45 години от убийството на Георги Марков: Как "българският чадър" ликвидира писателя?

Георги Марков ни научи, че няма по-голяма ценност от свободата и няма по-силно оръжие от истината. Рано или късно, тя – както любовта – побеждава. Това каза пред БТА писателят Захари Карабашлиев по повод 45-ата годишнина от смъртта на автора на „Задочни репортажи за България".

Георги Марков е прободен в крака от чадъра на непознат мъж на 7 септември 1978 г., а няколко дни по-късно, на 11 септември, умира в лондонската болница „Сейнт Джеймс“. Според Карабашлиев все още има неизвестни факти около кончината на писателя.

„За това престъпление не бива да има давност. И ключът към истината за това убийство сигурно все още може да бъде намерен, сигурно има още живи, които знаят какво, как, кога, кой и т.н. ... Но партийната „омерта" е голям страх“, коментира той.

По думите му писателят Георги Марков се откроява с чисто, ясно и красиво писане, с простотата на изказа и с това, че е използвал езика като инструмент на истината. Сред най-значимите произведения на писателя, според Захари Карабашлиев, са „Жените на Варшава", „Покривът", „Задочните репортажи за България" и др. „Георги Марков е принос към световната литература“, смята още авторът на „Опашката“.

Според главния редактор на „Сиела“, които издават през 2016 г. „Задочни репортажи за задочна България“ в два тома, Георги Марков е говорил с действията си, не просто с думите си. Захари Карабашлиев цитира писателя Димитър Бочев, според когото Марков е бил „изключителен, талантлив и щедър като човек“.

„С признателност разказва как му е дал път, как на практика дели своите хонорари с него, по-младия си колега“, посочи Карабашлиев. Допълва, че съпругата на Георги Марков – Аннабел е разказвала още за любовта му към малката им дъщеря, за дисциплинираността му като писател, винаги с крайни срокове, винаги навреме, както и за чувството му за хумор.

„Аз изпитвам единствено съжаление, че отровата на враговете му го достигна и в Лондон и той не остави повече творчество, което да го нареди там, където му е мястото в света - до Кундера и Солженицин“, каза още Захари Карабашлиев.

ОТ ИНЖЕНЕР ДО ПИСАТЕЛ

Георги Марков е български писател, журналист и дисидент. Роден е на 1 март 1929 г. в село Княжево, днешен квартал на София. Завършва Първа мъжка гимназия в столицата, след което до 1950 г. следва химия във Висшето техническо училище в Русе. След закриването на факултета се дипломира през 1951 г. като инженер-металург в Държавната политехника „Й. В. Сталин“ в София. 

Работи като инженер-технолог във фабриките „Победа“ и „Стинд“, преподава в Техникума по керамика и стъкло в София. Още в студентските си години заболява от белодробна туберкулоза и през 1958 г. е пенсиониран по болест. Продължава да се издържа от писателски хонорари. 

ЛИТЕРАТУРНИЯТ МУ ДЕБЮТ Е С „РЕКОРДЬОРЪТ НА УИСКИ“ ОТ 1951 Г.

За литературен дебют на Георги Марков се приема разказът му „Рекордьорът на уиски“, поместен във в. „Народна войска“ на 7 юли 1951 г. Георги Марков е автор още на „Цезиева нощ“ (1957), научно-фантастичния роман „Победителите на Аякс“ (1959), сборниците с разкази и новели „Анкета“ и „Между деня и нощта“, романът „Мъже“ (1962), „Портретът на моя двойник“ (1966) „Жените на Варшава“ (1968) и др. От 1963 до 1969 г. написва и девет пиеси, поставени в български театри.

В началото на 60-те години той започва работа в издателство „Народна младеж“, а от 1969 г. е завеждащ научно-популярния му отдел.

Смята се, че първият му явен сблъсък с властта е заради романа „Покривът“ (1962), който е спрян и публикуван години след смяната на политическата система – през 2007 г. През 1967 г. от репертоара на Театъра на народната армия е свалена пиесата „Да се провреш под дъгата“, а две години по-късно са спрени пиесите „Аз бях той“ и „Комунисти“.

ЕМИГРАЦИЯ

През месец юни 1969 г. Марков отпътува за Италия, а година по-късно се установява в Лондон. Като една от евентуалните причини за емигрирането му се посочва потенциална възможност за екранизиране на новелата „Жените на Варшава“. 

През 1972 г. Георги Марков започва работа като редактор в българската секция на Би Би Си. В първите си емигрантски години (1971–1973) той активно сътрудничи с очерци, коментари, критични бележки и на радио „Дойче Веле“. В този период Марков бива изключен от Съюза на българските писатели, а книгите му са иззети от библиотеките. Смята се, че тогава започва попълването на досието му, заведено под името „Скитник“. В края на 1972 г. е задочно осъден на шест години и половина лишаване от свобода като „невъзвращенец и за вражеска дейност“.

ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ

В периода 1973–1978 сътрудничи и на радио „Свободна Европа“, откъдето в поредицата „Контакти“ на Димитър Бочев от края на 1975 до юни 1978 се излъчват неговите „Задочни репортажи за България“ (оригиналното заглавие е „Задочни репортажи за задочна България“, по-късно е съкратено от редакцията).

„Другият ритуал на култа у нас бе цитатничеството. Цитираше се до посиняване. Не си спомням събрание или заседание, на което всяка минута някой да не произнесе златното клише: „Както казва другарят Сталин“…или Димитров… или Червенков…

Впоследствие започна да се появява името Ленин, а днес като чета българските вестници, виждам, че нещата много не са се изменили, защото е „както ни учи другарят Живков", посочва Георги Марков в репортажите си. В тях той коментира още, че „може би най-унизителната и античовешката проява на култа“ са били манифестациите.

В различен обем репортажите му са публикувани в книжно тяло след неговата смърт. През 1980-1981 г. „Задочни репортажи за България“ са издадени в два тома в Цюрих, като по същото време се появява и българският им самиздат. Официалните издания в страната са след 1989 г. Неговите „Литературни есета“ са публикувани първо в Париж през 1982 г., а в България - през 1990 г., след падането на режима.

„БЪЛГАРСКИЯТ ЧАДЪР“

Убийството на Георги Марков се превръща в едно от емблематичните престъпления по време на Студената война, като то става известно като „българския чадър“.

На 7 септември 1978 г. на лондонския мост „Ватерло" той е прободен в крака от чадъра на непознат мъж. Четири дни по-късно писателят умира в лондонската болница „Сейнт Джеймс". Според британската съдебномедицинска експертиза е извършено убийство с използване на отровата рицин. През 1990 г. досието на Марков изчезва.

На 11 декември 2000 г. посмъртно на писателя е присъден орден „Стара планина“ първа степен за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия тоталитарен режим.