Никой не заслужава да бъде захвърлен от децата си

Гледах репортажа по Нова телевизия, от който стана ясно, че нечия дъщеря казва по адрес на баща си „Той това заслужава“. Поводът е, че нито го търси, нито се интересува от здравословното му състояние.

Захвърлила е своя родител в Сливенската болница като ненужна вещ, която повече не може да ѝ служи. Обичаният някога татко сега се е превърнал в парцалена кукла – едно тяло в пижама, оставено на благоволението на доктори, медицински сестри и непознати с добри сърца. Изоставеният трябва да бъде опериран, а няма кой да поеме разходите за операцията.

„Той това заслужава“ отеква като тътен на чудовищното пренебрежение към онези, които са ни дали живот, които са се грижили за нас като малки, не са спали от притеснение вечер, защото така правят майките и бащите. Обичат безрезервно и до последен дъх.

Иска ми се да видя очи в очи тази жена, загубила човешкия си облик, за да я попитам кое е по-важно от живота на нейния изтерзан родител – човек, който в момента губи желание за живот не толкова заради физическото си страдание, а заради мъката, че се чувства в тежест на детето си - неговото малко момиченце, което някога е носил на ръце, приспивал го, пазил го е от всичко лошо на света.

Липсата на човешко съчувствие у нас е повсеместно състояние на духа. Мразим родителите си, не харесваме приятелите си, имаме себе си за единствени и неповторими, но кой нормален би обичал такива хора? Любовта е двупосочна, особено когато става дума за тази между деца и родители.

Клетият мъж заслужава цялото милосърдие на света. Особено от детето си. Така трябва да бъде, така е редно. Не знам дали въпросната госпожа също е вече майка. Не ѝ пожелавам някога, след години, да изпадне в ситуацията на родния си баща, за да чуе от децата си „Тя това заслужава“. ТОВА не заслужава никой враг, дори убийците имат право на някакво съчувствие. Защото то ни прави хора.

Поетът Добромир Банев специално за Lupa.bg