Джоко Росич: Какво е мъжът без жената? Нищо!

Култура
20:30 - 30 Август 2019
8395
Джоко Росич: Какво е мъжът без жената? Нищо!

„За какво му е на един мъж да прави каквото и да било, ако няма една жена до него, която да му каже: „Браво, страшен си!” Така чистосърдечно казваше Джоко Росич. И макар славата му в киното да не бе на любовник, а повече на екшън герой, сред дамите той безспорно имаше чара на мъжкар и каубой, кавалер и ценител на женската красота. За разлика от много негови колеги в киното роденият в Сърбия актьор, чийто глас подкосяваше краката на жените от различни поколения, Джоко бе верен жената до себе си. Има два брака, а последните 50 години от живота си прекара заедно със съпругата си Лиляна.

Росич имаше своя представа за истинската жена. Смяташе, че демонстративното разголване на дамите е за мъже без въображение. Сексът и любовта се случват първо в ума, ако човек няма фантазия, той и не може да обича истински – това верую изповядваше актьорът. „Красотата на жената е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се опитах да ѝ обясня как в антракта, дори когато сме на театър и пушим навън, с всяка фибра на кожата си чувствам, че до мен стои жена. Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде”, споделяше Джоко Росич.

„30 пъти съм умирал в киното. Всичките ми смърти са били различни. Един уважаващ себе си актьор не може да си позволи да умира по един и същи начин”, изповядваше се още кино легендата. А самият той не беше възпитаник на театрална или кино академия. Завършва Икономическия институт „Карл Маркс” и школа по радиожурналистика. 17 години работи като журналист в БНР. Играл е обаче в над 110 филма в България, Унгария и Сърбия. „Много пъти са ме канили, но аз никога не съм го правил, защото смятам, че театралната сцена, театралният актьор е друга професия, че това не е за мен. Много колеги могат и едното, и другото, но аз смятам, че не мога да бъда театрален артист”, бе откровен Джоко.

Каубоят Джоко можеше да обязди всеки кон


Актьорът обожаваше да язди коне и да колекционира оръжия, най-вече ножове. Първото си острие получава още като дете от баща си. „Аз обичам оръжието заради самото оръжие. Обичам го като произведение. Това е голям майсторлък да се изработи. Моята колекция е скромна. Аз колекционирам любовта си към оръжията. Човек да бъде колекционер на оръжия трябва да е богат човек. То се прави с пари. В България не познавам нито един богат артист, а аз съм артист. Каквото съм могъл ей така съм купувал, много са ми и подарявали”, разкри страстта си той. Джоко обаче не беше ловец.

„Не мога да вдигна пушка да убия животно. Какво ми е виновно то. Аз съм дълбоко убеден, че авджилъкът е избиване на комплекси и това е страшно в съвременния свят. Някога, когато ловът е бил средство за прехрана, е имал друг смисъл. Тогава животното е имало своя шанс. Сега вече то няма никакъв шанс при тези съвременни оръжия. Представете си една ловна дружинка от 25 души, която тръгва по едно поле. Появява се един мил заек и тогава се вдигат 25 цеви, които бълват огън, докато горкият заек не се разпадне на парчета. Това е убийство, това не е лов.”

Джоко Росич се снимаше в екшъни и уестърни, но не обичаше филмите с 300 убити и 200 ранени. Казваше, че хората, които правят подобни филми, не са творци. „Това е индустрия. Това не е изкуство. Аз съм привърженик на европейското кино. То е финес, то е стремеж да се влезе в дебрите на изкуството. Онова е индустрия и държавна политика”, споделяше той.

Джоко признаваше, че в Централна и Източна Европа е имало само един артист, умеещ да язди по-добре от него– Гойко Митич. Двамата са големи приятели, не само защото имат обща родина – Югославия. На младини докато се учи да язди конете, Росич е тренирал бокс, лека атлетика и гребане. В повечето случаи актьорът сам изпълнява каскадите си в киното и не ползва дубльор. Имало е и засечки, които едва не му коствали живота. Но Бог закрилял каубоя.

Цял живот той спазваше хигиена при общуването си с хората и при участието си във филми. В гилдията бе известно, че не приема лесно роли и изключително държи на репутацията си. Отказвал е да играе в комедии, макар сладкодумно да разказваше всякакви смешни истории и вицове.

На филмовия фестивал "Любовта е лудост" големият актьор винаги бе посрещан с овации от колеги и почитатели


Бих играл в комедия, в която актьорите играят безбожно сериозно, а публиката пада от смях, бе откровен Джоко Росич. „Преди време в България дойде режисьорът на американо-италианската продукция „Спартак”, който искаше да заснеме тук част от филма. Извикаха ме на среща с него и той ми даде едно парче хартия и ми показа епизода, в който ме кани да играя. Там имаше една реплика. Аз му казах: „Извинявайте, че съм ви загубил времето, но явно е станала някаква грешка. Това не е за мен.” И той ми казва: „Вие знаете ли, че в киното няма големи и малки роли.” А аз му отговорих, че е много малко момче, за да ми каже това и го попитах: „Ако в Италия предложите това парче хартия на Франко Неро, той ще го приеме ли?” А режисьорът ми отвърна: „А, Франко, не”. И тогава му казах: „А, защо аз? Аз знам, че не съм Франко Неро, не съм Робърт Де Ниро, не съм Робърт Редфорд, но ние не сме нито в Италия, нито в Америка. Ние сме в България и в България Джоко съм аз, много се извинявам.” Представяте ли си, този филм ще бъде излъчен в България, а аз в България имам публика, хора, които ме обичат и ще отидат да гледат филма и ще кажат: „Горкият Джоко, какво прави там!”

Актьорът добре знаеше, че част от колегите му приемат второстепенни  и третостепенни роли в чужди продукции единствено за пари. „Моите колеги са поставени под икономическа принуда. Аз съм сигурен, че голяма част от тях не биха отишли и биха казали „Гледай си работата”. Аз съм пенсионер, пенсията ми е 180 лева, всякакви пари ми трябват, но точно тези пари не ми трябват. Аз така съм скроен, трябва и малко инат”, показваше характер кино легендата. Снима се в реклами на ракия и български мезета, а характерният му глас звучи и до днес по Радио 1 Рок.

Актьорът винаги намираше добри думи и за младите си колеги и никога не се големееше. Според него актьорите от по-младото поколение играят като богове.

„Не приемам реплики от рода: „По-рано имаше големи актьори, сега няма.” Как да няма! Винаги е имало и ще има! Българското кино го е имало, има го и ще го има! Никога няма да умре!” В това вярваше Джоко Росич.

Джоко или както е на сръбски Джордже Росич е роден на 29 февруари 1932 в Крупан, Кралство Югославия. Записан е обаче на 28 февруари, за да не празнува рожден ден през 4 години. Син на учители - българка и сърбин, той емигрира в България по политически причини през далечната 1951 г. Завършва икономика и школа по радиожурналистика, след което работи 17 години в БНР. В началото на 60-те се пробва в киното, като три държави България, Сърбия и Унгария го наричат свой артист, тъй като се е снимал в почти равен брой филми във всяка една от тях.

„Аз бях 17 години журналист в Националното радио и случайно попаднах в един филм – „Хроника на чувствата” (1962 г.). Никога не съм си представял, че ще напусна журналистиката и ще стана актьор. И така започнах тук-таме да се снимам, беше рехаво, но все пак си докарвах някакви доходи. След това снимах доста филми. През 1976 г. се снимах в един унгарски, който се прожектираше и в България. Той се казваше „Под краката им свири вятърът”. Заглавието всъщност показва съдбата на моя герой, тъй като те накрая го обесват и под краката му свири вятърът. Това е един също преломен момент в моя живот, защото аз тогава все още не бях убеден, че това е моя работа и се чувствах като пришълец, като чуждо тяло. След завършването на филма обаче се убедих, че това нещо аз го мога. Това е велико усещане и аз почувствах, че това е моето призвание”, споделяше Росич.

Снимал се е в класики като „Хан Аспарух”, „Демонът на империята”, „Осмият”, „Езоп”,  „На всеки километър”, „Гоя”, „Антихрист”, „Баща ми бояджията”, „Иван Кондарев”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Войната на таралежите”, „Време разделно”, „Под игото”, „Капитан Петко войвода”, „Зарево над Драва”, „Търновската царица”, „Съдията”.

Участвал е в близо 30 филма, заснети в Унгария – „Унгарска рапсодия”, „Лоши хора”, „Никой не е забравил първата си любов”, „16 момичета от 16 града”, „Кръшкачи”... В централноевропейската държава тачат Джоко не по-малко, отколкото у нас. Там дори са му присъждали престижната кинонаграда „Актьор на годината”. През 1999 г. получава награда за главна мъжка роля на 29-ия национален кинофестивал в Унгария за филмите „Законът на циганите” и „Страст”. През 2004 г. Съюзът на артистите в България пък го отличи с наградата „Икар”.

Легендарният артист в любимото му заведение на пазара "Ситняково" "При Илко", което е украсено с филмови плакати и награди на Джоко Росич

Снажният и мустакат българо-сърбин се е учил на актьорско майсторство от Наум Шопов, Иван Кондов, Апостол Карамитев. Най-много обаче е научил от Коста Цонев. „Винаги щом го срещна, се обръщам към него с „Учителю”, казвал е Джоко. Паметно за Росич е участието му в българо-съветския филм на Вили Цанков „Рàли”. Продукцията била заснета през 70-те в пустинята Каракум в Средна Азия. „Снимахме при 48 градуса на сянка, а сянка нямаше”, спомняше си актьорът. От горещините и сушата той загубил половината си коса, но пък заработил 2500 лева хонорар. С парите си купил вила в село Бойковец в Етрополския балкан. Там той прекарваше пролетите и летата през последните 20 години

Джоко Росич страдаше за войните в бивша Югославия. Категорично осъждаше бомбардировките на НАТО над Сърбия през 1999 г. Смяташе, че Слободан Милошевич трябваше да бъде свален от самите сърби, а не отвън чрез убийствата на мирни и невинни граждани. Не приемаше и отцепването на Косово от Сърбия.

„Защо трябваше зверски да се бомбардира една Сърбия, да се събарят мостове, да се унищожават стопански предприятия, за да се свали един режим, който и без това отиваше към падане. Защо трябваше да се съсипе тази страна? По време на тези бомбардировки няма нито един загинал войник. Загинаха само цивилни. Много е лесно да натискаш някакви копчета, да пускаш някакви ракети, да бомбардираш със самолети и да се кефиш. Защо не влязоха с жива сила? Защото щеше да стане тясно”, каза преди години актьорът пред наш репортер. И продължи: „Не мога да не съм пристрастен, защото съм роден в Сърбия. Баща ми е загинал във Втората световна война, бранейки Сърбия. Чичо ми също е загинал в тази война, бранейки Сърбия. Другият ми чичо пет години е бил в немски плен. На мен ни ме е все едно”.

Той бе и доста откровен, коментирайки ситуацията със Сърбия и Косово, както и ролята на Запада: „В международната политика се използва един неофициален израз и на мен не ми е неудобно да го кажа – това е политиката на фалоса. Едно нормално семейство в България и в Сърбия има по едно или две деца, рядко са тези, които имат три деца. Докато другият етнос ражда с геометрична прогресия и се увеличава. Само в рамките на моя живот – 70 години, албанците се увеличиха многократно и казаха: „Ние сме 90 на сто, вие се махайте!”. Аз тогава питам – в Кърджалийско мюсюлманите също са мнозинство и след още 20-30 години те могат да кажат: „Извинете, ние тук сме повече, вие си гледайте работата.” Това, което стана е едно изнасилване. Аз наричам тази ситуация бременна. Тя е бременна с нещата, които тепърва ще стават. Тя е бременна с последствията. А за да бъде бременна трябва да има полов акт, а той става или по любов, или чрез изнасилване. Този полов акт не е по любов. Това е изнасилване.”

Джоко Росич бе душата на компанията


Джоко Росич смяташе, че Западът изобщо не разбира това, което се случва на Балканите, не разбира балканския манталитет и балканската политика, история и култура. „Непрекъснато идват и в България, и в Сърбия разни господа, които гледат умно и говорят умно и ни учат как ние трябва да живеем. Нас ни учат хора, които не знаят нито какво е гроздова ракия, нито какво е сливова. Когато им казвам, че най-много обичам печена агнешка главичка те ме гледат като канибал. Не могат да разберат каква е тази наша манджа. Да не говорим за нашите сарми, мусаки, кьопоолу. А той ни дава акъл на нас, без да знае кои сме, от къде сме, не знае от какво се напиваме, как се напиваме. Ние се напиваме различно от тях и затова на Балканите сме велики и затова сме единствени на този свят. Никъде другаде няма Балкански полуостров. Това е най-доброто място и за живеене, и за работа, и за любов.”

Джоко Росич даде и своя отговор защо сърбите се палят повече от българите:

„Сърбинът е човек, на който като му падне пердето не мисли нито за къща, нито за жена, нито за деца. Него не го интересува нищо – паднало му е пердето и отива да гине. Българинът ще премисли кое как да бъде. Някой път едното е по-добро, защото ще се размине без жертви, без катаклизми.”

За пръв път се влюбих, когато бях 5-годишен в момиче от Крупан, бе откровен Джоко Росич. Твърдеше, че още като съвсем малък изпитал истински чувства и страст. Паднал си и по много красиво момиче – еврейка. Тя обаче имала трагична съдба – след окупирането на Югославия от нацистите била депортирана заедно със семейството си и удавена в реката.

Джоко се жени за първата си съпруга Занка, когато и двамата са студенти. Казваше, че съпругата му била голяма красавица. От брака им се ражда дъщеря му Ирина. По-късно тя завършва ВИТИЗ, участва във филмите „Два диоптъра далекогледство” и "Като песен”. Мечтае да се снима в Холивуд и заминава със съпруга си за САЩ. Поради здравословни причини обаче й се налага да прекрати актьорската си кариера. Мести се със семейството си в Канада, където намира работа като медицинска сестра.

Истинската любов Росич среща у втората си съпруга Лиляна, с която живеят заедно повече от 50 години. За първи път журналистът и бъдещ актьор вижда музикалната редакторка Лиляна в коридора на БНР. Развежда се и остава с Лиляна до сетния й час. Когато се женят и Джоко, и Лиляна имат по един брак зад гърба си и по едно дете. Нямат свое, но отглеждат и двете си деца заедно. Синът на Лиляна – журналистът Стоян Колев обаче умира по нелеп начин само на 51. Той се задавя с баничка в подлеза на Орлов мост и умира за секунди. Стоян оставя две дъщери полусирачета. Докато бяха живи Джоко и Лиляна се радваха на общо шестима внуци и правнуци.

Джоко и Лиляна живяха щастливо заедно половин век


Лиляна умира преди Джоко, след като води тежка битка с рака.

„Лиляна беше невероятна жена, най-храбрата, която познавам. Докато беше тежко болна, никога не се оплака, тя бе истински стоик”, гордееше се актьорът. Дори и в заника на живота си двамата публично изразяваха любовта си един към друг. „Жена ми Лиляна всяка сутрин идва под юргана при мен, ляга на гърдите ми и така откарваме в сън още половин час”, разказваше Джоко Росич.

Смъртта на любимата му Лиляна в началото на лятото през 2013-та е огромен удар за мъжкаря. Той също ляга болен и буквално се стопява за седмици също покосен от коварното заболяване, което отне и съпругата му. Малко след като съпругата му си отива на актьора откриват тумор в мозъка. Той преживява тежка операция, но уви разсейките вече са плъзнали по цялото тяло. От края на 2013-та Джоко все е в болница. Тъжен е, не защото е болен, а защото е самотен. Иска Бог да го прибере при Лиляна.

Приятелите на актьора от любимата му кръчма „При Илко” на пазара „Ситняково” близо до дома му всеки ден се молеха за него и го навестяваха в болницата. Всеки ден по обед актьорът ходеше да си побъбри с приятелите си от „Малкия парламент”, както бе известно заведението. Да обмени мисли по актуални въпроси, да хапне салата и да изпие с удоволствие една ракия. В края на живота си доста болежки бяха налегнали Джоко, но той не ги усещаше, защото до него беше съпругата му. Почти не виждаше, защото силните прожектори бяха довели до дегенерация на ретината. Имаше и проблеми със сърцето, бе преживял няколко сърдечни операции.

Не от това обаче умря Джоко. Той просто умря от любов. След смъртта на Лиляна не виждаше смисъл да живее и макар да обожаваше живота се молеше Бог да го прибере при съпругата му. Господ чу молитвите му и на 21 февруари 2014-та – седмица преди да навърши 82 Джоко Росич отлетя. При Лиляна. Колегите отдадоха почит на великия каубой като на погребението му дойдоха, яздейки черни жребци.