Кризата във Венецуела не слиза от международните хроники в началото на 2019-а година и на средностатистическия читател му е простено, ако вече е започнал да се губи между редовете. Хуан Гуайдо, лидерът на опозицията, обяви президента на страната Николас Мадуро за нелегитимен и се провъзгласи за временно изпълняващ длъжността. Кой всъщност е законният държавен глава на Венецуела?

САЩ и повечето съседи от Южна Америка побързаха да признаят Гуайдо и той излезе с призив към венецуелските военни да оттеглят подкрепата си за неговия предшественик. Можем ли да смятаме опозиционера за инициатор на демократичен преход, или по-скоро за превратаджия?

Отговорите на тези въпроси съвсем не са еднозначни, но все от някъде трябва да започнем.

Мадуро или Гуайдо?

До ден днешен не е измислен качествен лакмус за политическа легитимност. Истината е, че и Николас, и Хуан имат право на своите претенции. А и не бива да забравяме, че думата „легитимен“ няма нищо общо с това колко е популярен даден водач сред народа си, колко висши са моралните му принципи, или колко успешна е провежданата от него политика. От значение е единствено дали гражданите признават правото му да управлява.

Когато застана начело на държавата през 2013 г., Мадуро беше, общо-взето, приеман за законен президент както от гласоподавателите, така и от международната общност. Идването му на власт беше демократично, чрез избори, а не с танкове и фуражки, както толкова често става в Латинска Америка.

В края на януари обаче улиците на Каракас бяха изпълнени от 300 000 протестиращи, които настояват, че Мадуро е нелегитимен. Ако гледаме на нещата чисто статистически, тези хора съставляват не повече от 1% от гражданите. Президентът има основанията да твърди, че все още се радва на подкрепата от голяма част от селското население.

Големият диспут остава около преизбирането на мустакатия социалист на президентския вот миналата година. Многобройните данни за фалшификации подсказват, че всъщност Мадуро не е получил от народа си мандат да управлява страната. От друга страна, в десетки държави управляващото мнозинство си позволява леко да „фризира“ изборните резултати в своя полза, но това не води до международна изолация и санкции.

Според неписаните правила на дипломацията, властта се легитимира не от преброяването на гласовете, а от това дали политическият елит и влиятелните граждански обединения я признават. Може ли обаче Николас Мадуро да се похвали с това?

Не само президентът, но и политическите инструменти, които го държат в двореца, са поставени под сериозна въпросителна. След като през 2015-а година загуби парламентарните избори от опозицията, Мадуро  напълни Върховния съд с лоялисти, които с няколко добре премерени поправки в конституцията на практика лишиха народното събрание от власт. Магистратите сензационно прехвърлиха законодателните инициативи в свои ръце. Контролираният от противниците на Мадуро парламент пък контрира, като избра свой Върховен съд, заседаващ в изгнание.

Младият, едва 35-годишен Гуайдо също не може да се похвали с безспорни претенции към властта. Тъй като опозицията не признава избора на Мадуро, според нея президентското кресло е де факто вакантно. Така по конституция постът се заема временно от председателя на Националното събрание и Хуан без да се бави положи клетва пред съпартийците си. Голямото предизвикателство пред Гуайдо е да получи вътрешно и международно признание. Това не е толкова лесна задача, тъй като твърденията му за легитимност се базират върху тълкувание на основния закон, което не е еднозначно. Претенциите му да управлява не идват от народния вот, а от техническа грешка на Мадуро.

Гуайдо иска не толкова да управлява, колкото да събере на своя страна достатъчно протестиращи и външна подкрепа, за да принуди Николас да се откаже от най-важния лост на властта, който държи в ръцете си – военните. Венецуелските генерали са в цайтнот, разкъсани между лоялността си към Мадуро и желанието за стабилност.

Има ли преврат във Венецуела?

Всичко зависи от това кого смятате за легитимен президент. Да се върнем към египетската революция от 2011 г., която се приема от международната общност за общо-взето справедлива смяна на властта. И тогава имаше масови граждански протести, но всъщност офицерската каста беше тази, която слави президента Хосни Мубарак и си присвои прерогативите му.

В исторически план, всички превратджии по всички точки на политическия глобус действат с лозунга, че представляват волята на потиснатото гражданство. Границата между справедливата народна революция и жадната за власт хунта е субективна и зависи от международната конюнктура.

Единствената причина Хуан Гуайдо да претендира за легитимност се корени в презумпцията, че във Венецуела не се провеждат честни и свободни избори. Ако приемем обратното, то лидерът на опозицията си е чиста проба превратаджия.

Какво правят САЩ?

Световна дипломатическа практика е водач, който загуби народния вот, но откаже да сдаде властта, да бъде обявен за нелегитимен. След като сирийският лидер Башар Асад изпрати танкове срещу противниците си и изгуби част от подкрепата на военните, редица страни скъсаха дипломатическите си отношения с него. Това е на първо място сигнал към вътрешните опоненти на въпросния водач от страна на международната общност – ако свалите този човек, независимо с какви средства, ние няма да имаме нищо против.

САЩ, като лидер на световната демокрация, често дават тон за международната позиция. Те обаче не веднъж и дваж в миналото са си позволявали да застанат на страната на превратаджии, когато това съвпада с американския интерес, както направиха през 1973 г. в Чили, или 20 лета по-рано в Иран.

Администрацията на Тръмп изглежда застава на страната на демокрацията във Венецуела. Американската традиция за брутална намеса във вътрешните работи на латино-държавите обаче не само, че не помага на каузата на Хуан Гуайдо, а тъкмо напротив – кара го да изглежда пионка в ръцете на чужда сила.

Масово възприятие е, че там, където се намесят американците, са включени корпоративни интереси, петролни лобита и задкулисни властови механизми. Така дори Гуайдо да не е марионетка на Вашингтон, неговите най-големи международни поддръжници всъщност удрят върху популярността му в собствената му страна.