Затворникът , който минава през стени

Военният затвор във Форт Левънуърт, щата Канзас, и днес е строго охраняван, но през 19 век се слави като най-добре защитения в Съединените щати. Високите му дебели стени са покрити бодлива тел, а студените и мрачни килии отчайват затворените в тях. Това важи за всички през 19 век, но не и за странния Хадад, чийто необикновен случай е документиран в архива на неприветливото място.

Хадад бил различен от всички останали затворници и не затова, че бил чернокож. Повечето затворници имали точно такъв цвят на кожата. Хадад бил висок хубав мъж с изискани маниери и изключително верен начин на изразяване. Това не било случайно - той бил завършил Оксфорд. Затворническите лекари били потресени от умението му да управлява тялото си. Хадад можел да спре сърцето си, дишането, спирал и кръвотечението от рани си.

Но най-много администрацията на затвора била поразена от способността на Хадад да минава през стени и никой да не разбира как е излязъл от затвора. Когато изчезнал за пръв път, на крак бил вдигнат целият личен състав от охранители и служители. Цяла нощ търсели изчезналия Хадад, но така и не го намерели. Но на сутринта точно като в приказките се почукало на вратата на външната ограда на затвора. Оказало се, че Хадад се връща в килията си.

За сандала директорът бил наказан. Втори път Хадад отново изчезнал и отново се върнал сам в килията, след като отново всички го търсили безуспешно. Третият път директорът, който вече имал две наказания заради Хадад, наредил никой да не го търси и да не се информира началството на затворите за изчезването. Оказал се прав, защото на сутринта Хадад отново почукал на вратата и се прибрал в килията си.

Шефът на затвора внимателно анализирал трите пъти, в които Хадад изчизвал и се появявал. Така станало ясно, че и в трите пъти в съседния Канзас Сити имало концерт, а самият Хадад признал: „Обичам джаза и класическата музика”. От този момент администрацията на затвора приемала всяко гостуване в Канзас Сити на някакъв музикален състав за трагедия. Затваряли Хадад в единична камера, в карцера, в затворническата кола, връзвали го с вериги, но всичко било напразно. Хадад само се смеел и изчезвал на концерт.

Изчезвал за секунди пред очите на пазачите и затворниците. А на сутринта чукал на вратата и казвал: „Пуснете ме обратно в затвора”. Хадад много пъти казвал на шефовете на затвора, че няма никакво намерение да избяга и ще си излежи присъдата. Така началството свикнало с редовните му изчезвания и не информирало по-висшестоящите.

Веднъж Хадад бил намерен в килията обесен на колана на пазача си, който се клел в майка си, че никога не му е давал колана си. Заедно с чувството на съжаление за интелигентния и забавен затворник, директорът изпитал невероятно облекчение. Занесли тялото в моргата. Но когато съдебният лекар се приготвил да му прави аутопсия, Хадад се надигнал и казал: „Категорично възразявам да ми правите каквото и да било”. Когато докладвали на директора, че погребението се отлага, на него му станало неудобно и се извинил на Хадад. Така дошъл краят на присъдата и Хадад бил освободен, Изпращайки го до вратата на затвора, директорът със сълзи на очи го помолил никога повече да не се връща във Форт Левънуърт.