Поетът и преводач Пейчо Кънев пред Lupa.bg: Писането на поезия е като терапия и бягство от сивотата

"Лудите кучета на лятото” е най-новата стихосбирка на поета Пейчо Кънев. Редакторът на изданието Силвия Чолева определя творчеството му като "директна и сурова поезия, в която болката се понася без хленч, думите са остри, а самотата е истинска." "Мисля, че 95% от нещата, които пиша са автобиографични, случили са се в някакъв етап от живота ми, преживял съм ги или видял. Може би и заради това писането на проза ми се струва толкова скучна дейност – не обичам да си измислям", бе откровен Пейчо Кънев в интервю за Lupа.bg.

Макар да твърди, че писането е самотно занимание и че пише най-вече заради себе си, тъй като за него писането на поезия е като терапия и бягство от сивото, Пейчо Кънев държи на срещите очи в очи с читателите. Първата му среща с тях по повод излизането на новата му книга „Лудите кучета на лятото” е на 12 ноември (сряда) от 19:00 ч. в столичния клуб „Грамофон”. Заедно с него ще бъде и поетът Иван Брегов, с когото ще разговарят за стихосбирката. 

Пейчо Кънев е автор на 12 книги с поезия и един сборник с разкази, издадени в България, САЩ и Индия. Преди "Лудите кучета на лятото" у нас излизат „Писма до Цветаева“, „Излизане от тъмното“, „Последната вечеря“, „Живо месо“, „Уиски в тенекиена кутия“, „Американски тетрадки“, както и сборникът с разкази „Разходка през стените“. Има множество публикации в стотици литературни списания и антологии в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Индия и други страни.

Превел е от английски език 40 книги, сред преводите му изпъкват произведения на Нобеловите лауреати Сол Белоу, Джон Максуел Кутси, Ърнест Хемингуей. За себе си твърди, че е „единствено поет, а всички други неща, с които се занимава, са приятно допълнение“.

През 2010 г. американското издателство „Desperanto“ публикува поетичната му сбирка „Bone Silence“. През 2010 г. Пейчо Кънев става съосновател и главен редактор на издателството за поезия „Kanev Books“ (Ню Йорк) - до 2013 г. През периода 2012-2013 е гост-редактор в американското литературно издание „The Enchanting Verses Literary Review“. През 2009 г. Асоциацията на литературните издателства в САЩ го номинира за престижното отличие „Pushcart Prize“. 

Поезията е особено състояние на духа, както за този, който пише, така и за този, който чете поезия. Стиховете имат силата да въздействат на сетивата и на въображението. С Пейчо Кънев разговаряме за поезията като смисъл, изповед и начин на живот.

- Пейчо, как и защо се роди стихосбирката ти „Лудите кучета на лятото”?

- Тази книга е естествено продължение на предишната ми книга, тъй както се случва с всяка моя книга. А на въпроса ти „защо” съм отговорил в стихотворението „Защото”, което завършва така: „Пиша, понеже не знам как да не го правя”. 

- Има ли биографични елементи в стиховете ти?

- Мисля, че 95% от нещата, които пиша са автобиографични, случили са се в някакъв етап от живота ми, преживял съм ги или видял. Може би и заради това писането на проза ми се струва толкова скучна дейност – не обичам да си измислям.

- От поетичните ти изповеди се усеща, че музиката ти дава може би някакъв път и нагласа. Потапяш се в музикалния свят на Чайковски, Шостакович, Рахманинов, Бетовен, Малер, Барток, Сибелиус. Слушаш ли обаче музика, докато твориш?

- Винаги, когато пиша, слушам музика. Тези две велики изкуства при мен са силно застъпени - музиката дава ритъм на поезията. Предполагам, че на пълна тишина писането няма да ми върви толкова лесно.

- В твоето стихотворение „Като дъжда” пишеш:
Представям си, че писането е като дъжда –
бавно, ритмично, методично
и покрива всичко живо.

- Имаш ли любимо време от денонощието, когато пишеш с особена лекота?

- Вечерта. Тогава се случва магията. Тогава пиша с най-голяма лекота. А най-трудно ми е веднага след събуждане с кафето.

- Какво те провокира да си излееш душата върху белия лист?

- Абсолютно всичко, което видя, чуя, докосна, вкуся, усетя. Много често изпитвам тази особена нужда да споделя със себе си нещо красиво.

- От какво те спасява писането на поезия и на проза?

- Предполагам, че ме спасява от мен самия. Често усещам писането на поезия като терапия, като бягство от сивото, злободневното, грозното, баналното. А както казах – не обичам да пиша проза, но обожавам да я чета.

- В книгата ти се усеща и надежда, и любов, и смелост, но и тъга, меланхолия, самота. С кои от тези емоции и усещания най-често се идентифицираш?

- Предполагам с всички тях, понеже през живота ми съм получавал големи дози от всички тези чувства. В същото време може да прозвучи клиширано, но писането все пак си е занимание самотно.

- Това разголване на душата публично всъщност не те ли прави много уязвим? Страхуваш ли се да бъдеш уязвим пред жена, пред приятели, пред непознати?

- Не мисля. Силните мъже нямаме проблем да бъдем уязвими. Предишната ми книга „Писма до Цветаева” също беше доста емоционално разкриваща, ако мога така да се изразя, но пак ще кажа, че именно в това се крие и моята терапия. Винаги съм чувствал, че колкото си по-искрен в писането си, то става толкова по-добро.

- За кого пишеш най-вече – заради себе си или заради читателите? И държиш ли на обратната връзка с тях?

- Винаги пиша заради себе си. Аз съм си първия читател, в същото време и първия критик. А и от читателите често получавам директна връзка на живо, тъй като правя и доста поетични четения пред публика.

- Чела съм твои откровения във фейсбук, че винаги ти е странна реакцията на хората, когато те питат с какво се занимаваш и когато им отговориш, че си поет. От тяхна страна следва няколкосекундно замисляне: „Ъм...аа, ее, много яко! Ама иначе с какво се занимаваш?” И в този ред на мисли това натъжава ли те? Аз лично не обичам съчетанието на думите „пазар” и „изкуство”, поради това, че в основата си същността им е различна и става дума за различни ценности. Но все пак ще те попитам – има ли търсене на поезия в България? Има ли пазар за литературата?

- Изобщо не ме натъжава. Честно казано ми е все тая. Натъжава ме това, че наскоро прочетох някакво социологическо проучване, според което 60% от българите не са купили нито една книга през 2024 г. Мисля, че това отговаря и на последния ти въпрос.

- Доколкото знам поетичната ти дейност започва в САЩ, където си живял и работил известно време. Какво те отведе в Америка и какво съответно те върна в България?

- В Америка ме отведе спечелването на зелена карта и приятелите ми, които вече бяха емигрирали там. Върна ме невъзможността да се превърна в американец, невъзможността да бъда асимилиран, или по-скоро нежеланието ми. Да, нежеланието ми.

- Роден си през ноември – само заради това ли наричаш ноември твоят месец?

- И заради майка ми, Бог да я прости, която ме е родила на рождения си ден през ноември. Но за да го кажа по-поетично и оптимистично, ще цитирам един американски поет: „Ноември е последната красива усмивка на годината”.

- Би ли си говорил с човекоподобен робот и какво би искал първо да го попиташ?

- Готин въпрос. Ами, бих го попитал: „Можеш ли да пишеш поезия?”

- В някакъв друг живот би ли искал да се преродиш в куче или в някакво друго същество?

- Според ученията на една от будистките школи, човек се преражда в животно, само ако е извършил някакво зло през предишния си живот. Ако е бил добър, тогава се преражда отново в човек. Обаче аз бих отговорил с думите на големия полски поет Чеслав Милош: „Не искам да бъда бог или герой, а само да се преродя в едно дърво, растящо с векове, без да наранява никого”.

- Смяташ ли, че освен човешки същества войната убива и словото и го превръща в оръжие за масово изтребление? Словото няма ли по-друго измерение все пак?

- Не смятам, че го убива, но го ползва много умело и целенасочено – за гнусна пропаганда.

Между другото, сещам се за един спомен на американската поетеса Мери Хау, който тя споделя за своя учител в Колумбийския университет, поетът Йосиф Бродски, който малко преди това е изгонен от Съветския съюз. Той ѝ казал: „Вие, американците, сте толкова наивни. Мислите, че злото ще се появи пред къщите ви с големи черни ботуши. То не се появява така. Виж езика. Всичко започва от словото”.

- Освен писател, ти си и преводач от английски. Превел си над 40 книги от американски и британски автори. С все по-голямото навлизане на изкуствения интелект страхуваш ли се, че ИИ ще измести човека преводач и изобщо преводаческата професия?

- Все още сме твърде далеч от момента, когато ИИ ще може да превежда художествена литература наравно с човека.

Може би вече се ползва за превод на научна литература, но за художествена е още рано според мен.

- Кой от авторите ти е било най-трудно да преведеш на български език, така че да звучи разбираемо, но въпреки това си продължил да превеждаш?

- Може би най-труден ми е бил австралийският писател и носител на Нобел за литература Дж.М. Кутси. Превел съм досега четири негови романа и винаги е бил предизвикателство, понеже той е истински майстор на словото, способен на висш пилотаж с езика.

- Как подхождаш, когато влизаш в света на автора, чиято книга си се заел да превеждаш?

- Ако искаш преводът да стане наистина добър, тогава трябва да влезеш в главата на този писател, да станеш част от него, да започнеш да мислиш като него.

- В себе си водиш ли борба между писателя и преводача?

- Може би единствено в началото. Тогава ми беше по-трудно. Но сега, с течение на годините, тези граници на писателя и преводача съвсем се размиха и напълно автоматично превключвам. Може би това се дължи и на факта, че сам си превеждам моите стихотворения на английски.

- Както спомена, предишната ти книга носи заглавието „Писма до Цветаева” и в нея ти отново се изповяда по своеобразен начин, но пред твоята любима руска поетеса. Епистоларното общуване между творци често носи вдъхновение, действа като сверяване така да се каже на посоките. На теб то какво ти носи и общуваш ли по този начин с твои колеги от България и чужбина?

- Общувах по този начин с няколко американски писатели и поети, но, за съжаление, някои от тях вече не са между живите. Чарлз Симич, Марк Странд, Франц Райт и Джим Харисън са имената им. Иначе през последните години имам и няколко разменени имейла с Брет Ийстън Елис и Чък Паланюк. Както и с носителя на „Пулицър” Адам Джонсън, чийто роман преведох.

- Едно от стихотворенията в „Лудите кучета на лятото”, което особено ме впечатли, е „Този момент”. В него ти споделяш, че когато през пролетта си донесъл сняг за едно дете, разклащайки клона на едно разцъфнало дръвче, си разбрал какво е думата щастие. Откри ли все пак щастието за себе си?

- Мисля, че не вярвам в голямото щастие, може би не съществува такова, но малките моменти като този в стихотворението – в тях е голямата истина.

********

Този момент

Може би беше неделя,
със сигурност беше пролет.
Всички дръвчета по уличката бяха разцъфнали
в най-различни нюанси на розовото и жълтото.
Високо по клоните птиците изпяваха
любовните си желания.
Бях заедно с жената, която обичах
тогава и малката ù дъщеря.
Прибирахме се отнякъде към техния дом.
Изведнъж, както вървяхме тримата,
се спрях под едно разцъфнало дръвче
и попитах детето дали иска да направя сняг.
Тя каза Да и аз хванах един клон
и го заклатих силно.
Върху нас започнаха да се сипят стотици
розово-бели цветчета, цяла пелена
от свежест ни покри, а аз не спирах
да разклащам клона. Детето изпищя радостно
и започна да се върти и танцува със смях
под сипещите се цветчета, и не спираше да ми вика:
Още! Още! — усмихната и щастлива...
Щастие, никога не съм я разбирал тази дума.
Но знам, че в този момент разбрах какво означава.

Пейчо Кънев