Невена Коканова пази до смъртта си забранената любов към Раде Маркович

Тя е Ирина от „Тютюн”, Жана от „Инспекторът и нощта”, Лиза от „Крадецът на праскови”, Ана от „Карамбол”, Неда от „Отклонение”, Герда от „С дъх на бадеми”, Тинка от „Момчето си отива”, Невена от „Спомен за близначката”. Или просто Невена Коканова, призната от приятели и колеги за аристократката на българското кино и театър. Не само защото майка й е потомка на известна австрийска аристократична фамилия. С чар, финес,  женственост, с такт, със страст и талант, с неповторима осанка и магнетични тъмни очи, актрисата извоюва възхищението на зрителите от няколко поколения и на колегите си от артистичната гилдия. Ако днес примата бе жива, тя щеше да навърши 81, но си отиде твърде рано.

Наричат Невена Аристократката,  Иконата и Първата дама на Седмото изкуство. Коканова играе с лекота както благородничка, така и продавачка, селянка, работничка и това е част от богатата й натура. Най-добрите български режисьори – Любомир Шарланджиев, Въло Радев, Гриша Островски, Рангел Вълчанов, Иван Андонов, Людмил Кирков, Людмил Стайков, Владислав Икономов, Неделчо Чернев, Христо Христов се надпреварват да я канят в своите ленти. Филмографията й наброява над 50 продукции, стотици са превъплъщенията й в театъра. Нейни екранни партньори са едни от най-известните и талантливи актьори, мнозина от тях смятани за секссимволи през 60-те, 70-те и 80-те години – Стефан Данаилов, Иван Андонов, Коста Цонев, Апостол Карамитев, Йордан Матев, Антон Горчев, Филип Трифонов.

Актриса без диплома

Невена проплаква на 12 декември 1938 г. в Дупница в семейството на царски офицер и потомка на австрийски благородници. Бащата на бъдещата актриса е един от най-авторитетните за времето си военни - Богдан Коканов. Майка й Елеонора е известна красавица и потомка на австрийската фамилия Фон Хелденберг.

Идването на комунистите на власт на 9 септември 1944 г. преобръща живота на семейство Коканови. С обвинението, че е фашист и изменник, царският офицер Богдан Коканов е изпратен в лагера Белене. Семейството му пък няма право да живее в столицата или в който и да било голям град на страната. Невена и майка й се преселват в село Кумарица, което по-късно става квартал на Нови Искър.

Баща й, който оцелява въпреки чудовищните условия в лагера, и майка й искат дъщерята да следва финанси. Невена има други желания – да бъде актриса. По ирония на съдбата гранд дамата на българското кино няма висше образование по актьорско майсторство. Късат я на приемните изпити във ВИТИЗ. Тя обаче не се отчайва и продължава да следва мечтата си – да се качи на сцената. Венчето и Неве, както я наричат близките и колегите й, не се само се качва на сцената, но я покорява от раз. Още ненавършила 20, Коканова започва работа като стажант-актриса в Ямболския театър. Първата й значима театрална роля в края на 50-те е на Жулиета във великата трагедия на Шекспир „Ромео и Жулиета”.

Години по-късно Невена вече е част от трупата на Сатиричния театър в София, където десетилетия работи със звезди като Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Григор Вачков, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Никола Анастасов, Константин Коцев, Катя Паскалева, Хиндо Касимов… И без да е завършила Висшия институт за театрално изкуство в София Невена се утвърждава като актриса и театралните и филмовите режисьори започват да я търсят и да й предлагат роли както в киното, така и в театъра. Коканова доказва, че актьорското майсторство е и призвание, а не се учи само на университетската скамейка.

Среща съпруга си на снимачната площадка

Пътят й към Седмото изкуство се открива още когато е на 17. Заедно със свои съученици тя участва в масовката на филма „Две победи” на Борислав Шаралиев. По това време се запознава с режисьора Любомир Шарланджиев, който не след дълго става неин съпруг. Двамата живеят заедно повече от 20 години до неговата смърт през 1979 г. Иначе дебютът й в киното е във филма на Янко Янков „Години за любов”, който излиза на голям екран през 1957 г. Следват лентите „В тиха вечер” на Борислав Шаралиев, „Бъди щастлива, Ани!” на  Владимир Янчев, „Стръмната пътека” на Янко Янков, „Тютюн” на Никола Корабов, „Инспекторът и нощта” на Рангел Вълчанов, „Крадецът на праскови” на Въло Радев.

Едва в средата на 60-те Коканова застава пред камерата на съпруга си за първата си голяма роля в негов филм - „Карамбол”. Големият талант на българската актриса е оценен и извън пределите на родината й – голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани я снима във филма „Галилео Галилей”. Писателката Блага Димитрова пък написва сценария за филма „Отклонение” специално за актрисата. Там Коканова си партнира с Иван Андонов. А думите, създадени от Блага Димитрова в творбата: „Само една любов признавам на тоя свят – да обичаш независимо от това обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание”, най-добре описват Невена като жена и майка.

Тя обичаше хората, тя обичаше професията си, тя се раздаваше за всичко и за всички. Макар Невена Коканова да става известна най-вече с кино ролите, самата тя споделя приживе, че голямата й любов е театърът. И магнетичното момиче от Дупница покорява сцената не само на Сатирата, но на театрите в Ямбол и Габрово, където работи известно време.

Невена Коканова е признавала пред свои близки, че съпругът й, наричан нежно Шарлето, е бил неин учител в професията. 7 години по-възрастният режисьор я обичал безумно, бил галантен и двамата никога не са конкурирали или състезавали в професията. Между Венчето и Шарлето винаги имало нежно и успешно партньорство. Уви, двамата не могат да имат деца. За това си осиновяват. Взимат от дом единствената си дъщеря Теодора, която обаче избира друго професионално поприще – финансите, и не тръгва по стъпките на известните си родители.

Аферата с Раде Маркович

В началото на връзката между Коканова и Шарланджиев нищо не предвещава бъдещото сериозно изпитание. А то идва едва няколко години, след като са се бракосъчетали, с филма на Въло Радев „Крадецът на праскови”. На снимачната площадка Невена среща сръбския актьор Раде Маркович. Между двамата пламва изпепеляваща и искрена, но невъзможна любов. Такава, каквото изживяват и техните герои на екрана. Коканова е разкъсвана между семейството си и Раде. На крачка е да се разведе, така, както прави Раде Маркович в тогавашна Югославия.

Колеги, приятели, висши партийци обаче съветват Венчето да прекрати незабавно връзката си с Маркович и да се върне при Шарлето. Политиката и сложните отношения между Живкова България и Титова Югославия също си казват думата.

Шарланджиев знае за тайната любов на съпругата си. Той проявява разбиране и толерантност, но дава да се разбере, че тя трябва да избере – него или Раде. Режисьорът е пределно искрен: „Ако ме оставиш, аз просто ще умра!”

Невена остава при съпруга си до смъртта му през 1979 г. Повече така и не се омъжва. Изживява тежко кончината на Любомир, който страда от болно сърце. Режисьорът не успява да заснеме докрай филма си „Трите смъртни гряха”, където участва и съпругата му. Именно тя завършва лентата. „Дължа това на Шарлето. Той е най-близкия ви човек”, изплаква Невена.

 „Крадецът на праскови” преобръща живота й

 „Крадецът на праскови”, създаден е по едноименната повест на Емилиян Станев, преобръща живота на Невена Коканова както в личен, така и в професионален план. Режисьорският дебют на Въло Радев я отвежда на прочутия кино фестивал във Венеция, където за втори път след Кан тя обира овациите на публиката и най-великите творци на своето време. Още по време на снимките на „Тютюн”, където Въло Радев е оператор, той решава да покани Невена за ролята на Елисавета от „Крадецът на праскови”, жената на строгия полковник Михаил, който се играе от актьора Михаил Михайлов. След този филм Невена Коканова напълно заслужено си извоюва определението „първата дама на българското кино”.

Още преди премиерата си в България „Крадецът на праскови” е показан на фестивала във Венеция. „Залите бяха претъпкани. Невена получи голям букет рози. Хората посягаха към нас, искаха автографи. Поклонихме се на публиката и седнахме на местата си. Светлините бавно угаснаха. Целият треперех. Публиката реагира бурно и аплодира три пъти. След края аплаузите продължиха дълго”, описва своите преживявания от Венеция Въло Радев в своята книга „Изгубени пространства”.

За ролите си в „Крадецът на праскови” Маркович и Коканова не получават награди в Италия, но пък грабват призовете за мъжка и женска роля на Фестивала на българското кино „Златната роза” във Варна през 1964 г. Лентата печели и специалната награда на журито и наградата на публиката. Въло Радев е разочарован, че българският филм си идва от Италия без статуетки, но като реалист си дава сметка, че времето не е на тяхна страна. „Бяхме щастливи просто да сме там, да се срещнем с журито, други кинотворци и пресата. Осъзнах също, че награждаването е сложна политическа и дипломатическа игра, която често не взима под внимание реалните качества на номинираните произведения”, споделя режисьорът в книгата си.

Още за забранената любов

На червения килим във Венеция обаче всички приемат Невена Коканова и Раде Маркович като двойка. Там, сред гондолите и ренесансовите сгради, българката и сърбинът изживяват своите най-страстни 10 дни, при това без да се крият. А изпепеляващата им любов започва през 1963 г., когато Въло Радев дава начало на снимките на „Крадецът на праскови”.

„Още на първия дубъл се усети, че между нас прехвърчат искри. Мисля, че филмът се харесва и днес, защото в него се разигра истинска любов, не само на екрана, а и наяве”, споделя приживе Раде Маркович в свои интервюта. „Това беше една любов, каквато може да се роди по време на войната”, добавя той.

Прочутата целувка на героите им от лентата и до днес се смята за една от най-красивите любовни сцени в родното, а и в световното кино. Екранната химия между актьорите се пренася и в живота, макар и двамата да осъзнават, че страстта им е обречена. Не защото разликата между тях е 17 години и защото живеят в две различни държави – България и Югославия, които по онова време са в обтегнати политически отношения. Проблемът е, че и двамата са известни, непрекъснато са в светлината на прожекторите и дори да искат, няма как да запазят любовта си в тайна. Невена вече няколко години е омъжена за Шарланджиев, Раде – за колежката си Оливера Маркович. След края на снимките на „Крадецът на праскови” влюбеният сърбин се развежда с надеждата, че Коканова ще се реши на същата крачка и двамата ще заживеят щастливо заедно. В началото на 70-те години на ХХ век обаче двамата слагат край на бурния си роман, но остават приятели до края на дните си.

В продължение на 40 години си разменят невероятни любовни изповеди и макар родните и югославските тайни служби зорко да следят кореспонденцията им, поддържат пламъка на любовта до края на дните си. Съдбата решава Невена да си отиде от този свят твърде рано – през 2000 г., едва на 61. Раде Маркович я последва десетилетие по-късно, когато е навършил 88.

След смъртта му стана ясно, че прочутият сръбски актьор е запазил всички писма на Коканова, писани тайно до него и е събрал голям архив за любимата си – нейни изповеди, съвместни снимки от кинофестивали от цял свят, както и фотоси на Невена. Романтичната епистоларна изповед сега се пази от сина на Маркович, роден от актрисата Оливера – Горан. Подобно на прочутия си баща, той също се занимава с кино и театър, само че като режисьор, сценарист и драматург.

Раде Маркович: Аз чаках моята Невена

Според запознати Невена Коканова и Раде Маркович се виждат само веднъж след края на своята връзка. Сръбският актьор изживява тежко смъртта на своята любима Невена през 2000 г. Той не успява да се сбогува с нея. След нейната кончина той вече публично признава, че е бил безумно влюбен в българката.

„Въло Радев ме покани в продукцията за ролята на военопленника Иво. При пристигането ми в Търново, където бяха снимките, първият човек, когото видях, беше Невена. Тя беше толкова красива и земна, че дъхът ми спря.  Още на първия дубъл се усети, че между нас прехвърчат искри”, споделя Маркович в тв интервю и добавя: „И двамата бяхме отдадени истински в пресъздаването на обречената любов между Лиза и Иво”. Раде Маркович прави и признанието, че се е развел заради Невена, но тя не е успяла да направи същото: „Не мога да кажа кога всичко това се превърна в любов. Но го осъзнах чак след снимките, когато се върнах в Белград. Здравето ми се влоши заради язвата и се наложи да лежа в болница почти месец. Трудни, много трудни дни. Голяма равносметка за живота. Решения... Разведох се и напуснах театъра. След два месеца се върнах в София прероден. Нашите отношения с Невена вече бяха малко по-въздържани, защото из София вече се говореше... До ново силно сближаване се стигна следващата есен, по време на филмовия фестивал във Венеция, където бяхме много добре приети като гости за 15-ина дни. Венеция безпогрешно изпълняваше своето. По-късно всичко това се превърна в една доста трагична приказка. Аз се разведох, но Невена не можа. Нейният съпруг бе с тежки сърдечни проблеми. Разводът щеше да го убие... Отношенията между България и Югославия отново се влошаваха. От най-високо място Невена бе посъветвана да се отдръпне. Край? Не, никога няма да има край...”

„Тютюн” нарочен за „прогнил и буржоазен”, Димов го пренаписва

Романът на Димитър Димов „Тютюн” има точно толкова тъжна съдба, колкото драматичен е сюжетът му. Книгата е отпечатана през 1952 г.  в тираж от 4000 броя, читателите я харесват, но върху него се изсипва жестоката критика на белетристите от Съюза на писателите.

На 8,11 и 13 февруари 1952 г. те разпалено обсъждат книгата като на конгрес. Естествено, критиката е в духа на годините след 9-ти септември 1944 г., когато всичко е подчинено на партията, властта и битка за слава. Изсипва се унищожителна критика. Самият Димов е член на Съюза на писателите, влязъл е в БКП през 1946-та. Затова иначе широко скроеният европеец не успява да отстои творбата си, ужасен да не го сполети съдбата на стотиците изчезнали без съд и присъда. Критикът Борис Делчев дори нарича писателя „вътрешно несвободна личност”. Всъщност гръмката атака срещу романа е заради битката за Димитровска награда с 16 000 лева. За нея се гласи Георги Караславов с „Обикновени хора”. Той упреква Димов, че не е овладял социалистическия реализъм, езикът му е „непоносим” и ако бъде награден, би било „лоша услуга на младото покооление”. Изводът на лидерите на перото са – романът на Димов е пълен провал, в него има влияние на еротиката и други упадъчни черти на западната литература. Той непростимо е загърбил метода на социалистическия реализъм, липсват партийните образи. Обвиняват Димов във фройдизъм и упадъчност. Да се пренапише, отсичат другарите.

„От него очакваме да расте след последния си роман „Осъдени души” и да премине към социалистически реализъм. Влиянието на буржоазията най-зле личи в начина, по който той описва положителните герои”, включва се и Павел Вежинов. Препоръчват му да работи върху марксистко-ленинския си мироглед. Упрекват го, че имената на буржоазните героини са красиви - Мария и Ирина, а тези от работническата класа са с груби имена - Спасуна и Варвара.

Вълко Червенков обаче се застъпва за романа и изпраща картичка на Димов, в която „му стиска ръката” и го поздравява. „Дочитам го с дълбоко удовлетворение, с превелика радост за нашата художествена литература.” пише той. В крайна сметка, Димов е принуден да пренапише романа и именно във второто издание на книгата вкарва комунистката Лила. Идеята е нейният образ на боркиня за социална справедливост да блесне на фона на  произхождащата от нездравите буржоазни устои Ирина. Партизанката не се колебае да прибегне до куршумите, докато лекарката Ирина се бори за всеки човешки живот. Накрая Ирина се самоубива, срината психически от света на бруталния капиталист Борис Морев.

Второто издание е дописано с 250 страници. Димов изживява жестока драма и разочарование заради ремонтирането на романа. Втората му съпруга Лена Левчева споделя как й казва: „Нямаше как да не се подчиня, трябваше да спася единственото, което имах - писането.”. Димов сам се качи на разпятието, за да живее детето му „Тютюн”, казва тя. „Подобреният” „Тютюн” излиза в обем от почти 1000 страници и  20 000 бройки.

Надява се да играе Лила, но влиза в ролята на Ирина 

Големият режисьор Никола Корабов, издъхнал преди десетина дни, продължава ходенето по мъките на сагата „Тютюн”, като решава да го претвори в кинолента. Задачата е много тежка, защото трябва да съкрати огромния обем на книгата, приблизително 10 пъти. Корабов трудно печели доверието на Димитър Димов и писателят се захваща с диалозите, за да може Корабов да се вглъби над сюжетните линии и епизодите.

Голямата драма обаче идва с избора на основната героиня - Ирина. Свиква се кастинг и артистичният Корабов е закован от магията и чара на Невена. Неопитната още актриса от Ямболския театър кандидатства за ролята на Лила. Но чувствителният режисьор прозира през обектива страхотната метаморфоза, която се случва с момичето и вижда как с пълна сила блесва драматичният образ на Ирина. Димов също много харесал Коканова. Самата Стефка Берова, която също снимала пробни снимки за Ирина, казва: „Тази роля беше за Коканова!”

Гилдията обаче се опълчва на режисьора по същия начин, както писателите скачат преди няколко години срещу Димов. Художествен съвет препоръчва други актриси, защото Невена е мила, невинна, но твърде безинтересна. Едва прохождащата в киното е подложена на натиск и изживява ужасни мигове. „Няма да скрия, че имаше натиск от ЦК на БКП и за други претендентки. Имаше и заплашителни писма. За почти всички членове на съвета, изборът на Коканова беше авантюра и огромен риск за провал. Но аз повярвах в нея”, разказва Корабов.

Художественият съвет е до такава степен ужасен, че препоръчва да се търси актриса от чужбина. Корабов обаче не е така отстъпчив като Димитър Димов и веднага се наема да вдъхне кураж на самата Невена, че трябва да влезе в ролята на Ирина. Той е убеден, че актрисата е чиста проба злато и превръща младото момиче в истинска жена вамп, като дори за целта боядисва в черно русолявите коси на актрисата. Понеже е нисичка на ръст, я качва на високи токчета, за да е по-ефектна. „Има и още малки наши тайни за Невена как отстояхме образа, но тях ще отнеса в гроба“, усмихваше се приживе Маестрото.

Така и стана. Корабов успява да влее сили на плахата Невена, за да преодолее разочарованието й от злословията по неин адрес. Тогава и Димов избухва и прави изявление, че го разиграват от 1953 г, откакто се появява романът. „Няма нужда актрисата да има вид на развратница, за да изиграе успешно Ирина”, заявява авторът на „Осъдени души“. Режисьорът твърди, че метафизична сила е преобразила Невена пред камерата и тя успява да повярва в себе си. Резултатът е поразителен. Невена е неподражаема, магията е пълна, а зрителите са като онемели. Всъщност Никола Корабов вкарва Невена в ролята на живота й.

На премиерата на „Тютюн“  в Кан през 1963 г., шеф на журито е Андре Мороа. Авторът на „Климати“ посреща на червения килим българите, целува ръка на Коканова и й казва: „Вие ме впечатлихте!“. Там гастролират Фелини, Висконти и Хичкок. А „безинтересната” Невена стои до Клаудия Кардинале, Жана Моро, Грегъри Пек, Бърт Ланкастър.

Угасва от рак едва на 60

Единственият път, в който актрисата показва гърдите си пред камера, е когато проверява за признаци на рак във филма „Спомен за близначката”. За съжаление, 25 години по-късно коварното заболяване води до трагичния й финал в живота.

Болестта я връхлита, когато Невена все още е в разцвета на силите си и няма никакво намерение да слиза от екрана и от сцената. Когато гилдията организира тържествено честване на 60-ия й юбилей в Сатиричния театър Коканова вече знае тежката диагноза. Година преди това се е снимала за последно в български филм – в сериала на режисьора Иван Андонов и сценариста Георги Мишев „Дунав мост.” „И болестта, която я сполетя и измъчваше жестоко почти две години, тя приемаше като Божия воля. Тя съвсем се затвори, остана насаме с мъките и надеждите си. Бореше се храбро, достойно, но и с ясното съзнание за преходността на земните ни дни”, пише в книгата си „Премеждия с интервюта” кинокритикът и близък приятел на актрисата – Атанас Свиленов.

Аристократката на българското кино никога тя не се оплака от коварната болест, която я покоси. Още преди да чуе страшната диагноза тя се усамоти в къща в село Иглика в Еленския Балкан.