Закрийте Министерството на културата – тази разгневена реститутка
Интересна промяна се забелязва в традиционната хранилка за комплексирани халтураджии и техния шуробаджанашки обръч – така нареченото Министерство на културата. По-скоро мутация в нещо средно между гневна реститутка и възторжен деятел на колективизацията.
Усещам как скърцат със зъби като им припомня едно от последните проникновени есета от 2010 г. на истинския български будител Атанас Славов – малко преди да се оттегли от приключението си живот на Земята: „Министерствата на културата трябва да се премахнат“:
„Културата е органична част от растежа на обществото. Култура значи растеж. Земеделска култура. Духовна култура. Музикална култура. Семейна култура. Култура на мегдана. Култура на църквата. Култура на стопанството.
И как точно държавата ще ръководи културата? Знаем каква е практиката. Назначава се някой изпърдял цар на манежа, дето зайчетата вече не изскачат както трябва от цилиндъра му, да контролира според капризите на управляващата клика духовната насока в развитието на нацията.
(Без такъв пръцльо Англия нямаше да има Шекспир, Италия нямаше да има Паганини – или вий си изберете кой – Карузо, Русия нямаше да има Достоевски, така ли?)
Могъщите нации – Англия, САЩ – нямат министерства на културата. Те именно са най-мощни в науката, в семейния живот, в способността да изграждат динамична администрация във всяка сфера на обществения живот, в бита и пр., и пр., и пр.
Министерствата на културата са се породили като парализиращ орган при устремяването на отделните нации напред и нагоре към триумфа си.
Държавната власт обаче (дали тя ще е плод на руското царство в България или на френската монархия в Африка, или на Китайската империя в Монголия – все то) не прощава! Тази убийствена държавна структура е безпощадна. Тя почива на задушаваща, изтънко изпипана мрежа от контролни звена.
Така наречените „Отдел култури“ във всеки цивилизационен център на държавата смучат огромни обществени и държавни средства да задушават естествения културен растеж и да заглушават неговата органична манифестация.
Така моят роден град Сливен днес в главите на хората не е столица на някогашния български стопански разцвет (с милионерите си), на българската етническа толерантност (с грандиозната мрежа на своите чуждоетнически духовни и образователни центрове), на българския европеизъм (с военните клубове на полските, украинските и българските офицери на полския аристократ Чайковски – Садък паша – преди двеста години), а „Градът на стоте войводи“. (Хайде, пребройте ги!) Ако стигнете до седем, ще ви Черпя един сладолед. Отдел култура наистина!
Ето един класически пример.
Всяка есен сливенският „Отдел култура“ харчи дисаги тежка валута за едноседмичните гюрултии на Димитровден („Какос тос минджигос?“, както казват сливенските арменци). В същото време по централните улици на града такситата трещят ресори през два метра дълбоките дупки в асфалта и пешеходците джапат от тротоар на тротоар през пълноводни реки тиня по време на дъжд.
Идете да видите как стоят нещата в „некултурна“ Англия!!! Ако ще да е родният град на Робин Худ и стоте му войводи! Улиците и парковете светят!
Пуснете слънцето на творчеството да озари живота ни! Стига сте го замервали с калните храчки на некадърните си „избраници“!
Престанете да го затулвате с вмирисаните пердета на бездарието и крадливостта си! Аман!
Културата е това, което правим според това догде сме стигнали, а не това, което някой казва, че трябва да направим, за да не останем приковани към отдавна отминалото и мъртвото“.
Назаем от Петър Бучков, „Новата реалност”
