници е бил обявяван за „неспособен да се  приспособява към височината от най-големите тогавашни „авторитети” във физиологията и спортната медицина, от треньорски съвети, от безхаберници с научни титли.

А Христо Проданов е феномен в световния алпинизъм от ранга на Райнхолд, Месиер, Дон Уилънз, Йежи Кукучка, Дуугъл Хейстън ,Ерар Лоретан, Дъг Скот, Войчеих Куртика – и заради природните си заложби, и заради качествата си на изключителен катерач по скала, сняг и лед и психика на терминатор. За жалост,  Христо като пълен индивидуалист бе вкаран в схема, в която  главното са „колективизмът” и „съветския опит”. А Проданов бе задминал като флагче най-големия Райнхолд Меснер на Френе през 1969 г. През целия си живот Меснер следва вътрешен императив да се доказва пред себе си  и да търси границите на собствените си възможности. А Христо беше принуден да се доказва пред другите. Това е ключът към драмата на неговия живот.

„Беше принуден да живее  в общество с извратени критерии и оценка на хората и постиженията им. Което не се примирява с факта, че някой е личност. Което лицемерно връчва награди, а тайничко кипи от завист и насърчава клюките и ровенето в мръсното бельо. Всъщност Христо Проданов не се нуждае от адвокатстване. Той е част от историята на българския и световен алпинизъм. И от историята на България”, заключава Петър Атанасов.

„Ице, ти си голям българин, не заспивай!”

Тази реплика помнят всички българи, които със затаен дъх следяха драмата на големия Христо Проданов през 84-та. Докато алпинистът поема последните си глътки въздух, радистът Стефан Калоянов го уверява по радиостанцията, че към него тичат много хора и скоро ще бъде спасен. А всъщност никой не си прави илюзия, че през нощта при -30 изтощеният до смърт Христо ще оцелее. Казват, че и той самият вече е усещал, че няма никога да се върне долу.

„Спасители тръгнаха към него, но бяха далеч. Най-близо се оказа Людмил Янков, който пое към него със спален чувал, кислороден апарат и термос с чай и е успя да достигне твърде близо. Но бурята нависоко така засипва, снегът така бързо уплътнява, че Людмил е можело да мине на метър от Христо и да не го види. И затова не успя да го намери. След това бяха ампутирани четирите му пръста”, припомня отново мрачната историята топ алпинистът Кънчо Долапчиев.

Той опроверга многократно тиражираната версия, че катерачите от групата се разсърдили на Проданов, че е поел сам към върха-„Никой не му се е сърдил. Решението беше моята група да излезе първа, да направи лагер 4 на 7500 метра, на другия ден групата на Джамбазов, която се движи след нас, да направи лагер на 8100 метра и едва тогава Христо да атакува върха. За да не се товари с палатки, гориво, вода и т.н. и да бъде с пресни сили. Именно това изграждане на 5-ти лагер от него и от шерпа му взе силите и той затова излиза толкова късно на върха. Ние решихме каквото трябваше, а нека ръководството да поеме отговорността, че му е разрешило да тръгне по-рано”, казва катерачът.

Долапчиев не упреква Христо за силната му амбиция. „Но ако не си амбициозен, какво правиш под Еверест?”, пита той. Мнозина пък  казват, че всеки, който поема по „Жестокия път” е наясно, че може никога повече да не се върне. Крайни версия дори твърди, че алпинистът нарочно е тръгнал на смърт заради драми в личния си живот.

Еверест продължава да бъде единственият, но смъртоносен покрив на света. Жертвите му са вече почти 200. Там загиват още двама българи - през 2004 година горе, на високото завинаги остават Христо Христов  и  Марияна Масларова. Най-зловещото е обаче, че телата на много от загиналите  на хиляди метри височина остават завинаги вледенени по склоновете. Така Христо остава завинаги горе, около Сивата скала.

Всичко зависи от това колко бързо ги затрупва снегът. „Понякога вятърът затрупва загиналите бързо, а на следващата година същият вихър, само че от другата страна ги отравя наново. Някои от алпинистите се натъкват на ужасяващи гледки - стърчи крак, оголва се рамо, ръка.”, разказва Долапчиев. И припомня, че американците преди 14 години намират алпиниста  Мелъри, загинал през  1924 г.  Но никой не търси загинали на над 8000 метра, защото ако тръгнат да свалят телата им, те веднага ще се разложат.