Актьорът Валери Йорданов пред Lupa.bg: Осъзнах какво е да си Хъш, благодарение на Морфов

"Останах в Народния театър, за да водя битка за младите. За мен е важно да не шикалкавиш и да си честен към хората наоколо", сподели в специално интервю за Lupa.bg актьорът Валери Йорданов. Той често е възприеман като "хъш", не само, защото играе в най-известния и дълголетен спектакъл на Александър Морфов "Хъшове". Валери Йорданов има свои професионални и лични каузи, за които се бори, в които вярва и от които не отстъпва през годините.

Какво е да си хъш днес и какво се случва, когато хъшът загърби това, за което се е борил? "Не трябва да съжаляваме за нещата, които сме направили с вяра и с убеждение. Защото почнем ли да съжаляваме, ние ставаме като тези, срещу които се борим. Тогава човек ще си каже, ама ти, ако тогава не беше реагирал сега щеше да си по-добре и щеше да оцелееш. И точно тогава той спира да бъде хъш или спира да бъде българин", смята актьорът. Според него страхът и сантиментът са ни докарали до момент, в който или си роб, или намираш „удобно оправдание да не го забелязваш“.

С Валери Йорданов разговаряме и за новия му филм като режисьор и сценарист „Шекспир като улично куче“. "Заснех този филм заради човек, който ми беше като баща. Длъжник съм му", сподели още артистът.

На сцената на Народния театър през този сезон, освен в "Хъшове" Валери Йорданов играе в моноспектакъла "Караконджул" и в постановката "Големанов". Ролята на Бръчков в "Хъшове" му носи "Аскеер" през 2005 г. Носител и на "Икар" за ролята на Нино в "Ничия земя" и за ролята на Рамадан Дервишов в "Караконджул".

Режисьорският му дебют, филма „Кецове“, е българското предложение за „Оскар“ за 2012 г. Играе в най-популярните съвременни български филми, сред които „Откраднати очи“, „Емигранти“, "Раци", "Изпепеляване", както и в сериалите "Дяволското гърло", "Връзки", "Дървото на живота", "Хайка за вълци“ и много други. Наскоро талантливият артист издаде и първата си книга с разкази "Гризачи". 

Валери Йорданов в спектакъла на Александър Морфов "Хъшове" в Народния театър

- Валери, един от героите във вашия сборник с разкази от дядовци и внучета „Гризачи“ казва „Мъжете не плачем“. Вероятно и вие сте били възпитаван да не плачете. Но има ли нещо, което може да ви разплаче?

- Много трудно плача в живота. Пред камери и на сцена си имам начини, когато трябва и това никога не е предизвиквано насила. Мои преподаватели са ми казвали, че най-важното е да е вярно, а не да се насилваш да го правиш, защото така трябва или се иска от теб.

Случвало ми се е да плача от безсилие или когато има някаква голяма несправедливост. Когато виждам, че мачкат някого или виждам, че по пътя на всякаква човешка логика, нещо тръгва да поеме в правилната посока, но въпреки човешката логика, става убийствено за нечия конкретна кауза, цел или човек. Случвало ми се е да плача… рядко.

Валентин Танев, Филип Аврамов, Валери Йорданов, Христо Мутафчиев, Даниел Ангелов, Чочо Попйорданов и Евгени Будинов в телевизионната версия на "Хъшове"

- Финалът на спектакъла „Хъшове“ винаги е много емоционален – освен че почти цялата зала пее „Бел кон“, много от зрителите, а и вие на сцената плачете. На 23 май играхте едно специално представление, посветено на Чочо, който дълги години игра ролята на Македонски. По-особено ли се чувствате в такива моменти?

- На всяко представление, в което има такива моменти, които са силно емоционални, аз имам своите вътрешни ключове - ако „трябва да се разплача“. Най-странното и тъжно сега е, че тези ключове са свързани с децата около нас. С това, което виждам, че се случва – те живеят така, както ние сме живели – с някакви големи надежди, с усещането за безсмъртие, за справедливост, с желанието за труд, за да постигнат нещо в живота си. Не са различни.

И в същото време виждаме какво се случва наоколо - няма закони, няма държава, няма правда и това нещо страшно ме натъжава.

"Чочо винаги е с нас", споделя Валери. Попйорданов игра ролята на Македонски в "Хъшове", а Йорданов е Бръчков

Издавам ви един от „ключовете“ си – само като си представя малката ми дъщеричка в ситуация, в която съм я виждал – как тя разбира, че няма възможност нещо да се случи или постигне - това ми е достатъчно за сълзите търсени от режисьора.

Разбира се, че почетохме Чочо, разбира се, че той ни липсва, но Чочо винаги е с нас. В представлението има много моменти в негова памет и това е вдъхнато и осъзнато в спектакъла от Александър Морфов след кончината на Чочо. Говорили сме си на тази тема и Сашо е променял много неща, така че Чочо си остана с нас – и приживе, и след това.

- Скоро пак ще играете „Хъшове“, а през юли има и няколко представления едно след друго – на 14-ти, 15-ти, 16-ти. Близо 20 години го играете при пълни зали и билетите свършват доста бързо. В какво се състои тази особена енергия на „Хъшове“? И какво означава да си хъш днес?

- За себе си успях да осмисля повестта „Немили-недраги“, благодарение на Александър Морфов.

Преди години съм имал някакви наивни представи, свързани с начина, по който са ми преподавани. Много често тези представи са били свързани с клишетата, които учителите без да искат са ни сервирали, защото така е било заложено в учебната им програма.

През последната година осъзнах, че съм на път да разбера какво означава да си Хъш. Това също беше провокирано от Александър Морфов. Той отново е Хъш и в момента живее в Гърция, след като го уволниха „дисциплинарно“ и политически. За това битката, която водя в момента в Народния театър е за младите хора и за младите хъшове. Боря се за оставката на сегашния директор и ще се боря до последно, каквото и да ми коства.

Валери Йорданов смята, че Александър Морфов е уволнен несправедливо като главен режисьор на Народния театър

Отказвам да приема, че колеги са карани да дават писмени обяснения за личното си мнение и са заплашвани, че ме карат да се чувствам като „партизанин“, защото отстоявам моето собствено мнение, и че вече няма ученически билети, както е редно и винаги е било...

Години наред имаше 250 места за ученици и пенсионери с намаление, по програма на Министерство на културата „Достъп до култура“ и тази програма е финансирана от ЕС. В момента в Народния театър „Иван Вазов“ има 10 билета с намаление за ученици и за пенсионери. Изключение правят „наказаните“ спектакли и колеги, които ще играят през лятото и с по-ниски цени на билетите, моя милост - също.

Ще се боря всячески с това ръководство и за всичките други нередности, които се случиха – и за дисциплинарното уволнение, смея да твърдя, на най-големия ни режисьор, който е търсен в цял свят.

Не можеш да уволниш човека, на чийто гръб и авторитет си дошъл, и да заявиш, че „Личността няма значение!“…

"Няма бивши хъшове", казва Валери Йорданов

- Това ли беше основният ви мотив да останете като щатен актьор в Народния театър?

- Абсолютно. Иначе щях да направя услуга на ръководството, което желае да се освободи от неудобните хора. Имам предложения за работа на много места, включително и в чужбина. Проблемът на Сашо Морфов също не е, че е уволнен дисциплинарно. Въпросът вече е принципен и морален. Толкова години сме се борили за една кауза - за представления, които пълнят залите и карат зрителите да се гордеят, че са ги гледали.

Предишното ръководство ги свали, сегашното дойде с уговорката, че ще ги възстанови, но със завръщането на Александър Морфов бяха възстановени само два от петте спектакъла. След това ръководството започна да ги слага веднъж месечно или през месец, въпреки че нямаше билети за тях месеци напред. А, сега са сложени същите спектакли през лятото.

Аз имам в програмата си осем поредни моноспектакъла и няколко други, а през зимата бяха слагани веднъж месечно. (В програмата на Народния театър е предвидено Валери Йорданов да играе моноспектакъла „Караконджул“ от 27 до 30 юни, и на 2, 4, 5 и 6 юли – всяка вечер + спектакълът „Големанов“ между тях, б.а.)

Моноспектакалът на Валери Йорданов "Караконджул", под режисурата на Стоян Радев, е вдъхновен от „Дервишово семе“ на Николай Хайтов

Албена Колева има сложени четири спектакъла един след друг през лятото. „Хъшове“ са три пъти един сред друг през юли. Погледнете обаче, че това се отнася само за спектаклите на непослушните. Другият спектакъл „Животът е прекрасен“ на Александър Морфов са искали също да го сложат четири пъти през лятото, но Камен Донев има ангажименти и е отказал четири постановки и ще има две последователни.

Бих поканил директора да опита да изиграе осем моноспектакъла осем вечери подред, с цяло въртене преди това, тоест – по два на вечер, каквато е неговата заповед.

Във всички случаи ръководството печели – ако залите са пълни, касата ще е пълна, ако на представленията няма достатъчно публика през септември-октомври ще бъдат махнати и „Хъшове“, и „Караконджул“, и „Животът е прекрасен“ и т.н. Това... как Ви се струва? ОчевАдно ли е или случайно?

Актьорът изпълнява ролята на Стоян Ковача във филма на Зорница София "Воевода"

- Как сте със здравето, тъй като самият вие бяхте споделили, че стресът ви се отразява зле, бяхте и в болница?

- Няма да коментирам сега, завел съм дело срещу директора г-н Василев. Александър Морфов също е завел дело. Чакаме правосъдието, което у нас се оказа, че или липсва, или твърде дълго мълчи. Имаме подкрепата и на българите в чужбина, над 250 000 са само в Чикаго, очакваме и отговор от Европейския парламент и ще се борим.

По-важно и съществено е, че се посяга върху националната институция Народен театър, която е нужна на този… иначе - обезверен народ. Помага му, лекува душата му. Не говорим за нас - нас, както се казва „Кучета ни яли.“ Нали сме хъшове..? Поне ЕДНА битка трябва да бъде спечелена.

В момента изчакваме нещата да се нормализират, да се разбере накъде върви държавата и след това ще я продължим, след като не сме получили отговори на зададените си въпроси.

Защото страхът и сантиментът са ни докарали до момент, в който или си роб, или намираш „удобно оправдание да не го забелязваш“.

- Моноспектакълът „Караконджул“ се ражда след ваша среща с Николай Хайтов. Бихте ли разказали за тази ваша среща с писателя?

- След като се дипломирах участвах в представление на моя преподавател Иван Налбантов и то беше по разкази на Николай Хайтов. Писателят беше силно възхитен от спектакъла и ми даде негови пиеси, които никога не бяха поставяни. Много се радвам, че още като ученик прочетох „Диви разкази“ и други творби на Хайтов, защото това ми даде една посока, която ми е приятна и обичам да плувам в нея като начин писане и на мисъл.

И така след години се роди идеята да направя моноспектакъл по „Дервишово семе“ на Николай Хайтов. В „Караконджул“ има и мои текстове, и текстове на Стоян Радев, който е режисьор на постановката, но не знам защо в афиша на спектакъла това не е споменато.

Валери Йорданов получи през 2021 г. "Икар" за водеща мъжка роля за “Караконджул” в Народния театър

- Говорейки за децата ме провокирате да ви попитам за филма ви „Шекспир като улично куче“. Диалогът между поколенията и това, което вас ви вълнува като баща ли ви провокира да се заемете с тази тема, да напишете сценарий и да заснемете филма като режисьор?

- Основната провокация беше един човек, на когото се чувствам задължен, с който израснах през годините. Дължа много на този човек, който ме отгледа, промени и насочи в живота. За жалост прототипът не е жив. Неговата роля във филма се изпълнява от Захари Бахаров.

И в диалога, и в разговорите с хлапетата, и в скандалите, и в моментите, в които се опитва нещо да ги научи използвам реални думи от този човек от моите юношески години. И тогава си казах, че някой ден трябва да му се отблагодаря. Тази идея се роди още преди филма „Кецове“.

Владислав Стоименов изпълнява главната роля във филма "Шекспир като улично куче" по сценарий и под режисурата на Валери Йорданов. Актьорът е и продуцент на филма заедно с Гергана Станкова, Виктор Чучков - син и Борислав Чучков

- Мъжът, който ви вдъхнови да заснемете години по-късно „Шекспир като улично куче“ ли ви подтикна да не останете просто момче на улицата, а да поемете към храма на театъра?

- Той не ме е провокирал да кандидатствам в Академията. Кандидатствах по собствена идея и желание.

Но след като ме приеха той направи една огромна почерпка в квартала, все едно са приели сина му и каза на масата монолога на Хамлет, като част от него използвам във филма. Изненадах се, че той познава Шекспир, защото този човек е човек от улицата и имаше не съвсем чисто минало.

Той ме погледна и каза: „Три пъти съм кандидатствал във ВИТИЗ и три пъти достигах до последен кръг и ме късаха, защото съм никой и идвам от никъде. Пожелавам ти ти да промениш съдбата си.“

Захари Бахаров в ролята на Чаво - прототипът, вдъхновил историята в "Шекспир като улично куче" и реален човек в живота на Валери Йорданов

- Вашият герой и вдъхновител сякаш е олицетворение на Шекспировите думи: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея - влизаме, излизаме и за своето време, всеки от нас играе различни роли…“ А за вас коя е най-важната роля в живота и кое е най-ценното човешко качество, на което държите най-много?

- За мен е важното да съм точен към хората, към ситуацията и към работата си. Да не шикалкавиш и да си честен.

Въпреки че майка ми казва, че най-голямата глупост, в която мога да повярвам е изразът „Това, което ми е на сърцето, това ми е и на устата.“ Тя ми е казвала: „Сине, това е най-вредното нещо, което може да ти навреди за цял живот.“ Някак си се стремя това да се случва.

И другото най-важно нещо е младите българи, защото стават все по-малко, все повече бягат навън. И децата ми учат езици и аз не искам да ги спирам, това си е техен избор - да учат езици и един ден може да отлетят оттук. Но където и да отидат нека да носят нещо оттук, да имат познание към земя, гора, планина. Думите дълг, чест, достойнство да не са просто изрази, които нямат реално значение и дух.

Дебютът на Валери Йорданов като кинорежисьор е с "Кецове"

- Как се променихте вие между „Кецове“ и „Шекспир като улично куче“, имайки предвид, че сте сценарист и режисьор и на двата филма, но в първия участвате, а във втория не?

- В „Кецове“ играя по принуда, защото ролята трябваше да се изпълни от Неджат Ишлер, той е голяма звезда в Турция. Той участва и в „Откраднати очи“ (Филм на режисьора Радослав Спасов, който е и съсценарист заедно с Нери Терзиева, б.а.), където снимахме заедно навремето. Това е турският актьор, който играе братът на героинята на Весела Казакова. С Неджат се запознахме покрай „Откраднати очи“. И ролята беше писана за него. И героят трябваше да говори на турски и щеше да е със субтитри.

Но 20 дни преди да почнем снимки Неджат го поканиха във филм на Фатих Акин и той нямаше как да се откаже да се снима при световноизвестен режисьор. А и хонорарите са 50 пъти над това, което тук можем да му предложим. И той се обади да се извини и в последния момент аз влязох във филма на негово място, защото нямаше време, а трябваше да почваме снимки. Затова и моят герой има толкова малко реплики.

Владислав Стоименов и Елеонора Иванова в "Шекспир като улично куче"

Разликата я виждам чисто кинематографично – това е в опита. Гледам много кино, освен това участвам във филми, работя със студенти, с млади хора, които ми носят тяхната енергия, която е различна от нашата и постоянно си казвам, че трябва да направим нещо за тези млади хора и затова и историите ми са свързани с млади хора.

Разликата е в това, че „Шекспир като улично куче“ е много по-динамичен, по-добре изчислен като ритмика, като мелодия и като начин на разказ.

Сега ще видим следващия филм дали ще е след 10-12 години, защото в момента имаме проект с Мартичка Божилова, за който спечелихме субсидия. Оказа се обаче, че ще ни дадат половината от необходимите средства. Това е все едно да си купиш кола, но после да ти дадат половината кола и да ти кажат, че другата половина ще си я сглобиш сам. Или ако примерно спечелиш състезание да ти дадат половин купа и да ти кажат: „Ти ще се справиш и с това.“

Отделно имам и мой сценарий, който пиша – много различен от „Шекспир като улично куче“ и от „Кецове“. Но в момента цялата тази бюрокрация и всичко, което се случва навсякъде при кандидатстване и при конкурсите доста ме тревожи и не съм сигурен дали ще направя сценария за филм или мога да го оформя като втора книга.

"Шекспир като улично куче“ получи 6 награди на Фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ във Варна през 2022 г.

- „Шекспир като улично куче“ получи 6 награди на Фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ във Варна - за режисура, за сценарий, за най-добър филм според Младежкото жури на фестивала, награда на Съюза на българските филмови дейци и на град Варна. Доволен ли сте от този успех и какво в реакциите на публиката ви направи най-голямо впечатление и какво най-често ви споделяха зрителите?

- Най-важното е, че има хора, които го гледат по няколко пъти. Мои колеги също ми споделиха, че са завели децата. За мен това е най-важното. Иначе като зрителски успех всички филми следпандемично нямаха чак талково много зрители. „Кецове“, който беше много по-бавен и много по-тежък филм, имаше много повече зрители.

Окуражава ме, когато някой ми каже, че е гледал филма няколко пъти или пък когато зрители ме питат тази реплика откъде е. Това, което ме вълнува е една история да е вярна и да се случва така, че зрителят да се почувства на мястото на главния герой.

Актьорът каскадьор заедно с малката Зоя се снима в клипа към новата песен на група "Сленг" "Изгубен"

- Снимахте се в клипа към новата песен на „Сленг“ и Владимир Михайлов „Изгубен“. Какво предизвикателство беше за вас да снимате високо в планината?

- Беше ми изключително приятно да работя с тези момчета и да се катеря по скалите, въпреки че никога не се бях спускал от такива височини. Аз съм каскадьор, освен актьор и съм каскадьор в групата на Мирослав Петров. За снимките на „Изгубен“ направихме две тренировки за 15 минути и след това направо снимахме.

Момчетата правят много смислена музика, клипът е страхотен, режисьор на клипа е Кирил Добрев от JENG studio, който ми направи звука на „Кецове“ и накрая ми завърши звука и на „Шекспир като улично куче“. С него работим отдавна и е много приятно.

Освен това направихме една песен, която е по мой текст с аранжименти на Методи Кръстев и групата No More Many More, която ще извадим наесен. Парчето се казва „Няма бивши хъшове“. Много исках на представлението в памет на Чочо на 23 май да го пуснем, но ми се отговори от служител, че ръководството не е чуло песента, за да я одобри и да я пуснем в памет на Чочо.

В сериала "Дяволското гърло" Валери Йорданов изигра ролята на лошото ченге и бивш член на силова групировка - Манол Попнеделчев-Попето

- Казвате, че няма бивши хъшове. А какво се случва, когато хъшът изневери на каузата, за която се е борил?

- Нека не се заблуждаваме, че истинските хъшове са били хора с образование или с някаква много висока култура. Даже много от тях са живеели доста бохемски и на моменти криминално. Минавали са през какво ли не, за да оцелеят. Има обаче един неоспорим факт - че над 800 души от тях са загинали в битката при Гредетин за освобождение на Сърбия. Това са хора, които са си казали в един момент, че първо трябва да бъде освободена Сърбия, за да дойде ред и на България.

Това го има и като текст в представлението, сложен от Сашо. Това са хора, които са готови да се жертват, да не мислят за своето утре, а да мислят за общото утре. И това значи хъш според мен. Не мога да класифицирам кой от нас е хъш и кой не. Възхищавам им се и се опитвам да преследвам нещата, които според мен са важни.

Валери като Бръчков в телевизионната версия на "Хъшове". Прототип на неговия герой е самият Иван Вазов. Актьорът наскоро издаде и първата си книга с разкази, която озаглави "Гризачи"

- Предполагам, че след като искате да продължите тази борба за вас не важи репликата „Бедни, бедни, Македонски, защо не умря при Гредетин?“

- Тази реплика е финал на повестта „Немили недраги“ и начало на спектакъла на Александър Морфов „Хъшове“. Тя е валидна за всеки един от нас. Но сте права, че съм убеден по някакъв начин в обратното. Не трябва да съжаляваме за нещата, които сме направили с вяра и с убеждение.

Защото почнем ли да съжаляваме, ние ставаме като тези, срещу които се борим. Тогава човек ще си каже, ама ти, ако тогава не беше реагирал сега щеше да си по-добре и щеше да оцелееш. И точно тогава той спира да бъде хъш или спира да бъде българин. Ако ме питате какво значи българин - да знае как мирише земята и да може да я обработва. Да я търси.

Заедно с Филип Аврамов във филма на режисьора и сценарист Иван Черкелов "Раци"

- Вие избрахте да останете в България и да се борите.

- Да. Това е цял живот.

- Искате ли дъщерите ви да тръгнат по вашия път? Те гледат ли ви в спектакли, гледаха ли и „Шекспир като улично куче“?

- Да, гледаха филма, и спектакли, в които участвам, са гледали. Ще се радвам, ако не тръгнат по моя път, а си намерят някакви техни други професии. Актьорската професия е още по-тежка за жените. В световната драматургия и сценаристика големите и хубави роли, които се пишат са едно към десет в полза на мъжете.

Това е странният фактор, защото според мен жената е по-силният пол, особено в момента. Тя е по-интелигентният, по-интуитивният човек, много често по-честният. Може пък в следващия ми сценарий главната героиня да е момиче, но ще е млад човек, защото много се надявам те да продължат борбите си и да не се отказват.

- Вероятно дъщерите ви ви вдъхновяват за всичко това?

- Общо взето да и за разкази и за други неща. В „Гризачи“ думите, които използвам при героите повечето съм ги чувал. Дядовците в разказите са мои дядовци или братовчеди на мои дядовци. А на внучетата повечето истории са мои. Разбира се има някои украсявания на места. Това са истории на хора неамбициозни и всяка една от тях може да се разработи като сценарий за пълнометражен филм.

- Бяхте казали, че „Гризачи“ е книга за паметта. Какво според вас е важно да не забравяме по пътя, по който вървим?

- Да не забравяме кои сме. Да не забравям кой съм и откъде идвам и за какво съм мечтал, когато съм бил непълнолетен. Защото повечето проблеми, които в момента срещаме и в работата, и навсякъде около нас са свързани с хора, които са забравили кои са, откъде идват и за какво са мечтаели. Това някакси стои изтрито като с гумичка или те са си казали „Това е било маловажно.“ Не, не е маловажно.

Щом си мечтаел за нещо, когато си бил в по-чистото си духовно и в по-необременено състояние, значи това е било важното нещо за теб. А защо си забравил за него? Защото си се подвел от амбиции. Както казваше моят преподавател проф. Стефан Данаилов: „Най-големият враг на талантливия човек е амбицията.“ И той ни съветваше да внимаваме с амбициите.