Вратата на боговете чака да бъде отключена

Преди 30-тина години инструкторът по скално катерене Луис Делгадо се отправил в околностите на перуанския град Пуно в търсене на нови маршрути за алпинистките групи. Регионът Пуно е истински рай за туристите – високопланинското езеро Титикака, руини на инкски градове, великолепна природа. На 35 километра от Пуно Делгадо попаднал на странно изкуствено съоръжение.

То е разположено на височина около 4000 метра между езерото Титикака и боливийската граница, и представлява идеално гладка отсечена скала. На нея ясно се виждат два вертикални прореза и ниша между тях. Отдалече това ръкотворно чудо много прилича на обикновена врата, само че изсечена в гранит. А вдлъбнатината в централната ниша изглежда точно като гигантска ключалка, отбелязва Мегавселена.

Към планината се отправил внушителен научен десант, който потвърдил: това не е просто поредната фалшива сензация, а нещо напълно необяснимо. Необичайният скален релеф в този район и различни природни аномалии били забелязвани и по-рано, например от пилоти на спортни самолети. Само че на тези съобщения не било обръщано нужното внимание.

Оказало се, че и местните жители са прекрасно осведомени за тайнствената скала. Индианците я наричат Пуерта де Хаю Марка, което в превод значи Вратата на боговете. Местните вярват, че боговете неведнъж се явявали на хората по тези места – за да споделят знания или да предупредят за идващи стихийни бедствия.

Няма съмнение, че индианците аймара и уру, обитаващи този край, нямат никакво отношение към вратата. Първите се явяват доста голям народ, но не са могли да създадат такава конструкция. Пикът на развитието на аймара се пада във времето, когато те са живели под владичеството на инките. Уру пък са доста примитивно племе. По метода на изключването като претендент за ролята на строители остават инките. Но местните старейшини в един глас твърдят, че Вратата на боговете е съществувала винаги.

След официалното „откриване” Вратата на боговете попаднала в зоната на специалното внимание на перуанското правителство. От 1996 година до днес в района може да се дойде само със специално разрешение. Практически неизвестен е и съставът на учените, работещи с обекта. Но е известно, че перуанците, обикновено ревностно пазещи своето историческо наследство, са привлекли към изследването специалисти от САЩ. Но не археолози и историци, а екстрасенси, уфолози, физици и парапсихолози.

Според откъслечните сведения, станали обществено достояние, учените, изследващи Вратата на боговете, са открили удивителни неща. Катар Мамани, един от първите допуснати до тайнствената скала, уверява, че районът е пълен с обекти с неизвестен произход. Тези обекти били не само почувствани и видени, но и регистрирани с измервателни уреди. Според Мамани те дори били фиксирани на електронни носители. Но изследователят така и не предоставил на никого записите на загадъчните явления.

При пристигане на място Мамани огледал скалата и дори я снимал. Но когато след няколко часа се опитал да се приближи към вратата с измервателна апаратура, неочаквано се натъкнал на препятствие. Въздухът неестествено се сгъстил, сякаш не желаейки да пропуска човека, усещали се електрически заряди. При самата врата се материализирали огнени топки и вихри, които започнали да се удрят в гранита. От тези удари върху камъка се появили петна от сажди, а по-късно – синкави капки течност. Докосвайки се до вратата, Мамани почувствал слабо електричествож, както и необичайно въодушевление. По-късно пред очите на учения започнали да изникват чудни кристални конструкции със син цвят.

Вечерта случващото се около вратата напомняло огнена феерия. Избухвали пламъци, огнени вихри, електрически заряди, облаци енергия в най-различни форми, а накрая на вратата се появило огромно изображение на човешко лице. Междувременно в лагера на изследователите излезли от строя всички уреди, включително най-обикновените фенери.

Независимо от впечатляващите ефекти, Мамани е убеден, че се е сблъскал не с изкуствени обекти или природни явления, а с други форми на живот. Той смята, че загадъчните обекти по време на визуалния контакт с учените не само проявявали признаци на способност за мислене, но и демонстрирали емоции.

Американският екстрасенс Антъни Силва също споделил част от информацията за вратата. Като се приближил към нея, той почувствал необичайно силни, подредени потоци енергия. Като се настроил на една вълна с тях, Силва с „вътрешното зрение“ успял да види огнени стълбове, излизащи от земята и стигащи до звездното небе. Видяното се съпровождало с ритмични барабанни удари.

Индианците описват контактите с боговете при Вратата по много подобен начин. Така ги описвали както съвременните перуанци, така и местните жители от времената на испанското завоевание на Перу.

Европейските колонизатори имали съвсем друго мнение за вратата. В множество документи, оставени от йезуитски мисионери от XVI–XVII век, има разкази, описващи Вратата на боговете. Тя била смятана за вход или към загадъчната страна Пайити, или към приказно богат град на инките, където те пазели своите съкровища. Европейците в тези времена били заети изключително с търсене на скъпоценности. Те били буквално заслепени от златото и не се вслушвали в разказите на местните жреци.

Дори маите смятали, че именно през Вратата на боговете на Земята ще се върнат богове с огнени колесници, за да спасят света. Инките се придържали към малко по-друга версия. Те разказвали, че Вратата на боговете е вход към паралелен свят, в който действат други закони. Най-добрите представители на този народ (воини, жреци, владетели) преминавали през вратата, за да издържат някакво изпитание. Някои от тях се връщали със знания, недостъпни нито за техните съплеменници, нито за тогавашните европейци. Къде са изчезвали останалите, инките не разказвали.

Сега множество историци размишляват над това защо толкова бързо и безславно е рухнала империята на инките. През 1532 година Франциско Писаро нахлува в страната, чието население наброявало около 6 милиона души, само със 120 конници и 50 пехотинци. Но още след две години инките били изтласкани в планинските райони на Южно Перу, където не се задържали дълго. Според традиционната версия причините за бързия крах са огнестрелното оръжие на конкистадорите, от което индианците се страхували, последствията от дългата война между инките, епидемиите от неизвестни болести, донесени от европейците, и т.н.

Но дори самият Писаро си спомнял, че най-големият му успех – пленяването на Великия инка Атахуалпа – бил чист късмет. Срещу шепата испанци имало 40-хилядна армия, но Атахуалпа бил подмамен и заловен. Макар че за него бил платен огромен откуп (както се смята, това е била най-голямата военна плячка в историята), Великият инка все пак бил умъртвен. Чудно е как десетките хиляди (макар и зле въоръжени) индианци не са смачкали шепата конкистадори.

Това не се случило. Могъщата империя бързо загинала, макар династията на Великите инки да не била изкоренена – остатъци от държавата съществували още около 40 години в планинския район Вилкабамба.

Но всичко, на което толкова се възхищавали испанците в началото на завоеванието, изведнъж се оказало ефимерно. Пътищата и иригационните съоръжения незабелязано се оказали в такова състояние, сякаш не били поддържани от десетилетия. Градовете и крепостите, изглеждащи непристъпни, опустели и лежали в руини. И разбира се, никъде не намерили дори намек за несметните съкровища, колкото и приказен да бил откупът за Атахуалпа.

Оттогава в околностите на езерото Титикака сред индианците битува легенда за жрец от култа на Вратата на боговете на име Арами. След предателското убийство на Атахуалпа и клането, устроено от испанците, Арами се отправил към вратата за съвет, тъй като бил пазач на ключа, който я отваря. След известно време той се върнал и съобщил, че боговете не виждат смисъл в кръвопролитието и предлагат на инките да се преселят в други земи, извън досега на испанците. Вратата се отворила, инките тръгнали, а ключът – огромен метален диск – бил потопен в езерото Титикака.

Но част от народа останала, за да заблуди колонизаторите. Инките разпространили слух, че голяма част от тях се преселили в богатата страна Пайити. Конкистадорите жадували да разберат къде е разположена тя и когато окончателно завладели остатъка от  империята, се постарали да заловят последния Велик инка Тупака Амару жив. Същият, заедно с остатъците от своя двор и роднините си, след падането на Вилкабамба се отправил на изток, към амазонските джунгли. Там неочаквано се предал на испанците в плен, макар че можел да изчезне без следа в джунглата.

Но измамата дала ефект – почти 500 години авантюристи от всички страни, археолози и просто любопитни хора търсят Пайити в джунглите. А за Вратата на боговете благополучно забравили за стотици години, докато не я открил обикновен катерач.