Чака ли ни нов скок на цените?

Какво можем да научим от монетаристите за случилото се с цените след настъпването на пандемията от Covid-19? Какво можем да научим от грешките, направени през 70-те години? Целта на поставянето на тези въпроси е да се внесе смирение в текущите дебати, особено сред централните банкери. Техният неуспех да прогнозират или предотвратят големите скокове в ценовите нива през последните години е значителен. И така, защо се случи това и какво може да подскаже историята за грешките, които тепърва ни дебнат, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф, цитиран от INVESTOR.

Възможно е да се твърди, че няма какво да се научи. Може да се предположи, че Covid-19 беше уникално събитие, на което монетарните власти реагираха по възможно най-разумния начин. По подобен начин 70-те години на миналия век са древна история. Нашите централни банки не биха направили грешката да оставят инфлацията да се повиши отново, така че да вградят очаквания за постоянно висока инфлация. Бих искал да вярвам на тези твърдения, но не мога.

Да започнем с парите. Имаше две пречки пред това да се вземе на сериозно паричното предлагане. По-важното е, че то отдавна бе загърбено като цел и дори индикатор от „уважаваните” макроикономисти. По-малко важна беше истерията на толкова много хора относно количественото облекчение (QE), въведено след световната финансова криза. Това скри онова, което беше толкова различно този път.

В статия, публикувана преди почти година, британският икономист Чарлз Гудхарт твърдеше още през 1975 г., че „всяка наблюдавана статистическа тенденция ще е склонна да се разруши, след като върху нея бъде упражнен натиск с цел контрол“. Това прозрение се оказа уместно за монетаризма от 80-те години. Но, предположих, има следствие: ако вече не се използват като цел, парите могат отново да се превърнат в полезен индикатор.

Наскоро Клаудио Борио от Банката за международни разплащания (БМР) предположи как това отново може да бъде случаят с парите. По този начин, твърди той, дали парите имат значение зависи от това дали инфлацията е висока или не. С други думи, наличието на „излишни пари“ в балансите влияе повече върху поведението, когато хората са чувствителни към инфлацията, отколкото когато не са.

В отличната скорошна публикация „Парите: отвътре и отвън“ Крис Марш от Exante Data обяснява как парите са изчезнали от мисленето на монетарните икономисти и централните банкери. Той обаче отбелязва, че голямото разширяване на паричното предлагане вероятно ще повлияе значително на разходите. Това е още по-вероятно, ако парите, създадени от централните банки, реално финансират фискалните дефицити, както се случи толкова поразително през 2020 г.

Решаващ момент е, че това се различава значително от онова, което се случи след 2008 г. Резултатът от финансовата криза беше драматично забавяне на създаването на пари чрез банково кредитиране. Парите, създадени от централните банки чрез техните покупки на активи (QE), компенсираха това ендогенно забавяне на паричния растеж. Това значително намали тежестта на следкризисното икономическо забавяне.

В началото на 2020 г. беше вярно обратното: ръстът на частния кредит и създаването на пари от централните банки бяха много силни. Средният годишен ръст на паричния агрегат M2 (широки пари, банкнотите и монетите в обращение плюс спестовните депозити – бел. прев.) в САЩ от края на 2008 г. до края на 2019 г. бе само 6 процента. През годината до февруари 2021 г. той нарасна с 27 процента. Тогава не е изненадващо, че и с наличието на фискални стимули номиналното вътрешно търсене в САЩ се повиши с повече от 20 процента през двете години до третото тримесечие на 2022 г. Това доведе до силно икономическо възстановяване. Но също така подкрепи скок в ценовото ниво: през двете години до декември 2022 г. основният (без храните и енергията – бел. прев.) индекс на потребителските цени в САЩ се повиши с 11,5 процента, далеч над 4-те процента, заложени в годишната цел на Федералния резерв за инфлация от 2 процента.

Това е минало. А сега какво? Измерителите за широките пари в САЩ сега всъщност спадат. През декември 2022 г., например, M2 беше с 2,5 процента под своя връх от март. Данните за още по-широките парични агрегати, предоставени от Центъра за финансова стабилност, показват същата картина. Това предполага, че инфлацията може да спадне по-бързо от очакваното. Дори е възможно, ако целта е само да се стабилизира инфлацията, а не да се накара нивото на цените да намалее, политиката да е твърде строга.

И все пак изглежда все още има монетарна инерция. В допълнение, датският икономист Йеспер Рангвид в своя блог от януари 2023 г. прави отрезвяващо сравнение със 70-те години. Той правилно отбелязва уместността на сравненията с друг период, когато комбинация от силна фискална и парична експанзия си взаимодейства с шокове в предлагането, за да генерира висока инфлация. Но през 70-те имаше два ценови скока. Енергията изигра роля и в двата. Но същото важи и за експанзионистичната монетарна политика.

Рангвид добавя, че: „Веднага след като инфлацията започва да спада в началото на 70-те, Федералният резерв намалява основната си лихва. Така реалният лихвен процент е намалял твърде бързо и твърде много.“ През декември 2022 г. това, което клонът на Фед в Атланта нарича „лепкава“ инфлация беше над 5 процента на анюализирана едномесечна и тримесечна база, както и на годишна. Рангвид заключава, че може да отнеме повече време, за да се върне инфлацията до 2 процента, отколкото в средата на 70-те години, може би още две години. Но има опасност монетарното разхлабване да е не само твърде ранно, но и твърде силно, поради силен политически натиск, генерирайки нов ценови скок.

Големият аргумент е, че инфлационният дух сега е излязъл от бутилката. Съгласен съм с Рангвид, че монетарната политика трябваше да бъде затегната по-рано. Също така съм съгласен с Марш, че централните банки не трябваше да пренебрегват парите, както заяви и Мървин Кинг (бивш управител на Английската централна банка – бел. прев.) Може би има причина да се изчака какво ще се случи преди по-нататъшно затягане, поне в САЩ, особено ако човек се фокусира върху паричните данни. Но инфлацията може да се окаже по-„лепкава“ от очакваното. Каквото и да се случи, не трябва да повтаряме случилото се през 70-те години: централните банки трябва да намалят инфлацията и след това да я задържат там.