Нани: Живях сред плъхове, просех храна по къщите !

Бившият футболист на Манчестър Юнайтед - Луиш Нани, който в момента се състезава в САЩ в Орландо Сити, разказа трогателна история за своето детство и за това как е станал футболист. Португалецът изля душата си пред "The Players Tribune".

"Цялата тази история започна, защото гладувахме. Един ден, когато още бях много малък, се убедих, че Бог е решил от мен да излезе футболист. Живеех с майка си и осем от братята и сестрите ми в къща само с едно спално помещение, през дупките на пода пълзяха плъхове и гущери.

Нямахме нищо за ядене. Борихме се да оцелеем.

И тогава един от по-големите ми братя измисли начин, благодарение на който да хапнем нещо безплатно.

Но преди да ви разкажа какво се случи, ми се струва правилно да обясня как се озовахме в онази ситуация. Няколко години по-рано, когато бях на седем, живеехме в къща, изцяло направена от дърво, която баща ми беше построил. Покривът течеше, но го залепяхме с тиксо, когато валеше. Един ден баща ми събра достатъчно пари, за да ни построи истинска къща.

Но преди да я завърши, трябваше да пътува до Кабо Верде, откъдето са и двамата ми родители.

Мислех си, че ще отсъства само няколко седмици, но минаха месеци и той все така не се прибираше.

Не знаех какво се е случило. Той имаше още няколко синове там, затова си помислих, че може и да е останал при тях. Обичах го твърде много, за да му се ядосвам.

Но в негово отсъствие за майка ми стана изключително трудно. Тя имаше четири дъщери и петима синове, от които аз бях най-малкият. Имаше доста деца, за които да се грижи. Живеехме в тих квартал на Амадора, град близо до Лисабон. Но на пет минути от нас - в Санта Филомена, имаше общински жилища, където се случваха всевъзможни лоши неща. Районът беше доста мултикултурен - в него живееха хора от Кабо Верде, от Ангола и цигани, които често се спречкваха помежду си.

Често в квартала идваха полицейски коли и линейки. От време на време се чуваше и че някой е бил застрелян. Но майка ми не се страхуваше. Ако някой дръзнеше да ме докосне, тя щеше да го смачка. Наричахме я mae galinha (майка орлица - в свободен превод), защото бе готова винаги да ни защити.

Правеше всичко възможно, за да ни изхранва. През деня работеше в пожарната, а вечер - като певица в един ресторант. Но едва свързваше двата края и след няколко години си намери нов приятел. Все още живеехме в голямата къща, която баща ми започна да строи, но новият ѝ приятел искаше да отидем да живеем при него. Той искаше да живеем в неговата къща, която беше отвратителна! Тъй като искахме да останем заедно, трябваше да се преместим. 10 души деляхме една спалня, една всекидневна, една кухня и една тоалетна. Аз трябваше да спя на канапето.

Впоследствие свикнахме с плъховете и гущерите. Невероятно е към какви неща можеш да се адаптираш, когато си дете. Но това, на което не можеш да свикнеш, е гладът.

Гладът е труден за обяснение. Хората постоянно съжаляват децата в Африка. Да, ефектът от глада е виден, но трябва да го изпиташ. Представете си как устата ви е пресъхнала, докато стомахът ви крещи как болката от глада е толкова огромна, сякаш някой те реже с нож.

Често ми се случваше да го изпитвам. Предполагам, че единственото положително от глада е, че те кара да търсиш решение.

Един ден един от братята ми - Пауло Роберто, изскочи с идея. Мисля, че бях на около 10 тогава. Брат ми беше с пет години по-голям от мен, така че се беше превърнал в нещо като втори баща за мен. Учеше ме на всичко, което знаеше. И един ден предложи да отидем в квартала на богатите в Лисабон и да започнем да молим за храна.

Не бях сигурен. Дали наистина можеше да бъде толкова лесно? Но Пауло отлично знаеше, че тези хора могат да си позволят да разделят залъка си, че и повече. И беше прав. Не можех да повярвам. Дадоха ни хляб, супа и бисквити. Някои дори ни поканиха в домовете си. Дадоха ни и пари сами да си купим още храна. Дори успяхме да завържем няколко нови приятелства.

Мисля, че ни харесваха, защото бяхме честни и не крадяхме, а молехме.

Един ден с Пауло играехме футбол и забелязахме Pizza Hut. Когато ги помолихме за храна, ни отговориха, че нямат за нас. Но точно когато излизахме, една жена ни настигна: "Ей! Ехо, ехо, ехо! Изчакайте секунда!"

Две минути по-късно излезе с една пица, която беше направена неотдавна. Леле, човече, тази пица... беше толкова вкусна!

Ако не познавате истинския глад, ще си помислите, че преувеличавам. Но ако сте го изпитвали, знаете, че ви разказвам истината, когато кажа, че все още усещам вкуса на онази пица.

Жената ни попита какво правим. С брат ми отговорихме, че просто играем футбол. Тогава, по някаква причина, тя ни каза да се върнем отново на следващия ден. Искала да ни види как играем.

Така и направихме. Веднъж щом видя брат ми в действие, веднага каза: "Еха, ти си много добър!"

След това добави: "Слушайте, имам приятел, който е професионален футболист. Може би той ще може да ви помогне."

Приятелят й беше Марко Аурелио. Той успя да уреди Пауло да започне тренировки в Спортинг Лисабон. И така, в един момент брат ми молеше за пица, а в следващия получи възможност за проби в един от най-големите клубове в Португалия! Не е лошо, нали!

Това беше възможност, която получаваш веднъж в живота си. Но Пауло закъсня за тренировките с цял месец! Наистина, честно ви казвам. Не с час. Не с 20 минути. С МЕСЕЦ!!! Пауло беше много различен от мен. Той беше по-добрият футболист, без съмнение, но не мислеше правилно. Вече бе попаднал в лоша компания. Бе започнал и да пуши. След като не се появи навреме, отиде да тренира в Спарта Ротердам в Нидерландия, но така и нямаше постоянството да стане професионалист.

Когато разбрах, че е пропилял шанса си да заиграе в Спортинг, осъзнах, че Бог е избрал мен да издържам семейството ни и е искал от мен да стана футболист.

На всичките ми братя им липсваше нещо, което можеше да ги задържи на правилния път: дисциплина. Отдаденост и оптимизъм. По някаква причина, аз притежавах всичко това.

Убеден съм, че и Бог ме е обградил с правилните хора по пътя ми. Първият от тях е Сабино, който ме отведе на първата ми тренировка, когато бях на седем. Потърсих вкъщи някакви дрехи за тренировка, но намерих само някакви стари шорти за бягане. Облякох си дънките, сложих и една риза, след което обух кожените си обувки - такива, с които ходиш на купони. Излязох, а навън валеше из ведро. Сабино ми беше казал да хвана влака, но нямах пари за билет, затова бягах по целия път.

Когато пристигнах на тренировъчното игрище, се съблякох по шорти и влязох на терена. Останалите деца ми се смееха заради външния това, което бях облякъл, но когато започнахме да играем, което не беше лесно, защото теренът беше чакълест и подгизнал от дъжда, започнах да дриблирам покрай останалите и БАМ! Гол. Стрелях отдалече. БАМ! Още един. Накрая един от треньорите ме хвана за ръката.

Каза ми: "Ей, ти! Ела тук. Кой си ти? Как дойде тук?"

Отговорих му, че съм тичал по целия път. Той само поклати главата си. "Ела утре, момче. Ще ти дадем истинска екипировка."

Следващият човек, с когото Бог ме срещна по пътя ми, бе Мустафа. Спомняте ли си за Санта Филомена - общинските жилища, които бяха само на пет минути от нашия квартал? В средата на тази зона имаше игрище за футбол на малки вратички, където всички играеха. Мустафа живееше на върха на хълма, точно до игрището. Той беше възрастен мъж от Африка, който постоянно ни гледаше през прозореца си. Често идваше при нас и ни показваше как да правим различни неща. Обясняваше ни: "Не! Трябва да подаваш по този начин!"

Повечето от децата му се дразнеха и като го видеха, често казваха: "О, не, пак ли този..." Но аз исках да се уча от Мустафа. Той знаеше много неща. Никога не ме наричаше Нани - с прякора, който ми дадоха сестрите ми, защото им звучало мило. Не. За Мустафа аз винаги бях Луиш.

"Не, Луиш! Използвай вътрешната част на крака си. Вътрешната!"

Не след дълго Мустафа събра няколко деца в един отбор и започна да организира мачове между отбори от различните групички в квартала. Спомням си, че децата от Санта Филомена бяха много здрави. Но Пабло ме беше научил как да оцелявам на улицата. Той беше огромен. Стряскаше всички. Веднъж едно момче се опита да ме дразни, затова казах на Пауло: "Виждаш ли онзи там? Той ме закача."

Тогава Пауло отиде при него и го зашлеви право през лицето!

С мен също беше много строг. Винаги ме биеше, когато правех бели. Но нямаше да оцелея без него, защото той ме пазеше от лошите неща - неща, на които самият той не успя да устои. Когато бях на 10, аз не пушех като много от връстниците ми. Вече играех за отбор, който се казваше Реал Масама.

Отборът също беше благословия. Ходех на тренировки с градския транспорт. Возех се без билет, защото нямах пари да си купя. Когато контрольорите ме хващаха, ми казваха: "Не го прави отново, момче."

Аз отговарях просто: "Добре, няма проблеми". И на следващия ден го правех отново.

По-късно треньорите започнаха да ми дават пари за билети. Даваха ми и храна, защото забелязваха, че не се храня достатъчно вкъщи. Някои от съотборниците ми ми подаряваха дрехи, други ме приютяваха в къщите си за по около седмица.

За щастие, семейството ни най-накрая се премести от къщата с плъховете и гущерите. Въпреки че на мен вече не ми пукаше къде живея. Аз просто исках да играя. Моят дом беше калното игрище. Бях обсебен. Ставах в седем сутринта и отивах да правя спринтове. Тренирах сам в дъжда удари както с левия, така и с десния крак. Мустафа ме хвалеше пред останалите: "Я го вижте това хлапе. Не яде. Не пие. Само тренира. Не се интересува от нищо друго."

Изведнъж станах толкова добър, че започнаха да ме спрягат за топ отборите. "Спортинг те иска! Бенфика те иска!" Всяка година казваха едно и също, но нищо не се случваше. Тогава, през 2003-та, когато бях на 16, един приятел ми каза: "Нани, трябва да отидеш в друг отбор скоро. Не съм чувал Спортинг или Бенфика да взимат някой над 17 години."

Беше прав. По онова време се радвах на страхотен сезон с Реал Масама. Бях отбелязал 22 гола. Преди последния ни мач за сезона, един познат треньор ме уреди да тренирам с Бенфика. Там един от треньорите ми каза: "Нани, кажи на треньора си в Реал Масама да те пусне да играеш в неделя. Някой от Бенфика ще дойде да те гледа."

Бях на седмото небе. Проблемът беше, че вече бяхме спечелили първенството си и треньорът искаше да даде шанс на момчета, които не са играли много през кампанията. Затова започнах да го моля да играя.

Той ме попита: "Защо? Нали вече спечелихме..." "Да, но ще дойдат да ме гледат от Бенфика!", отговорих аз.

Той започна да мисли, а аз крещях: "МОЛЯ ТЕ! МОЛЯ ТЕ! МОЛЯ ТЕ!" Накрая той се съгласи: "Добре! Но ще играеш само първото полувреме и това е!"

Когато започна мачът, бях прекалено нервен. Нищо не ми се получаваше. Но три минути преди почивката получих топката в средата на терена, преминах през всички играчи на противниковия отбор, след което потанцувах и около вратаря, преди да вкарам. Всички по трибуните станаха и ме аплодираха. Помислих си, че това е голът, който ще ме спаси.

След мача един от директорите на нашия клуб дойде и ми каза: "Да знаеш, Нани... никой от Бенфика не дойде днес."

МОЛЯ?!?

Най-лошото беше, че той не се шегуваше. Бях съкрушен. Едва не се разплаках. Загубих апетит. Но само няколко дни по-късно той отново дойде при мен с писмо. Изненадааа!

В плика имаше покана от Спортинг да тренирам с отбора в рамките на две седмици. Веднага благодарих на Бог.

Винаги съм чувствал, че някой отгоре се грижи за мен. Сякаш Бог бе сложил ръка на рамото ми. Дори в най-трудните ми моменти, той намираше начин да оправи нещата.

В края на лятото на 2003-та започнах да тренирам със Спортинг. Но тренирах и с Бенфика, защото онзи треньор отново ми беше позволил да се готвя с отбора. Беше налудничаво: в понеделник тренирах с един то най-големите отбори в Лисабон, а в сряда и четвъртък - с другия.

След края на пробния период в Спортинг един от треньорите, който беше учител по физическо в моето училище, ми каза, че няма как да ме задържат. Но добави, че може да замина с отбора за предсезонната подготовка.

Сигурно много играчи биха си казали: "Вървете по дяволите! Ако няма да ме вземете, защо да тренирам с вас?" Но аз познавах този човек. Не исках да му създавам проблеми. Затова приех поканата. А след края на лятото получих съобщение: "Утре в 10 да си на линия!"

Интересното беше, че получих същото съобщение и от Бенфика. Отговорих с "добре" и на двете.

Вече беше дошло време за истинската подготовка, затова нямаше как да продължа да тренирам с двата отбора. Може би трябваше да избера Бенфика - оттам поне не бяха ме отхвърляли. Но имах много приятели в Спортинг, познавах и треньора. Затова отидох там, а на турнира в края на лятната подготовка играх доста добре. Два дни по-късно треньорът ме похвали: "Нани, винаги съм знаел, че ще останеш с нас."

След като подписах със Спортинг през лятото на 2003-та, всичките ми финансови проблеми изчезнаха. Дори успях да отида до Кабо Верде, където намерих баща ми. Имал някакви проблеми с документите си, заради което не му позволили да се върне обратно в Португалия и в къщата ни в Амадора. Помогнах му да се оправи, за да може да идва да ме посещава, когато поиска. Това значеше много за мен.

Но все още имах един проблем. Бях твърде слабичък, за да се превърна в супер звезда.

Беше доста жалко. Не можех да вдигна дори 20 килограма. Затова в следващите две години живеех във фитнеса. И се превърнах в крило, което имаше както сила, така и мощ. През 2005-та дебютирах в първия отбор.

Само две години по-късно вестниците започнаха да ме пращат в най-големите отбори в света.

Малко от тях обаче включваха Манчестър Юнайтед. Но агентът ми - Жорже Мендеш, написа имената на всички клубове, които ме искаха, и каза: "Виж. За мен, най-добрият отбор, който можеш да избереш, е този." И посочи Ман Юнайтед.

"Говорих със сър Алекс Фъргюсън и той иска да те развие по същия начин, по който го направи с Кристиано Роналдо."

Преди да се осъзная, вече бях започнал да си търся къща в Манчестър.

В началото трябваше да отседна в хотел, но Жорже ме попита дали не искам да заживея при Кристиано. Жорже беше и негов агент, а Кристиано живееше сам. Затова заедно с Андерсон, който също току-що бе пристигнал в Манчестър, се пренесохме при него.

Тримата си живяхме страхотно. И тримата бяхме млади момчета, които говорехме един и същи език и постоянно се забавлявахме. Кристиано имаше басейн, маса за тенис и тенис корт - всеки ден си организирахме състезания по нещо. Веднъж дори дойде Карлош Кейрош - помощникът на сър Алекс, и си организирахме викторина. Двамата с Роналдо давахме тайни отговори, но аз знаех, че моят е правилният. И знаете ли какво направи Кейрош? Опита се да подмени отговора на Кристиано, че да излезе и той прав. Смях! Така беше винаги с Кристиано. Той не приемаше загубата. Никога! Но всички харесвахме това му качество и научихме много от него. Когато с Андерсон напуснахме къщата му, и двамата също вече бяхме станали алергични към загубата.

В началото се плашех от тренировките в Ман Юнайтед. Нивото беше много високо и знаех, че трябва бързо да се уча. Ако не показваш прогрес всеки ден, е свършено с теб. Така беше в Манчестър.

Сър Алекс ми беше като баща. Рио Фърдинанд и Райън Гигс постоянно ми даваха съвети. Сприятелих се с Антонио Валенсия, Фабио и Рафаел, Кристиано, Андерсон и още много други. Но човекът, с когото споделях най-много, беше Патрис Евра. Той ми беше като брат.

Имаше един период, в който не се представях добре. Феновете не бяха доволни от мен, сър Алекс също. Аз се дразнех на себе си. Един ден избухнах в сълзи. Затова отидох при Пат, който се възстановяваше до джакузито на тренировъчната база, и започнах да изливам мъката си.

"Пат, защо работата в тренировките ми не се отплаща? Пат, защо съдиите винаги са против мен? - започнах да го питам, но скоро сам реших да оправя нещата. - Пат, всичко ще бъде наред! Знам колко съм силен! Сега ще им покажа!"

Пат само стоеше и слушаше. След което стана, прегърна ме и каза: "Знам. Знам. Феновете отново ще те обикнат. Скоро отново ще вкарваш голове. Ти си един от най-добрите, които съм виждал, Нани. Нямам съмнение в това. Без съмнение!"

Около седмица по-късно отбелязах невероятен гол срещу Челси. Изведнъж, играех най-добрия футбол в живота си. Всички бяха щастливи. Върна си увереността. Малко по-късно Пат дойде при мен, погледна ме в очите и каза: "Това е моето момче!" Това беше страхотен момент.

Знам, че днес не много ще ме разберат, защото често показвам емоциите си. Ако не съм щастлив, ще го покажа. Но аз искам да бъда такъв. Не искам да се променям. Някои хора, когато тръгнат от нищото и стигнат върха, се променят. А аз винаги съм си повтарял: "Денят, в който забравиш кой си, си свършен."

В известен смисъл, аз все още съм момчето, което спи с плъховете и гущерите. Все още съм онова седемгодишно хлапе, което се появи на тренировка с кожени обувки и закопчана догоре риза.

Аз съм същото момче, което чукаше по хорските врати, за да моли за храна.

И съм благодарен за това, защото така открих кариерата си, която ми е дала толкова много. Пътят ми бе доста дълъг, но знам, че Бог е планирал всяка стъпка.

Пътят ми бе осеян от твърде много съвпадения, които едва ли са се случили случайно. И ако все още не ми вярвате, имам една последна история за вас.

Когато бях на 12, с нашия квартален отбор, в който бяхме с приятеля ми Сабино, а треньор ни беше Мустафа, играехме в един много опасен квартал, наречен "Байро 6 де Майо". Когато пристигнахме, полицаи с пушки започнаха да търсят нещо. Съперниците ни бяха по-големи от нас с по две-три години. Когато мачът започна, се чуваха викове: "Целете се в краката им! По-силно!"

Бях уплашен. Всички бяхме уплашени. Те вкараха един, после още един и още един... На почивката водеха с 9:2. Когато започнахме разбора на почивката, всеки се оплакваше от другия.

"Трябва да бягаш повече!"

"Пич, на мен ли говориш? Пребледнял си от страх!"

"Ти също!"

Но Мустафа ни каза: "Момчета, малко по-спокойно. Ще спечелим този мач. Просто се отпуснете." Всички си поемем дълбоко въздух. След което той се обърна към мен и Сабино: "Сабино, Луиш, починете малко. Ще влезете скоро пак."

Така започна второто полувреме и ние заиграхме по-добре. Бяхме малко нервни, но речта на Мустафа си свърши работата. След като със Сабино отново влязохме на терена, започнахме да бележим. Съвсем скоро атмосферата се промени. Страхът ни се изпари. Започнахме да правим трикове, да им я мушкаме между краката. А хората около терена не спираха да повтарят: "Еха, видя ли го това? Тези момчета наистина са добри!" И започнаха да викат за нас! Поехме пълен контрол върху мача. Някои от момичетата около терена дори започнаха да ни носят вода. Тогава наистина се чувствах недостижим! Спечелихме мача с 16:12.

След края всички влязоха на терена и бяха като омагьосани. "Леле! Леле! Тези момчета са невероятни! Невероятни!" Тогава едно момиче дойде с лист и химикалка при мен.

Погледнах я и си помислих: "Какво да правя сега?" Мустафа изкрещя: "Подпиши! Подпиши!"

"Какво да подписвам?", попитах аз, а Мустафа отговори: "Напиши името си, бе!"

Така и направих. Тогава Мустафа сложи ръка на рамото ми и каза: "Късметлийка е тя. След няколко години този автограф ще струва много пари." Но за първи път Мустафа грешеше. Защото се бях подписал просто с Луиш".