Излиза нова завладяваща книга за рок легендата Кърт Кобейн
От съкрушителното самоубийство на рок легендата Кърт Кобейн се навършиха 25 години през 2019-а. По случай юбилея неговият последен мениджър Дани Голдбърг, авторитет в музикалния бизнес отвъд океана, разкрива нова гледна точка към една от най-завладяващите икони на нашето време. Верен приятел на Кобейн и управител на голяма музикална компания той се заравя в прашните кътчета на паметта си, за да възроди легендата на страниците на книгата си „Да служиш на слугата. Спомен за Кърт Кобейн”. Последното в света заглавие, посветено на фронтмена на „Нирвана”, излиза на български с емблемата на издателство „Кръг” само няколко месеца след премиерата си на английски език.
Книгата хвърля изцяло нова светлина върху тези критични години. Голдбърг разравя собствените си спомени, цитира документи, които досега не са били известни, интервюира семейството и приятелите на Кобейн, както и бившите членове на групата. Книгата не задълбава толкова в депресиите и гнева на певеца, които пресата чопли от години, а прави детайлна рядко срещана картина на творческия гений, състраданието, амбициите и незабравимото наследство на Кърт. Голдбърг обяснява защо Кобейн резонира до днес, дори с поколение, което не било родено, когато той умира. Това е портрет на икона, различна от всички преди нея.
В началото на 1991-а топ мениджърът се съгласява да работи с „Нирвана”, добре приета нова група от ъндърграунд музикалната сцена в Сиатъл. Тогава той няма идея, че лидерът на бандата Кърт Кобейн ще се превърне в поп икона с наследство, вероятно съперничещо си с това на Джон Ленън, Майкъл Джексън и Елвис Пресли.
Дани и Кърт са заедно от 1990 до 1994 г., най-впечатляващият период от живота на легендата. В този ключов момент албумът Nevermind постига космически успех, който не само превръща „Нирвана” в най-успешната рок група в света, но и изнася пънка и грънджа на световната сцена.
По същото време Кърт среща и се жени за Кортни Лав, а връзката им се превръща в мълниеносен камшик за медиите. Ражда се дъщеря им Франсис Бийн. Едновременно с всичко това Кобейн се бори със зависимостта си към хероина, борба, която в крайна сметка ще загуби и ще завърши със съкрушителното му самоубийство, което променя хода на рок историята. През тези турболентни години Дани стои до Кърт като мениджър и близък приятел.
Дани Голдбърг е президент и собственик на „Голд Вилидж Ентъртейнмънт”, компания за мениджмънт на артисти. Работил е в музикалния бизнес като личен мениджър, президент на звукозаписна компания, пиар. Той е бивш изпълнителен директор и основател на „Голд Маунтин Ентъртейнмънт“, бивш президент на „Меркюри Рекърдс”, „Атлантик Рекърдс” и „Аър Америка”. Сътрудничи на „Лос Анджелис Таймс”, „Хъфингтън поуст”, Билборд” и много други издания. Автор е на „В търсене на изгубения акорд”, посветена на хипи културата и още няколко документални заглавия, превърнали се в бестселъри. Живее в Паунд Ридж, Ню Йорк.
С любезното съдействие на издателство "Кръг" Lupa.bg публикува част от книгата "Да служиш на слугата. Спомен за Кърт Кобейн”, озаглавена "Низходящата спирала".
На 4 март 1994-та Кортни ми се обади и каза, че Кърт е предозирал с рохипнол в Рим и е в болница в безсъзнание, люлеещ се между живота и смъртта. Плачеше. Двамата се помолихме заедно по телефона за него. Откачих, но не вярвах или не ми се искаше да вярвам, че ще умре. Новината за състоянието му плъзна и през следващите няколко часа получих обаждания от загрижени приятели. Джанет периодично ме осведомяваше какво става – тя държеше връзка с Кортни. Най-накрая се разбра, че се е свестил. Щеше да прескочи трапа.
Тъй като Кърт почина месец по-късно, свръхдозата в Рим е втъкана в разказа за живота и самоубийство му, но по онова време въздъхнах облекчено. Той беше добре! Глупашки повярвах, че това ужасно разминаване на косъм някак ще пробуди в него нуждата да промени навиците си. Докато се самоубеждавах в тази приказка, Дейвид Гефън се обади и започна разговора мрачно: „Е, има някои хора, на които няма как да се помогне, каквото и да правиш“. Почнах да му разправям онова, което разправях и на другите – че Кортни е с него и той сигурно ще се оправи, когато Дейвид ме прекъсна и заяви с тон, който изясняваше, че се заблуждавам:
„Дани, той е мъртъв. Кортни току-що ми се обади и каза, че е мъртъв“. Обзе ме тръпка на ужас, последвана от сянка на съмнение. Казах му, че макар и да е напълно възможно Кърт да е умрял и все още да не са ми съобщили, има шанс и обаждането да е разиграване. Не ми изглеждаше вероятно Кортни да се обади на него, но да не сподели с Джанет, Розмари или с мен, макар и в такъв безумен момент. Но не беше напълно невъзможно, като знаех, че в съзнанието на Лав Гефън има тотемна роля. Дейвид беше разбираемо вбесен от несигурността и от идеята, че някой би му погодил номер за нещо толкова сериозно. Помоли ме да се свържа отново с него веднага, щом разбера повече.
Двайсет мъчителни минути бяха нужни на Джанет да се свърже с Кортни и да потвърди, че Кърт действително е още жив. Обадих се на Гефън и му казах, че с когото и да е говорил, е бил измамник. Така и никога не разбрах кой е бил този задник и защо го е направил. Това е едно от смахнатите неща, които се случват понякога покрай прочутите хора.
Най-сетне говорих с Кърт по телефона няколко дни по-късно. Звучеше мило, ала немощно. Когато се върнаха в Сиатъл след две седмици, без аз да знам, Кортни извикала сиатълската полиция, защото мъжът й се заключил в стая в къщата им, където имало пушки. Тя се ужасила, че ще си навреди. Полицаите конфискували четири оръжия и няколко кутии с патрони.
На 24 март Кортни ме убеди да се присъединя към няколко души в Сиатъл и да съм част от интервенцията на следващия ден. Каза, че никога не била виждала Кърт по-зле и за първи път след раждането на Франсис дъщеря му не го карала да се усмихва. През последните две години бях изживял с Кортни много тежки моменти. Бях я виждал отчаяна, разгневена и дрогирана, но за първи път долавях страх в гласа й.
Рано на другата сутрин се срещнах на летище „Кенеди“ с Джанет и един консултант по наркотиците на име Дейвид Бър, издирен набързо от нея. Тримата се качихме на самолета за Сиатъл. Бър имаше брада и се държеше добродушно, на вид наближаваше четиресетте. Не се опитваше да се прави на отворен или да ни впечатлява с хората, с които е работил, като онзи тип отпреди две години, но се съмнявах, че непознат би бил способен да общува смислено с Кърт. При все това разбирах, че присъствието му би могло да придаде тежест на предстоящия сблъсък. Вероятно заради това Кортни бе помолила Джанет да намери някого, който да изиграе тази роля.
Към обяд пристигнахме в голямата къща на булевард „Лейк Уошингтън“ 171, която бяха купили. Горе-долу по същото време влязоха и няколко души от Лос Анджелис. Кърт седеше на пода в голямата всекидневна до дългогодишния си приятел Дилън Карлсън, китарист и певец на инди рок групата „Ърт“. Навремето за кратко са били съквартиранти в Олимпия. И двамата бяха с изцъклени погледи и излъчваха противно наркоманско самодоволство, сякаш са единствените членове на някакъв специален клуб.
Кобейн се държеше отбранително, което не ме изненада. Никой не обича група хора да го притиска в собствения му дом без предупреждение. Някои разкази за този следобед описват обикновена интервенция, при която всеки се изправя насреща му и заявява, че повече няма да се занимава с него, ако продължава да взема наркотици. Не беше така. Доколкото си спомням, мнозина го умолявахме да престане за негово добро. Сигурно на Кърт му е приличало на нашествие и разбирам защо Кортни по-късно изрази съжаление, че го е предложила: „Стори му се, че сме се наговорили срещу него“.
Моето послание беше елементарно: „Виждам, че действително си нещастен. Каквото и да те безпокои, не можеш да се справиш ефективно с него, докато не се изчистиш от дрогата“. Кърт ми дръпна тирада как се чувствал в клопка, защото, където и да отиде, го разпознавали, а Дилън кимаше съчувствено. Подразних се от това съмнително оправдание за наркоманията, а и се пообидих, че ми дава такъв общ отговор, но знаех, че се чувства нападнат, затова поех дълбоко въздух и се опитах да приема изказването му едно към едно. Напомних му, че е известен вече повече от две години и рядко е имал проблем да се смеси с публиката, при това само с лека промяна във външността. Какво общо имаше известността с отказа от хероина?
Кърт смени тактиката и ме попита възмутено: „Защо разговаряш с мен за това? Трябва да говориш с Кортни!“. Сега поне беше малко по-честен с емоциите си. Уверих го, че и на нея съм казал същото, и тя ми е съобщила, че е готова да постъпи в клиника.
Толкова безсилен се чувствах. Само няколко месеца по-рано той беше казал пред журналист с най-обичлив тон, че съм му като втори баща. Сега думите ми едва стигаха до него. В един момент Джанет се качи горе в стаята му и започна да изхвърля хапчета в тоалетната. Кърт разбра какво прави и се втурна след нея, крещейки, че няма право да постъпва така с личната му собственост и настояваше да го подкрепя. Влязох при тях в банята. Джанет изглеждаше покрусена. Страдах и заради двамата. Кърт се чувстваше насилен, но Джанет се опитваше да постъпи правилно. След Рим мисълта за нова свръхдоза я побъркваше. А и това бе драматичен начин да му покаже колко дълбоко е загрижена. Казах му, че знам защо е разстроен от натрапничеството ни, но го помолих да разбере, че всички сме ужасени, че може да си навреди.
Когато слязохме долу, консултантът Бър реши да се намеси, да разкаже с едно-две изречения за собствените си борби с пристрастяването и да се опита да отправи към Кърт бащински призив. Идеята непознат да му чете лекции го вбеси и той каза сърдито: „Ти нищо не знаеш за мен!“. Изпаднал в силен гняв, закрещя, че нямал нужда от клиника, а от психотерапевт и тъй като нямал доверие на хората около него, щял да си го намери от справочника „Жълти страници“. Дори награби дебелия указател, който телефонните компании раздаваха по онова време, и започна маниакално да го прелиства, все едно това бе добър начин да си намериш психиатър.
В напразен опит да карам по същество заявих, че какъвто и психотерапевт да си намери, той ще може да му помогне чак след като първо се изчисти от дрогата. Нямах представа какво бе предизвикало отчаянието му през последните няколко седмици. Може би интензивна кристализация на депресивните чувства, които отдавна го измъчваха.
Може би имаше нещо у дома. Може би беше свързано с кариерата му. (Кърт имаше музикални идеи, които според него не пасваха на „Нирвана“ и в предходните месеци ме беше питал дали смятам, че би могъл да изгради кариера извън групата. Казах му, че със сигурност ще може, но няма нужда да избира между двете. Например Нийл Йънг записваше соло албуми, но и периодично се събираше с Кросби, Стилс и Неш – ала само когато той поиска.)
Повторих, че каквито и да са проблемите му с групата, с Кортни или пък с демоните в главата му, до които нямах достъп, без значение какво цели в художествено или лично отношение, той ще може да мисли по-ясно и да взема по-добри решения, ако се подложи на детоксикация. Просто не се сещах какво друго да кажа.
На Кърт тези не му минаваха. Той настоя, че Уилям Бъроуз успявал да действа функционално десетилетия наред като наркоман и не виждал причина защо и той да не може да живее така. Това ме подразни повече от всичко казано от него и аз го изразих чрез тона си. Заявих му, че искам да се прибера да си видя децата, дошъл съм само защото се тревожа за него и имам да гоня самолет. Пак му се примолих да се изчисти, за да може да взема по-добри решения. Бих го подкрепял по всеки възможен начин след това, без значение с какво иска да се занимава, но сега тръгвам към летището.
Когато се прибрах в Ел Ей няколко часа по-късно, се почувствах ужасно заради гнева в тона ми. Незабавно му се обадих и му се извиних, ако съм му прозвучал така, все едно му чета конско. Казах му, че го уважавам и го обичам и просто съм се разстроил, защото се тревожа за него. Той като че беше депресиран, а вероятно беше и надрусан, но дори и в това състояние се държа нежно и мило и рече „Знам“.
