Последното интервю на Цанко Лавренов

Големият български художник Цанко Лавренов е героят на списание „Младеж” от бр. 1, 1979 г. Само два месеца по-рано талантът напуска тоя свят. Датата е 18 октомври 1978. Оказва се, че интервюто пред Асен Станимиров от сп. „Младеж” е последното в живота на гения. LUPA публикува пълния текст на разговора с художника без редакторска намеса.

Ако човек иска да пише за изкуството на неповторимо самобитния художник – героя на социалистическия труд Цанко Лавренов, в началото трябва да постави слънцето и в неговите огнени отблясъци и пожари да намери необходимата посока. Или може би ще бъде достатъчен само един лъч, под който всичко да добие древна позлата и да зазвучи с топлотата и доброто на човешкото творение. Лично аз винаги свързвам картините му с огъня. В един и същи миг виждам напрежението на кръвта и меките отблясъци на успокоението, мълчанието, натрупано от векове и в същото време очакването на дълбоко и безпощадно преобразование. Огненият колорит на тези картини извиква в мене спомените, когато съм гледал залези и изгреви, величествените смени на деня и нощта, тези бързо изчезващи мигове, които са в едно и също време неповторими и вечни.

Няколко пъти съм писал за Цанко Лавренов, разказвах различни подробности от работата му, от битието му. С какво си прилича всичко, свързано с този човек (не говоря за писаното от мен, а за всички, които по някакъв повод са се спирали на живота и творчеството му?). Приликата е в добротата - доброта дишаше във всичко - от начина, по който посреща непознатия - до начина, по който изпраща приятеля.

Бих искал да разкажа една подробност (по-скоро от частен характер), но оцветена все от тази Лавренова доброта. Каза ми веднъж: Нямам възможност да ти направя една картина, да си я имаш... Това беше твърде много. Не зная кои хора притежават негови картини, но мисля, че не са мнозина. Художникът прави картините си бавно, работи над всяка като над капитална творба, всяка картина е „дело на един живот”. Обяснимо е моето учудване. Затова сметнах, че има предвид някоя скица, бегла зарисовка или нещо подобно... За известно време такива оригинални зарисовки бяха в мене. Знаех, че има намерение в бъдеще да работи върху тях, да ги използува за основа на живописни платна. Естествено беше да се стъписам и пред тяхната стойност... Отвърнах му: „Бих искал да имам само един автограф, но цветен – с вашия златноален цвят... Това е всичко”. „Е, това е лесна работа...”

Такъв беше отговорът му. Но попречи смъртта...

- Коя е първата творба, която сам определяте като успешна?

- В живота ми беше истинско събитие денят, когато през 1930 г. успях да направя грунд, който задоволяваше изискванията ми. При туткалния грунд, с който работех дотогава, багрите посивяваха и губеха свежестта си, а пък европейските готови платна за маслени бои даваха неприятна лъскавина. Новият грунд ми даваше възможност на места да живописвам, другаде да стилизувам формата или да нанасям декоративните и орнаментни подробности. Изживявах неописуема радост, защото бях уверен, че съм намерил материала, с който да боравя както си искам и ще имам средство да се изявя с пълна сила. Първата картина, която изработих с този грунд беше „Старият Пловдив”. Брат ми Ради заедно с мен се радваше на сполуката. По време на изграждането на композицията аз усещах, че правя това, към което се стремя и изпълнен с вълнение и самоувереност не се сдържах и извиках: „Братко, станах художник!”

- А коя от собствените си творби смятате за най-значителна?

- Никоя майка не може да каже кое дете ѝ е най-хубаво. Може би с най-много вълнения направих „Старият Пловдив”.

- Разкажете нещо за нея?

- Картината има интересна съдба. Най-напред тя беше изложена в Археологическия музей - София, в едно невзрачно малко помещение, което бяха обявили за художествена галерия. През 1934 г. заедно с други композиции представих тази картина на конкурса в Пловдив за най-хубава творба, чийто сюжет е взет от южния град. Тази моя картина спечели първа награда. После се върна отново в София, постоя в малкото помещение на Археологическия музей, откъдето беше преместена за известно време в новопостроената галерия при Художествената академия. Преди бомбардировката над София картината беше пренесена в подземията на Българската народна банка. След 9 септември 1944 г. за известен период картината не беше излагана никъде - стоеше в забвение в складовете на новооснованата Национална художествена галерия. Оттам впоследствие беше отнесена в Прага, за да краси една зала в българското посолство. През 1964 г. в Прага имах изложба, взех картината от посолството и я изложих в един салон на Стария общински дом. После картината ми бе пренасяна на изложбите в Западен Берлин, Будапеща и Варшава. Тя бе отпечатана на афишите за тези изложби. След това съдбата я отнесе в Дрезденската галерия в отдела „Галерия на новите майстори”. Кой знае в бъдеще какви пътища ще има.

- Творба, която бихте искали да създадете?

- Ще отговоря това, което казах и на проф. Червенаков, който ме лекуваше: трябва да ме спасите, защото имам набелязани шест картини, които на всяка цена бих искал да изработя. Сега съм започнал първата. Тук искам да кажа и един факт, който много ме разстрои - когато бях тежко болен в къщи идваха най-различни хора и някой ми задигна 3 картини. Те бяха от моя златен фонд - така аз съм си определил една категория картини.

- Има ли нещо, което не можете да постигнете, което ще остане недостижимо във вашето творчество?

- Имам планувано много нещо, но човешките възможности са ограничени. Ако имах още един живот, колко работи бих направил! Колко денгубие бих избегнал. Това денгубие не беше по моя вина. Аз обичам изкуството и никога не съм се отказвал от мисълта, че съм художник и че имам задача като художник. Всеки загубен ден за странични неща ми е тежал като угризение на съвестта. На младини нашите искаха да ме правят търговец, занимавах се със земеделие и тютюнопроизводство. Но през цялото време се стремях към изкуството. През 1921 г. се лекувах във Виена и се записах във вечерен курс - вечерен акт се казваше - там се убедих, че мога да рисувам. След това посветих още много време на земеделието и тютюнопроизводството, докато накрая си разчистих сметките. Но силно подчертайте - крепеше ме вярата ми, че съм художник.

- Казват, че изкуството е безсмъртно...

- Личността е смъртна, но има приемственост. Всяка епоха има свой стил и изкуството е отражение на тогавашния светоглед. Не можем да искаме от египтяните да имат същия светоглед като нас. Нито пък гърците, римляните, старите българи. Вечността на изкуството е в тази приемственост, в това завещаване на епохата за бъдещето.

- Съществува ли благородна завист в изкуството?

- Не мога да кажа за хората, мога да кажа за себе си. Доволен съм и се радвам, когато видя чужда художествена творба от високо качество. Такова творение ми дава само нов импулс за работа.

- Кой е любимият ви цвят?

- Нямам. Всички са ми любими. Някои мислят, че червеният, защото го имам почти навсякъде в картините си. Но го слагам в картините си затова, защото го има в предметите, които рисувам - червени керемиди, фасади на къщи. Обичам чистите тонове, ярките бои, хармоничното съчетание между тях.

- Кое ви дава представа за безкрайността?

- Като погледна небето с всичките звезди...

- Какво, според вас, ще рисуват художниците от XXI век?

- Ще кажа най-напред, че нямам ясновидски способности. Но изкуството е било винаги отражение на светогледа на епохата.

- Какво мислите за абстрактното рисуване?

- В изобразителното изкуство винаги сме имали един раздел, който бих нарекъл абстрактен. Това са изделията на приложното изкуство - килими, шевици, орнаменти и пр. Те поначало нямат задача да изобразяват някаква действителност.

- Как възприемате Космоса? Що е за вас Космоса?

- Това е нещо, което ние с нашите сетива от земята нямаме възможност да оценим и да създаваме творби с такава сюжетност. Може би идните поколения, които ще имат възможност да излизат без затруднения извън владенията на Земята ще имат други усещания и по-близко възприемане на Космоса. Тогава ще имат право да го претворят в изкуството.

- Виждали ли сте картините на космонавта Алексей Леонов?

- Не съм ги виждал. Стоян Венев ги е виждал и ми казваше, че попитал космонавта наистина ли така изглежда Космоса. А той му отвърнал шеговито: ако не вярваш, можеш да идеш и да видиш.

Художникът говореше бавно, уморяваше се. Каза ми при един от разговорите: „Идва време, когато дори спомените са тежък товар за човека...” Имаше нещо странно и запомнящо се в този човек. Той не правеше резки движения, нямаше отривисти жестове. Но ръцете му се движеха постоянно по време на разговор. Той имаше интересни ръце - с дълги и неспокойни пръсти, с продълговата длан. Ръцете му рисуваха по време на разговор, те подкрепяха думите, непрестанно хващаха нещо невидимо, издигаха го, обръщаха го с лице към събеседника. Видях веднъж кратък документален филм за художника. Режисьорът беше усетил добре тези говорещи ръце и им беше дал десет мълчаливи секунди – нямаше дикторски текст, нямаше музика, не се чуваше и гласът на художника. Камерата беше спряла върху ръцете, които правеха своя обичаен танц или рисунка, извайване или отмерване на някакъв дълбок, трагичен такт: на мене ми е трудно да определя какво точно, а може би всичко това заедно...

За съжаление имах възможност да се запозная със създателя на най-исконно българските живописни платна едва в края на живота му. Станах свидетел на мъдро преосмисляне на годините, в което понякога надделяваше мъката от неоползотворените в творчество дни, понякога надмогваше доброта и спокойствие от натрупаното и признато дело. Но най-красивото и трогателното в този старец - отслабнал, притихнал и прикован в инвалидната количка, беше абсолютната жажда и абсолютното самовнушение, че отново ще се изправи пред платното, за което той имаше точно набелязани шест сюжета (на първо време...).

Успя да направи едно пътуване до Пловдив и се върна оживен и просветнал. Но нямаше много подробности в разказа му. Не можеше да се движи и не беше успял да мине по всички места на своята младост. Може би само погледът му набързо през прозореца на колата е докоснал старите пловдивски къщи, топлите калдъръми и стрехите с лице на слънчева дъга. Може би за миг е прибягнал в паметта му часа, когато силата на изкуството за първи път му е позволила да пренесе старинните сгради от дълбочината на времето (вече разрушени и заменени с безлични) и да ги постави срещу къщата на чорбаджи Недкович. Тази сила му позволява да вземе джанфезаните рокли от стенописите на Захари Зограф, правени в Бачковския манастир и да ги пренесе в своята картина. Същата настойчива стихия, в която всичко е разрешено по законите на красотата му позволява да застане пред древната стена на Хисар-капия, да постави до нея старата камбанария на „Свети Константин”, независимо, че не се вижда от това място. Ако човек стои пред Хисар-капия няма да види и дървото от черковния двор, дърво със странна и живописна корона, но художникът го пренася, защото е сигурен, че всичко ще зазвучи в картината единно и цялостно. Той взема това, което е необходимо, размества го и му вдъхва нов живот, по-хубав от реалния. Така пренася музиканти още от Моцартово време, пред топла къща от възрожденска България, залива всичко с нежна лунна светлина и създава своята „Малка нощна музика”. Дали се е върнало всичко това през краткия поглед от прозореца на колата?

- Що е за вас творчеството?

- Това е един нагон за изявяване. Не мога да си представя творец, истински и неподкупен, който няма в себе си идеи и замисли и не носи един постоянен товар от творчески намерения и теми, които да го карат с нетърпение да очаква утрешния ден.

- Кой е вашият жизнен принцип?

- Нито ден без черта - така е казвал Леонардо да Винчи. Старая се и при мене да е така. И нещо друго, което съм казвал винаги при подобни интервюта: престъпно е само да вземаш, без да даваш. На този народ, който ме облича, храни ме, строи ми жилище, аз в замяна трябва да дам това, което мога като художник.

- Що е за вас щастието?

- Когато завърша едно добро дело, независимо от какъв вид е, аз се чувствувам щастлив. Щастлив съм, когато завърша картина и кажа -край!

- Коя историческа личност смятате за образец, достоен за подражание?

- Ленин, Георги Димитров - личности, които творят историята.

- Какво значи за вас девизът „Повече сред народа, по-близо до живота.“

- Човек не може да живее откъснат от средата, където се е родил и където живее. Не зная що за хора са тези, които могат да живеят откъснато.

- Къде виждате героичното в нашето съвремие?

- В борбата с всекидневието.

- Накъде се изменя душевността на хората?

- Това са по-скоро философски въпроси.

- Кое, според вас, е най-голямото постижение на човечеството в неговото развитие?

- Това е новата икономическа система - социалистическата.

- Кое е най-голямото бедствие за човечеството?

- Войната.

- А коя е най-голямата му надежда?

- От памтивека човечеството се е надявало, че утрешният ден ще бъде по-хубав от днешния.

- Кое политическо събитие ви е направило най-силно впечатление?

- Октомврийската революция.

- Ако от вас зависеха съдбините на човечеството, какво щяхте да направите?

- За да може човек нещо, са нужни много сили и много ум, а аз ги нямам.