Режисьорът Денислав Янев пред Lupa.bg за новия спектакъл "Прозорецът на Яворов": Животът на Яворов и Лора е като постоянно разминаване в един лабиринт

С първия премиерен спектакъл за 2025 г. - "Прозорецът на Яворов" Драматичният театър "Рачо Стоянов" в Габрово открехва публиката към драматичната, съдбоносна, наситена с превратности любов между големия поет Пейо Яворов и най-красивата жена на бохемска София в началото на ХХ век - Лора Каравелова. Режисьор на спектакъла е младият, но вече утвърден режисьор Денислав Янев, който за пръв път поставя на габровска сцена.

Денислав Янев е роден през 1995 г. в Търговище. Завършва езикова гимназия, а след това се дипломира по специалността „Режисура за драматичен театър“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ с пиесата „Котка върху горещ ламаринен покрив“ от Тенеси Уилямс. Спектакълът става част от селекцията на Международния фестивал за млади режисьори в Крайова, Румъния. През 2018 г. постъпва като щатен режисьор към трупата на Драматичен театър – Търговище.

За постановките си има няколко национални номинации и награди от престижни театрални форуми. В продължение на три години е заместник-директор на Драматичния театър в Търговище. Носител е на приза за най-добър млад режисьор „Слави Шкаров“ за спектакъла си „Една крачка до предела“. Лауреат е и на наградата на Министерството на културата за принос в развитието и утвърждаването на българската култура.

Lupa.bg разговаря с Денислав Янев за най-новото театрално предизвикателство пред него като режисьор - пиесата "Прозорецът на Яворов". В неговата сценична версия образите се мултиплицират и ролите се изпълняват от четирима актьори - Адриана Димова и Радостина Ангелова представят Лора, а Атанас Димитров – Фози и Дилян Николов – Яворов. Премиерата е на 27 февруари, като за тази дата билети няма. Следващите дати, на които може да се гледа спектакълът, съчетаващ в себе си драматичен и танцов театър, са 7 и 20 март.

- Какво най-силно Ви привлече в пиесата на Любен Босилков - Ройс „Прозорецът на Яворов“, така че да се заемете с предизвикателството да я поставите за пръв път на сцена?

- Пиесата достигна до мен, благодарение на драматурга на Драматичен театър „Рачо Стоянов“ Емилия Илиева. Не бях сигурен какво точно да очаквам, защото, честно казано, ми беше дошло до гуша от еднообразни представления за Яворов и Лора, които се опитват почти музейно да възстановят фаталната нощ след събирането в Тихови. Фрагментарната структура на текста на Любен Босилков обаче успя да ми запали въображението, при него реалностите се преплитат: нощта на самоубийството на Лора, животът на двамата преди това и този на Яворов след това. Фактологията се редува с кошмари.

- Какво първо Ви впечатли, образно казано, отваряйки „Прозорецът на Яворов“? И какво видяхте през „прозореца на Яворов“?

- Усещането за двама души, които вървят един към друг с желанието да се срещнат, но се разминават постоянно, като в лабиринт, дори когато са в едно пространство. Разминаване между човека срещу нас и проекцията ни за него, която ни отдалечава…

- Успяхте ли да разгадаете за себе си сложната душа на поета и вътрешните му демони?

- Не мисля, че съществува човек, който е в състояние да го направи.  

Момент от репетициите на "Прозорецът на Яворов"

- Какво по-специално открихте в характера и в биографията на съпругата на поета – Лора Каравелова, освен че е една от най-ерудираните дами в България в началото на ХХ век?

- Преди да започна проучването си за „Прозорецът на Яворов“ нямах идея, че Лора е била пишещ човек. Има едни нейни очерци на обществените нрави, в духа на Джером К. Джером, когото тя превежда от английски. С оглед на това, мрачната дама от легендите придобива ореол на духовитост, а в писмата й до Яворов не липсва една светла самоирония.

Друг аспект обаче е Лора като майка. Синът й от Дренков, Петко, е още бебе, когато тя изчаква Яворов на гроба на Мина Тодорова във Франция и му разкрива чувствата си. Да не говорим, че е очаквала син от поета, но го губи поради усложнена бременност и то няколко месеца преди самоубийството. Лора като неслучила се майка. Това е отделна тема за изследване.

- Бихте ли открехнали завесата – какви творчески средства използвате, за да разкриете пред зрителите сложния свят на Лора и Яворов? В анонса към спектакъла от Драматичния театър в Габрово споделят, че постановката съчетава в себе си, освен похвати от драматичния театър, и танц, поезия, музика и мултимедия.

- Образът на разминаващите се в лабиринта хора ме наведе на мисълта да раздвоя действащите лица, които в оригиналния текст са две. Двете момчета и двете момичета са в постоянно сменяща се констелация, като човек постоянно има усещането, че пред него не стои точно този, който му се иска. Тази динамика на двойките обуславя и елемента на танцов театър вътре, който надскача конкретните характери и придава по-универсален характер на цялото. А песните на живо, които двете Лори изпълняват са продължение на онова, което тя не успява да изрече другояче.

- Историята на Лора и Яворов има различни интерпретации в театъра. Какъв по-различен и новаторски поглед към темата предлага „Прозорецът на Яворов“?

- При Любен Босилков ролята на българското общество в трагедията на Яворов никак не е маловажна. От „Осанна“ до „Разпни го“, от държавна стипендия за Франция до отказ да му бъде гласувана инвалидна пенсия след ослепяването, ние като народ имаме пръст в смъртта на личността, която сега изучаваме в училище. Този социален пласт липсва в останалите пиеси за Яворов и Лора.

- Доколкото знам постановката е създадена специално за новата камерна зала „Underground“ на Габровския театър. В този смисъл вероятно пространството създава по-голяма интимност между актьорите и зрителите. Какво предизвикателство отправяте към публиката с този спектакъл?

- Идеята на подобни пространства е да предлагат на младата аудитория и като цяло по-любопитните зрители алтернатива на предвидимия, класически театър, който обикновено се играе на голямата сцена.

В нашия случай, освен че публиката е на една ръка разстояние от актьорите, имаме и спектакъл, който свободно коментира клишетата за Лора и Яворов, допуска сцени, в които ги виждаме на дансинга, на прожекция на един от първите български филми и т.н. Като живи хора, а не илюстрации от учебника по литература.

- Какво Ви мотивира да кандидатствате режисура в НАТФИЗ и труден ли беше пътят към Театралната академия?

- Докато бях в езиковата гимназия се запалих по филмите на Хичкок и си представях, че ще правя кино и то само film noir. Случи се така, че попаднах обаче на едни репетиции на Николай Гундеров и осъзнах, че всъщност театърът е много по-жив, непредсказуем, та тогава се пренасочих към театралната режисура. За радост и проклятие, приеха ме от първия път. В режисьорския клас бяхме само двама души, като колегата ми Деан Ангелов от Македония вече имаше едно висше образование. Голямо наваксване беше, голяма мъка (смее се).

- Вашият дипломен спектакъл е „Котка върху горещ ламаринен покрив“ от Тенеси Уилямс. Пет години след като завършихте НАТФИЗ поставихте още една пиеса на Тенеси Уилямс - „Френският квартал“. С какво творчеството на американския драматург предизвиква вниманието Ви?

- С дълбокото му разбиране за човешката крехкост, потенциална маргиналност, с апела му да бъдем по-добри едни към други, защото всички носим някаква пукнатина в себе си и единственото, което можем понякога да направим е да не бъдем допълнително жестоки в един, така или иначе, жесток свят.

Денислав Янев постави "Френският квартал" от Тенеси Уилямс в Драматичния театър в Стара Загора

- Имате поглед върху репертоарната политика на редица театри в страната – като режисьор поставяте в Търговище, в Русе, в Стара Загора, в Габрово. Като млад театрален режисьор с какви проблеми се сблъсквате, когато искате да поставяте сложна драматична психологическа пиеса? Срещали ли се откази от театрални директори с мотива например, че предложената идея е далеч от масовия вкус и всъщност кой според вас определя вкуса на зрителите?

- Всяко начало е трудно. Да отстояваш безкомпромисно желанието си да работиш сериозна драматургия в контекста на посевместна вулгаризация на театралните сцени е от изключително значение. Водил съм абсурдни разговори с директори в близкото минало и винаги съм теглил ясна черта кое бих правил и кое - не. По настоящем съм в точка, в която предложените от мен заглавия и очакванията от страна на театрите до голяма степен се припокриват. Проблемът по-скоро е какви грижи трябва да полага съответният театър, за да поддържа жив един по – нюансиран и сложен за изпълнение спектакъл, с това се боря в момента. Нередовното програмиране, немарливото техническо обезпечаване могат тотално да погубят едно представление…

- Кой подход е по-близък до Вашето възприятие за театъра – че драматурзите, режисьорите и артистите трябва да се съобразяват с нагласите на публиката или пък творците трябва да предложат по-сериозни теми, предизвикащи дълбок размисъл и неща, което зрителят не очаква?

- Да се съобразяваш с нагласите на публиката казано по друг начин означава да преповтаряш широкоразпространените клишета, с които мнозинството спокойно си живее, и то да ти благодари за потвърждението, че светът е такъв, какъвто то си мисли, че е. Вярвам в театър, който успява да доведе зрителите до размисъл и възможна преоценка на разбиранията за това как функционираме като човешки същества. Последното се занимава с природата на парадокса, точно обратното на еднозначното клише.

Спектакълът „Една крачка до предела“ донесе на Денислав Янев наградата „Слави Шкаров“ за най-добър млад режисьор

- През 2020 г. получихте наградата „Слави Шкаров“ за най-добър млад режисьор за постановката „Една крачка до предела“ от Игор Бауерзима. Какъв стимул Ви даде тази награда?

- Наградата „Слави Шкаров“ ми даде нужната доза самочувствие да продължа да се занимавам с театър. Това се случи с втория ми професионален спектакъл – бяхме екип от дебютанти и го направихме далеч от столицата. Подчертавам го, защото авангардна драматургия на пъпа на София, със зрели и доказани артисти, и баба може да прави, в това няма особен риск. В Търговище обаче монолози за страха от Живота как Ви звучи? Това, че имаше тогава колеги, които ни забелязаха, оцениха на национално ниво и досега поддържа слабата ми иначе вяра в т. нар. ни театрална гилдия.

- Близо три години бяхте заместник-директор на Драматичния театър в Търговище. Полезен ли беше за вас този опит като администратор и имаше ли сблъсък между твореца Денислав Янев и зам.-директора Денислав Янев?

- Безценен опит, който разшири оптиката ми за театралната ситуация в страната, как всъщност оперира машината. Разделих се отрезвително с някои илюзии като режисьор, станах по-балансиран и разбиращ към хората, с които работя.

Да развиваш съвестно културна институция в България е като да водиш ежедневна битка срещу танковата дивизия на генерал Ромел, въоръжен само с пушката на Караджата. Възхищавам се на хора като Петко Койчев (директор на Драматичен театър "Рачо Стоянов" - Габрово, б.ред.), които намират силите да продължават да го правят и постигат очевидни успехи въпреки контекста.

- Как работите с актьорите? Като режисьор давате ли много насоки на актьорите или предпочитате те сами с много малка помощ от Ваша страна да достигнат до персонажа и до емоциите, които би трябвало да изразят?

- Всичко започва от образа. Регистрирам кога наистина се свързвам с един текст по това дали той поражда образи в мен или не. След като имам убежна точка, тръгвам доста методично да водя актьорите към нея. Неслучайно поговорката гласи, че дяволът е в детайлите - особено в началото съм много педантичен към словесното действие, паузи, език на тялото, кога някой поглежда партньора и кога – не. Когато сме павирали вече пътя, постепенно започвам да се оттеглям и да се оставям да бъда изненадан от случващото се пред мен. Тогава вече и актьорите прекрачват в територията на интуитивното, неочакваното.

- Кога вълнението Ви е най-силно – преди премиерата на спектакъла или след изиграването на първото представление, когато излизате на сцената заедно с актьорите?

- Те са различен вид вълнение. Първото е възбудата на търсенето, встрастеното изграждане на въздуха на една сцена, а второто е удовлетворението от акостирането на кораба, приемането, че затваряш една глава от житейския роман, за да отвориш следващата. Режисьорите живеем за онзи миг, когато след продължително дълбаене в материята по време на репетиция се случва внезапно актьорско изригване, политане във въздуха, и знаеш, че си бил съучастник в едно малко чудо.

- След премиерата на „Прозорецът на Яворов“ към българска или към чуждестранна пиеса бихте се насочили като режисьор?

- Очертава се едно завръщане към началото на европейската цивилизация през проекти върху древногръцката митология и драматургия. Първото заглавие е „Филоктет“, по трагедията на Софокъл и едноименната пиеса на Хайнер Мюлер, и ще бъде реализирано на румънска сцена.