Йън Райт: На 15 бърках бетон и крадях

Дребната престъпност беше навсякъде, признава в биографията си великият голмайстор на Арсенал

Спорт
14:34 - 15 Декември 2020
1658
Йън Райт: На 15 бърках бетон и крадях

Иън Райт – „Футболът, моят живот“, една брилянтно разказана история, преведена с по изключителен начин от Насо Русков скоро ще бъде на пазара, издадена от фенклуба на Арсенал в България. Този откъс ще ви пренесе в юношеските години на Райт, които съвсем не са били приятно прекарване.  

"Явих се на работа в осем сутринта, а в осем и десет докараха три кубика баластра – това са три кубически метра чакъл, който трябва да се смеси с пясък и цимент, за да образува бетон. Стовариха го край пътя, откъдето аз ходех да го взимам с количка и го карах при цимента, с който трябваше да го смесвам. Такъв беше първият ми работен ден, а още нямах 15! Редовно се прибирах от работа капнал, но бях направил своя избор и нямаше връщане назад. Ето защо по-нататък в живота си нямах проблеми, когато трябваше да запретна ръкави и да се поизпотя – просто знаех какво е истински труд. Изглежда, че бях изградил работна етика, каквато ми липсваше в училище и не съществуваше у дома.      

Знаех, че трябва да си намеря работа, тъй като не желаех да се шляя заедно с онези, които крадяха от магазините, задигаха велосипедите на хората и по цял ден се чудеха в каква каша да се забъркат. Аз не бях такъв – винаги съм се боял от последствията, затова не ми стискаше да стана крадец.

Като по-малък веднъж ме предизвикаха да свия един Mars от магазина за лакомства на ъгъла на „Сейнт Норбърт Роуд“ в Брокли. Опитах се, но буквално се тресях от страх и на излизане от там усетих нечия ръка на рамото си. Беше собственикът, който ме отведе в стаичка в дъното на магазина, сложи ме на един стол и ми каза да не мърдам, докато не се върне. Както може да се очаква от едно изпаднало в ужас дете, аз си изплаках очите.

След известно време той дойде и ме пусна, но никога не забравих ледените тръпки, които ме побиха при мисълта до какво можеше да доведе тази случка. Споменът се запечата завинаги в съзнанието ми и впоследствие ми помагаше да следвам правия път, което съвсем не беше толкова лесно, колкото звучи.

Дребната престъпност беше навсякъде, нямам предвид само в моя квартал. Общо взето, всеки лондонски тийнейджър от работническата класа расте под един постоянен облак от зловредни влияния.  

Когато навърших четиринайсет, се изнесох от къщи, защото вече не издържах под един покрив с доведения ми баща и дъщеря му. Пренесох се у един приятел, който живееше с майка си в жилищния комплекс „Норт Пекъм“. Голям симпатяга, но още тогава си беше закоравял престъпник и редовен клиент на „Стамфърд Хаус“, затвор за непълнолетни в Хамърсмит. Едва тринайсетгодишен, веднъж той се прибра с хиляда и петстотин паунда!* Имахме чувството, че сме станали милионери! Веднага излязохме на пазар и си накупихме якета бомбър, джинси и островърхи обувки... После се издокарахме в новите дрехи и отидохме да се надуваме в младежкия клуб.

Той и приятелите му решиха, че за да ме приемат в тайфата им, трябва да се докажа, като открадна нещо. Никак не ми се щеше да го правя, но не знаех как да откажа, така че един ден хванахме автобус номер 12 от Брокли и отидохме чак до Харлсдън в Северозападен Лондон. От едната страна на улицата имаше C&A аутлет, а от другата – някакъв също толкова голям магазин. Моят приятел ми каза: „Ти отиваш в C&A, за да свиеш едно от онези велурени якета с вълнените ръкави.  Аз ще се помотая в магазина  отсреща. След петнайсет минути се чакаме отпред“.  

Мен обаче ме хвана шубето още щом прекрачих прага на аутлета. Естествено, дори не посегнах към стоките. Не помня колко дълго седях вътре, но когато излязох, моя човек го нямаше никакъв.  Доста време висях да го чакам, но той така и не се появи. Беше ме зарязал насред Харлсдън без пукната пара, защото всичките мангизи бяха в него. Изобщо нямах идея как ще се прибера вкъщи.

Чудех се какво да правя и единственото, което ми хрумна, беше да тръгна пеша по линията на автобуса. Много бързо ми стана ясно, че така доникъде няма да стигна, затова спрях една възрастна индийка и я помолих за помощ. Казах ѝ, че съм се загубил, не мога да намеря по-големия си батко и нямам пари за билет... Леко послъгах, но в общи линии си беше така – бях сам и не знаех какво да правя! Тя ми даде пет пенса за автобус – достатъчно за детски билет до Пекъм. Понеже бях дребен на ръст, номерът с детското намаление още минаваше.

Когато се прибрах там, където живееше моят приятел с майка си, заварих у тях цялата шайка. Щом ме видяха, всички заскачаха от радост: „Лелеее! Мислехме, че си заключен в някое районно!“.  Самият той се беше изплашил здравата, защото бил сигурен, че са ме арестували. Това бурно посрещане ме накара да си дам сметка до какви последствия можеше да доведе онзи следобед. Тогава окончателно се убедих, че не съм крадец и никога няма да бъда!

Едно от най-хубавите неща на неделната лига беше, че те учеше да се справяш с всякакви проблемни ситуации на терена. А за отбор като „Тен-Ем-Би“, съставен изцяло от тъмнокожи и състезаващ се в Югоизточната лондонска дивизия, тези ситуации бяха даденост!  

От аматьорския футбол получих такава школовка, че след това при професионалистите, каквото и да опитваха противниковите играчи, трудно можеха да ми вземат страха. За сметка на това един мръсен поглед от защитник, който току-що си направил за смях в неделната лига, означаваше, че има голяма вероятност същият този да те причака на паркинга след това.

Като играч на Палас изобщо не се впечатлявах от словесни нападки, ругатни или обиди по мой адрес, когато бях на терена, при все че в старата Втора дивизия те бяха доста пиперливи. В самото начало на професионалния ми път гостувахме на Бирмингам Сити, където гостоприемните домакини  ме посрещнаха с думите: „Курво африканска, как успя да се домъкнеш тук чак от Брикстън? Открадна колата на някой бял човек, нали?“ Предвидq че така ми говореха самите играчи, можете да си представите какви любезности валяха от трибуните! Ние обаче ги размазахме с шест на един, а двамата им централни защитници бяха толкова паникьосани от светкавичните ми набези, че не им оставаше друго, освен да се опитат някак си да ме сплашат. Започнаха да сипят закани и да си подвикват един на друг, така че да ги чувам: „Ти го задръж и аз ще му тресна една балтия!“  

От такива глупости пък съвсем не се притеснявах, тъй като много рано в кариерата си установих, че в професионалния футбол подобни заплахи си остават само на думи. Така че никога не съм се страхувал от устати типове на терена.    

В аматьорската лига, ако някой ти беше вдигнал мерника, той действаше без предупреждение. Като играч на „Тен-Ем-Би“ съм виждал как хора мълчаливо си излизат от терена, отиват до колите си и се връщат с метална палка или тръба, за да ти светят маслото. Това вече си е страшничко! До такава степен, че можеш да се пристрастиш към тръпката! Просто свикваш да играеш постоянно с повишено внимание, което пък изкарва най-доброто от теб. Не мисля, че това усещане някога ме напусна.

По-опасна от играчите в неделната лига се явяваше единствено публиката на някои места, в сравнение с която дори най-враждебните агитки в професионалния футбол бяха като агънца. Когато с „Тен-Ем-Би“ гостувахме в Дептфорд – същинска Милуол територия – викахме всички приятели и познати за подкрепа, защото след мача неминуемо ставаше въргал.

А когато трябваше да играем в Кидбрук, в намиращия се близо до Сътклиф Парк жилищен комплекс „Фериър“, целият квартал се изсипваше да гледа, тъй като се знаеше, че сме отбор от чернокожи. Местните буквално обграждаха терена и по време на двубоя фланговите ни играчи отнасяха куп ритници от тях. След последния съдийски сигнал така, както бяхме по екипи, си проправяхме път до паркинга с ръкопашен бой! Досущ като в онзи филм „Воините“ – трябваше да се сражаваме, докато се измъкнем от вражеска територия и се приберем у дома. Дори най-негостоприемните стадиони в професионалния футбол, някои от тях бастиони на расизма, не можеха да се похвалят с толкова брутална атмосфера, колкото мачовете в жилищния комплекс „Фериър“.