Сър Алекс: Не исках да ме виждат с бастун край тъчлнията

Днес на пазара излезе новата автобиография на легендарния мениджър на Манчестър Юнайтед сър Алекс Фъргюсън - Games of my life (“Мачовете на моя живот”).

По този повод в социалните мрежи веднага се появиха някои от най-интересните откъси от книгата.

За оттеглянето му като мениджър на Манчестър Юнайтед през 2013 г.

„Бях внимателен да запазя решението си за пенсиониране в тайна. Не бях обмислял оттегляне до октомври 2012 г., когато почина Бриджит – сестрата на Кати (съпругата му - б.р.). На пръв поглед, а и за феновете, съм сигурен, че всичко изглеждаше наред.

Бях в добро здраве. Стараех се да поддържам форма. Чувствах, че имам изобилие от енергия, макар че когато болките в тазобедрената става се засилваха, понякога си мислех, че никога не бих искал да ме видят на пистата край терена с бастун.

Харесваше ми работата в клуба и футболът, но смъртта на Бриджит промени всичко.

Това беше тежък удар за Кати, тъй като Бриджит беше част от живота ѝ открай време. Двете имаха най-силната връзка между сестри, която някога съм виждал. Освен Кати и синовете ни, никой не знаеше за решението ми, докато Дейвид Гил (тогавашният изпълнителен директор на Юнайтед - б.р.) не дойде да ме види една неделя следобед през февруари и не ми съобщи, че и той е решил да се пенсионира.

Успях да овладея емоциите си, докато съобщавах новината на треньорския щаб, играчите и всички останали в „Карингтън“. Едва когато се върнах в кабинета си и затворих вратата, всичко ме връхлетя с пълна сила.

Просто седнах на бюрото си и заплаках. Тогава разбрах, че всичко е свършило. Нямаше да изведа този отбор на „Уембли“ или в европейски мачове, нито пък щях да пращам състав на терена с мисълта за спечелване на купа или титла.

След като избърсах очите си, реших, че е най-добре бързо да си събера багажа, преди новината да стане публично достояние.

Четири дни по-късно бяхме на „Олд Трафорд“ за мач срещу Суонзи. Най-тихият момент от всеки мач за мениджъра е, когато играчите са на терена и загряват.

Бях в съблекалнята с масажиста Род Торнли - седяхме на масата за процедури и си бъбрехме. В този момент не можех да не си помисля: „Никога повече няма да изпитам това“. Споделих това с Род, а той отвърна уверено: „Няма да издържиш. Догодина ще се върнеш. Не се тревожи за това.“

Нямах търпение мачът да започне, така че не се поддадох на колебания или носталгия…”

"През изминатите десет години често съм се чудил какво ли би станало, ако вечерята, която имах с Пеп в Ню Йорк през 2012 г., беше станала няколко месеца по-рано. По онова време все още не бях решил със сигурност, че ще се пенсионирам. А Пеп беше убеден, че след огромния успех (с Барселона - б.р.), постигнат за едва четири години в Ла Лига с континентален требъл, както и с дубъл в първенството и Шампионската лига, иска да опита живота в Бундеслигата с Байерн (Мюнхен).

Ако можех да върна времето назад, щяхме да вечеряме няколко месеца по-рано, щях да му налея доста тинанело (италианско вино - б.р.) и щях да се постарая максимално да го убедя, че бъдещето му е в Манчестър. За съжаление за нас, така се и оказа (заради периода му в Манчестър Сити - б.р.).

„Светът ми беше опасно близо до това да приключи. В деня, в който ме оперираха в болница „Салфорд Роял“, още четирима пациенти претърпяха операция заради същото заболяване. Само двама от нас оцеляха, за да разкажат за случилото се.

Фактът, че в края на деня по-малко от половината от нас бяха живи, показва колко много фактори трябва да се стекат благоприятно, за да бъде изходът щастлив.

Оцелях не защото съм получил специално отношение, а благодарение на поредица от щастливи обстоятелства: около мен имаше съобразителни близки; бързо получих компетентен съвет; спешните медици знаеха точно какво да правят; направиха ми навременни изследвания; лекарите ме оперираха възможно най-скоро; а по време на възстановяването ми се грижиха за мен по чудесен начин. Мислите ми са със семействата на онези, които нямаха моя късмет в онзи ден. Щастливец съм, че все още съм тук.“

„Още в момента, в който слязох от колата пред стадиона, усетих как цяла една общност отваря сърцето си за мен. Беше вълнуващо и трогателно. Чувствах се така, сякаш се завръщам в познат и много скъп за мен пристан. Беше необикновено усещане. Това ми показа, че не са ме забравили – а предполагам, че именно това е страхът на много хора, излезли в пенсия. Знам, че звучи нелепо, след като името ми е изписано на една от трибуните на „Олд Трафорд“, а пред стадиона има моя статуя и улица, носеща името ми. Но когато лежиш сам в болничното легло, е твърде лесно да си помислиш, че останалият свят дори не е знаел за съществуването ти.“

„За мен финалът за ФА Къп през 2023 г. беше особено болезнен. Още преди началото на мача над него тегнеше мрачна сянка заради влошаващото се здраве и болките, които Кати изпитваше по това време. След срещата се прибрах директно от Лондон в Манчестър и стигнах у дома едва късно вечерта. Просто не исках да прекарвам нощта далеч от нея. Малко повече от четири месеца по-късно Кати си отиде. Отбелязахме кончината ѝ с трогателна церемония в катедралата „Сейнт Андрюс“ в Глазгоу. Синовете и по-големите ни внуци носеха ковчега ѝ, а аз бях дълбоко трогнат от броя на хората от всички етапи на съвместния ни живот, които дойдоха, за да почетат паметта ѝ.

Това означаваше всичко за мен. Там бяха членовете на нашето разрастващо се семейство и приятелите ни – някои от които я познаваха от близо седемдесет години. Присъстваха и много служители на Юнайтед, немалко бивши играчи и няколко мениджъри.

Синът ни Джейсън произнесе прочувствена и красноречива реч, която идеално улови същността на Кати. Два дни след смъртта ѝ в Абърдийн се роди второто ѝ правнуче. Бебето получи името Айла Катрин.

А след това, два дни след погребението ѝ, се появи още едно правнуче – родено в Лондон и кръстено Арчибалд Александър Себастиан. Кати щеше да бъде на седмото небе от щастие.“

„Не съм човек, който се вглъбява в това какво ми е отредил Създателят, нито пък се страхувам от смъртта. Смъртността винаги ни съпътства, дори в най-неочакваните моменти. Много повече ме вълнува това да извлека максимума от живота. Има толкова много неща, които искам да направя, и толкова много хора, с които искам да прекарам времето си.

И все пак, от време на време мисълта за смъртта ме спохожда. Когато от Юнайтед обявиха плановете си за великолепен нов стадион, който да замени „Олд Трафорд“, се запитах дали ще бъда жив, за да отпразнувам откриването му. Надявам се да започнат строежа възможно най-скоро, защото, ако изграждането отнеме пет години, вече ще съм на прага на деветдесетте. Знам обаче, че така или иначе ще присъствам на церемонията – било то лично или духом.“