Актьорът Севар Иванов пред Lupa.bg: Всяка роля е възможност да израстваш, така че утре да си по-добър от днес

Актьорът Севар Иванов влиза може би в най-трудната си роля до момента - в образа на писателя Артуро Бандини в постановката "Кученцето се засмя". Предизвикателствата пред младия и талантлив актьор са свързани от една страна с факта, че това е първият му моноспектакъл, а от друга, че героят на Севар е изправен пред най-тежкия разговор в живота си - този със самия себе. Така на сцената Севар Иванов влиза в битка за екзистенциалното оцеляване на твореца.

Историята на главния персонаж - Артуро Бандини, герой, определян като тих в лудостта си, но и по детски наивен преминава през вечните колебания дали си достатъчно талантлив, дали твоята индивидуалност и творчество ще бъдат разбрани от публиката и къде е мястото на славата и наградите в живота на артиста.

Моноспектакълът, чиято сценична адаптация е дело на режисьора Ана Батева, се базира на един от великите, но почти непознати американски романи на XX век – "Питай прахта" на Джон Фанти. Писателят, от когото се вдъхновява самият Чарлз Буковски. Романът му е на границата на автобиографията – живот в съмнителен хотел в Лос Анджелис, изваян от капаните на егото и идеята, че артистът е роден за нещо по-велико от това да бъде просто човек с талант. 

Премиерните спектакли на "Кученцето се засмя" са на 14 и 24 октомври от 19.30 часа на сцената на Националния студентски дом на пл. "Народно събрание" 10. С тази постановка продуцентите от Spam Studios отбелязват и своя пети рожден ден.

Севар Иванов като Артуро Бандини в моноспектакъла "Кученцето се засмя". Снимки: Стефан Здравески

Севар Иванов е роден на 23 декември 1993 г. в София. Завършва Национална търговско-банкова гимназия с профил Банково дело с френски език. По-късно завършва и „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“ в класа на проф. Стефан Данаилов и завършва през 2016 г. с годишната награда на Театралната академия "Най-най-най".

Бил е заместник-директор по административните въпроси в Драматичния театър "Никола Вапцаров" в Благоевград. От септември 2022 г. до март 2023 г. провежда Докторска специализация в САЩ по програма "Фулбрайт". През лятото на тази година успешно защити докторска дисертация в УНСС в катедрата "Медии и обществени комуникации“.

Театралните му превъплъщения са най-различни - участвал е в спектаклите "Портретът на Дориан Грей", "Шахнаме: Сказание за Зал", "Федра", "Апарт", "Кухнята", „Алиса в страната на чудесата“, „Хензел и Гретел“.

Филмографията му като актьор включва филми и сериали, сред които „На границата“, „Следвай ме“, „Имало една война“, „Откраднат живот“, „Любов на различни теми“, „Войната на буквите", "Автопортрет".

През годините е печелил Наградата "Андрей Баташов" 2022 на Ордена на Рицарите тамплиери в България за млад талант, Награда "Икар" 2022 в категория "Поддържаща мъжка роля" за ролята на Агатон във "Федра". Севар Иванов е от хората с най-висок коефициент на интелигентност и е член на Менса България.

- Севар, започвате театралния сезон с премиера на моноспектакъла „Кученцето се засмя“. С какво ви заплени текста?

- Изключително щастлив и благодарен съм за възможността, която режисьорката Ана Батева ми предостави като ме покани аз да съм актьорът в този моноспектакъл. Всички актьорски предизвикателства, които срещнах от първата репетиция досега са много, много голяма хапка, която старателно дъвча и преглъщам, така че да не се задавя. Много хубави и важни теми се повдигат в този текст и той идва може би в най-добрия възможен момент за мен.

Благодарение на този текст си отговарям на много въпроси за себе си. В пиесата става въпрос за борбата на артиста, за вътрешните битки, за това хем ти да се изявиш, хем да бъдеш приет от аудиторията, хем в същото време разсъждаваш за славата, за популярността, за таланта – въпроси, които мисля, че всеки един артист в даден момент и в различна степен си задава.

Севар Иванов като Артуро Бандини в моноспектакъла "Кученцето се засмя". Снимки: Стефан Здравески


- От думите ви усещам, че донякъде се идентифицирате с вашия герой – Артуро Бандини.

- О, да. Артуро Бандини е писател, аз съм артист, така че е нормално да се идентифицирам. Смятам, че всеки човек, независимо от неговата професия, ще се припознае, тъй като говорим всъщност за едно разкриване на душата, за човъркане в съзнанието на човека. Независимо от професията си, хората често се вълнуват от едни и същи неща.

Смятам, че всеки би се припознал и ще се припознае в различна степен в Артуро Бандини. Отделно самият роман „Питай прахта“ до голяма степен е биографичен за Джон Фанти, защото Артуро Бандини следва до голяма степен биографията на Джон Фанти. Така че написаните думи са още по-значими, защото всъщност са базирани на реални събития.

- Споделихте, че „Кученцето се засмя“ е голяма хапка за вас, още повече, че за пръв път играете в моноспектакъл. В този смисъл трудно ли е да си сам на сцената?

- Точно така, голяма хапка е, защото след всички грешки, които направиш на сцената, после сам трябва да се спасиш от тях. Сам трябва да се оправяш в рамките на час-час и половина пред публиката.

Във всичко това има известен ексхибиционизъм - аз трябва да разкрия душата си пред публиката и при това съм напълно сам. Както сцената е лупа и уголемява всяко нещо и всеки детайл става значим и носи стойност на сцената, така си давам сметка, че всяко едно действие ще бъде наблюдавано.

Идеята е да задържа вниманието на хората, така че задачата е много отговорна. И се надявам да се справя добре. Като всеки човек имам съмнението дали ще се получи, дали ще бъде възприето, както ми се иска и дали ще достигне до хората, така както искам да го предам. Мога да гарантирам на зрителите, че аз ще дам всичко от себе си това да се случи.

- Доколко специализацията ви в САЩ ви помогна да погледнете с други очи на актьорската професия и на живота като цяло? 

- За мен беше голямо приключение и голямо пътешествие и в буквалния, и в преносния смисъл. Пропътувах голяма дистанция, постигнах голямо израстване, защото си даваш сметка, че всички хора навсякъде сме еднакви по едно нещо – ние си приличаме, че сме тотално различни един от друг. Общото на хората е, че сме различни и в това е най-хубавото - че този свят е съставен от 7-8 милиарда индивидуалности, които го правят толкова жив, толкова пълен, толкова различен и изпълнен с настроение. Хората, които казват, че хората не се променят – това са ограничените хора. Няма по-изменчиво нещо от човека и самата роля на човека е да се променя, тъй като развитието е вид промяна.  

Шестте месеца, които прекарах в Щатите ми отвориха очите за много неща - за това, че единственото нещо, независимо в коя точка на света се намираш ти си най-важен, важно е да развиваш себе си и това как ти можеш да допринесеш за този свят.

И е много хубаво да срещаш различни хора и да обменяте опит, защото ти можеш да бъдеш полезен на всеки и всеки може да бъде полезен на другите, да се учиш от него и точно това се случи в САЩ. Аз видях колко голям е светът, макар че има още много места, които бих искал да посетя. Радвам се, че успях да оставя, макар и малък отпечатък, във всеки един човек, с когото се срещнах там.

И много хубаво е да се направи още един паралел със самия роман и с представлението „Кученцето се засмя“. В тях се говори, че Артуро Бандини разбира, че неговото лице е същото като лицата на всеки един човек. Всъщност всички сме еднакви и всеки един от нас има еднаква стойност. Има много клишета на тази тема – че трябва да се отнасяме към хората, така, както искаме те да се отнасят към нас. Но това е самата истина. Всеки има стойност и е важно да откриваме както нашата стойност, така и ценното в хората около нас.

- Били сте и на житейска и на професионална практика.

- Когато спечелих специализацията и стипендията очаквах, че ще отида и ще се развивам изцяло в академичната страна на живота. Но всъщност целият живот там се променя, самата ти философия и самият начин на мислене. Много ми хареса например, че в Щатите никой не се занимава толкова с това откъде си, кои са ти роднини, кои са ти приятели, къде си учил, кого познаваш. Там се интересуват най-вече от това дали ти можеш да се справиш с дадена задача или не. Което е много по-ценно в крайна сметка.

- Без да обясняваме заглавието на спектакъла, тъй като нека всеки зрител да открие нещо за себе си, но да ви попитам – има ли куче на сцената?

- (смее се) „Кученцето се засмя“, както самият герой казва – това е разказ, в който няма никакво кученце, а името идва от популярната детска песничка „И кученцето се засмя, когато видя такава веселба“.

- Тази година се дипломирахте в УНСС като доктор. Какво ви предизвиква да се развивате и в академичната сфера? Завършили сте банково дело, а след това и актьорско майсторство в НАТФИЗ – сега чрез докторантурата успяхте ли да обедините знанията и по двете специалности?

- Интересно ми е да се занимавам с наука, смятам и че това е изключително полезно. Откакто се занимавам професионално с театър и с актьорство, знам, че за да може да твори един човек, независимо дали това съм аз или който и да било друг артист, трябва да е подсигурен с една много стабилна основа. Културните и творческите индустрии се борят наравно с много други сфери на свободния пазар и е важно да се подсигури тази и теоретична основа.

Както например за да станеш професионален актьор трябва да минеш през едно по-специално образование. Така за да има и професионален театър, то трябва отношението към него да премине през една теоретична база. Още когато учех в НАТФИЗ, а след това като бях и на щат в Младежкия театър, започнах да се интересувам от това как всъщност, благодарение на управлението в сценичните изкуства, ти можеш да помогнеш и на артистите, и на публиката. Няма по-отблъскващо нещо за един зрител, от моя гледна точка, да отиде в студен театрален салон.

- То е обидно и несправедливо и за актьора да играе в ледена зала.

- Ние сме такова животно, което търпи на болка в името на изкуството. Много е важно културният мениджър или директорът, т.е на ръководителят в изкуството да се грижи добре както за артиста, така и за публиката. Това ще улесни много повече творческата част, тъй като се прави една стабилна основа, върху която артистите да имат свободата да творят. Така че това е моята мотивация за професионалното ми и академичното развитие в тази посока.

Дипломирах се, вече съм доктор и темата на дисертацията ми беше „Методика на финансиране на сценичните изкуства и възможностите за оптимизиране“ именно насочена във финансовото управление в сценичните изкуства в търсене и предлагане на по-ефективни начини за разпределяне на бюджета на сценичните изкуства като фокуса ми е държавният културен сектор. Смятам, че той за мащабите и начина на управление на България е много важно да се развива. Държавният сектор дава възможност за достъп до култура, не само в големите градове.

- Парите за култура, заложени в държавния бюджет са 0,4% от БВП - процент, който е срамен. 

- За мен по-важно е първо да преразгледаме как да бъдат разпределяни средствата, което в последствие ще доведе до размера, който е необходим за развитие на сектора у нас.

- Вие имате опит като заместник-директор на Драматичния театър в Благоевград. Какво научихте на този пост?

- Аз съм изключително щастлив, че имах възможността да бъда в ръководния екип точно на този театър, театър със съвременен подход и на управление и на репертоарна политика, и на готовност на актьорите и на целия творчески и технически екип на театъра. Ние си създадохме един прекрасен свят и една стабилна основа и цялата работа вървеше много леко. Да виждаш актьорите, и екипите мобилизирани да работят, защото харесват работата си и всеки се чувства на правилното място и дава най-доброто от себе си, няма по-вдъхновяващо и по-мотивиращо нещо от това. Късметлия съм в това отношение.

Тогава като заместник-директор на културен институт от държавния сектор усещаш как си притиснат от нормативната уредба, която на места липсва, на места не е актуализирана и която понякога пречи, отколкото да помага в дейността на културния институт.

Ако гледаме от хубавата страна на нещата секторът на изкуствата и културата като цяло би могъл лесно да се превърне в едно поле за подобрения. И тези подобрения да дадат рязко отражение както върху артистите, така върху сектора, а и най-вече и от най-голямо значение върху зрителите.

Севар Иванов грабна "Икар" през 2022 г. за поддържаща мъжка роля за Агатон във "Федра (сияйната)" от Петър Пламенов, реж. Бойка Велкова в Театър "Азарян"

- Вие сте един от студентите на проф. Стефан Данаилов. Кой урок непрекъснато си припомняте от него? Знам, че той ви е съветвал да внимавате с амбицията.

- Имах изключителната чест, но това е и два пъти повече отговорност, да бъда студент на проф. Данаилов. Трябва да се бориш за своето име, така и за неговото и за името на всеки един студент, преминал през тази школа. Много от големите имена в киното и в театъра в България са именно студенти на проф. Данаилов, което е повод за гордост, но и отговорност да не падаш по-ниско от тази висока летва.

Урокът, на който той винаги ни учеше и който няма да забравя и гледам да следвам ежедневно е това да не спираме да се развиваме. Това да си артист, актьор е занаят, но постоянно трябва да си пълниш торбичката с различни таланти. Тази торбичка е бездънна. И не знаеш утре какво ще ти се наложи да извадиш от нея. Така че трябва постоянно да я пълниш и да се възползваш от всяка една възможност да сложиш някакво ново знание, някакво ново умение. Дори да е малко, нещо, с което да знаеш, че утре си една идея по-добър от това, което си бил вчера. Това е урокът, който гледам да следвам.

В ролята на Левски в документалния филм "105 минути София", продуциран от Камен Воденичаров, който заедно с Мишо Ланджев е и режисьор 

- Като мечтател или реалист бихте описали себе си? Или пък може да има хармония между мечтателя и реалиста?

- По-скоро съм някакъв вид утопист, на който така му се случват нещата, че доказва, че са реални. Смея да кажа, че си поставям много високи цели за себе си и винаги имам едно разочарование, че не съм направил достатъчно. В следващия момент като погледна назад за пътя, който съм извървял, виждам, че всъщност съм постигнал много неща. Ако има нещо, към което повече трябва да насоча стремежа си и старанието си е повече да се наслаждавам и повече да се радвам на това, което вече съм постигнал. Иначе гледам да си поставям високи цели и да си ги изпълнявам.

Първата главна роля на Севар в театъра е като Дориан Грей в спектакъла на Драматичен театър "Никола Вапцаров" - Благоевград "Портретът на Дориан Грей" под режисурата на Стайко Мурджев. Снимка: Иван Дончев

- Донякъде се стремите към съвършенство, както вашият герой Дориан Грей, което беше вашата първа голяма роля в театъра.

- О, да. Стремя се към някакъв вид съвършенство с ясното съзнание, че няма да го достигна, но това не ме кара да спирам да се стремя към него.

Напротив, правя го с всички сили и смятам, че всеки от нас в по-малка или в по-голяма степен да се стреми към това. Поне да дава най-доброто от себе си. Защото оправданието, че ние сме тук само за малко и след това ни няма не върши работа. Защото макар и за малко ние все пак сме тук. Така че да допринесем с както можем.

Актьорът в спектакъла „Шахнаме: Сказание за Зал“ от Фердоуси, режисьор Елена Панайотова, Театър "Азарян". Снимка: Иван Дончев

- Физическа или духовна красота бихте предпочели?

- Не би трябвало да има противоборство между двете, но лично за себе си предпочитам духовната. Това с физическата красота не го разбирам. Казвали са ми, че говоря глупости, но аз самият достатъчно време съм се борил с комплексите си за външния си вид, с това да не се харесвам, преминал съм през всичките тези неща и осъзнавам, че няма никакъв смисъл, защото хората се променяме постоянно. Включително и външния ни вид, така че няма по-хубаво от промяната.

Репетициите със Стайко Мурджев в Благоевградския театър ми помогнаха да осъзная, че няма нещо по-хубаво от това да се възползваме от момента на развитие, в който сме. Защото той няма да се повтори. През годините ще дойде нещо друго и тогава трябва да се радваме на това друго, което ще дойде.

Заедно с Луиза Григорова-Макариев във филма на Анри Кулев "Имало една война“ 

- Участвате в исторически филми и сериали като „Имало една война“, „На границата“, „Войната на буквите“, вие сте играл и ролята на Левски в документалната лента "105 минути София". Интересът ви към исторически роли по някакъв начин провокиран ли е от вашето име Севар, на който е бил кръстен и един от нашите владетели?

- Не знам дали е свързано с името. Едно от нещата, които ми отне време да харесвам, свързано с мен, е името. Но вече и аз си го харесвам. Магията на киното е много интересна. Тя ти дава възможност да изживееш различни животи, различни епохи, да пътуваш във времето, така че се радвам, че съм имал тези възможности. И искрено се надявам да имам още все повече такива.

- Какви други предизвикателства ви очакват в близките месеци?

- Едно от най-сериозните предизвикателства за мен, както лично, така и професионално е, че за първи път нямам нищо планирано, а в същото време имам много неща, които се случват. В момента наблягам на това да не се фокусирам толкова върху неизвестното бъдеще, колкото върху нещата, които се случват тук и сега. Знам, че ще се случи най-доброто за мен, както и за всеки един от нас, така че съм спокоен.