Димитър Стоянов: Къде беше Захариева да помогне на Спаска?

Бившият евродепутат Димитър Стоянов излезе с гневно послание към външния министър Екатерина Захариева по повод кончината на македонката Спаска Митрова, за чиито права над детето заедно се бориха години наред.

Стоянов разкри, че докато е бил в Европарламента е наел Митрова за свой асистент, за да й даде хляб и да има доходи, с които в съда да докаже, че може да се грижи за дъщеря си. И попита чрез постинг в социалната мрежа фейсбук къде е била през последните 6 години Захариева.

С молба, отправена към отвъдното за прошка, Стоянов призна, че след изтичането на мандата си в Брюксел не е бил способен да помогне на Спаска, за да си стъпи на краката и в трудната битка с рака. 

Публикуваме емоционалното писмо на бившия атакист и внук на Радой Ралин без съкращения: 

"Сигурно много от вас сте забелязали, че Фейсбук активността ми е доста спорадична напоследък. И вероятно така ще бъде и занапред. Честно казано загубих вкус към тази публична говорилня, в която човек горделиво да показва предполагаемите висоти на собствената си изключителност. Разбира се, може да има и изключения, но сега темата, която ме накара да седна да пиша е друга и няма да се отклонявам. Само ще кажа, че най-безвкусни ми станаха публикациите, свързани с дълбоко лични въпроси. Особено когато става дума за някакво трагично събитие. За това, когато вчера разбрах, че Спаска Митрова е починала, мислех да спазя повелята на поета: „тихо нейде поплачи/ и не казвай нищо, нищо…“ Но това, че не пиша не значи, че не чета и не следя и съболезнователната публикация на вицепремиера Екатерина Захариева ме провокира, до степен на невъзможност да се въздържа, да разкажа своята история със Спаска.

Беше преди толкова време, че вече не помня точно, а и не съм си поставял за цел да помня, но да кажем, че беше през 2009 г. Слави Трифонов беше поканил Спаска да му гостува в предаването. И докато гледах и слушах разказа ѝ, ме налегнаха следните мисли: „Добре“, казах си, „всички ѝ съчувстваме, ходим по парламенти и по медии, закачаме си я като значка на ревера и гневно громим несправедливостите на македонизма. Но всичко това са само думи. Кой направи нещо“, запитах се, „нещо реално, което практически да помогне на тази жена в нейната неволя?!“ В някой от следващите дни говорих с Волен и му казах, че смятам да взема Спаска за свой асистент в Европарламента. Той одобри и скоро след това се свързах с нея, направихме среща и тя се съгласи. Така Спаска стана мой парламентарен асистент и част от онзи бюджет, с който всеки евродепутат разполага и който известно време беше обект на силно нездрав медиен интерес, отиде за това да ѝ подсигурят материалната основа, без която битката на коя да е майка за детето ѝ е обречена. Особено когато срещу майката се води целенасочена кампания да бъде смачкана, вкарана в затвора и въобще – изкарана негодна. Защото, уважаеми сънародници, в съда не четат фейсбук профили на министри и евродепутати, не гледат и не слушат политически речи, а гледат доказателства, най-пръвом – има ли майката доход, стабилен и достатъчен.

Днес стават точно 6 години откакто моят мандат приключи и заедно с него приключи и възможността ми да помагам. Разказвам всичко не за да се хваля и да търся признание – не! Казвам го за да попитам – Вие, г-жо вицепремиер, какво направихте за Спаска през тези 6 години? Какво направиха тези, които заеха освободеното от мен място в Европарламента? Мигар им костваше нещо да направят същото като мен? Спаска не искаше нищо повече, освен някакъв шанс и да има с кого да сподели и на кого да се поопре, когато изпълненият с ненавист и злоба, комплексиран неин бивш съпруг ѝ въртеше какви ли не номера, кога – с мълчаливата, кога – с отявлената подкрепа на македонските институции. Да я изслуша, сломена от мъка и едва поемаща си през сълзите дъх, когато македонският Върховен съд за пореде път ѝ беше отнел родителските права. Когато социални работници и други чиновници я въртяха на шиш и я следяха под лупа. Искаше някой да ѝ дава кураж, мъничко поне да сподели бремето ѝ.

Не, не беше много, но не го направихте. Убеден съм, че не направихте нищо, защото ако бяхте, щяхте да се похвалите. Да, това е част от „играта“, така функционира, уви, демокрацията. Тя е играта на големите обещания, но най-вече – на още по-големите хвалби, така, че колкото и малко да е направеното, то да бъде изкарано колкото се може по-близо до упоменатите обещания. И аз съм го правил, въпреки че не съм особено добър в тази игра и вероятно за това останах извън нея, но това е друг въпрос. Фактът, че 6 години никой дума не издума за Спаска крещящо показва, че никой не си мръдна пръста за нея, както и нямаше да си мръдне тогава – преди повече от 10 години когато се водеше същинската битка на тази истинска българска майка за правото ѝ да отгледа своето дете. За това, г-жо вицепремиер, кухо звучат хвалебствията и съболезнованията Ви.

Спаска е герой и си отиде така, както си отиват българските герои – забравена от държава и от народ. Както си е отишла, наред с много други („Бедни ми, бедни, Македонски…“), величаната днес Райна Княгиня. Спаска загуби борбата с рака и сега мъртвите ще погребат своите мъртви (Матей 8:22). Вие, г-жо вицепремиер и всички други, които сте на власт, сега е време да помислите за живите, защото Спаска остави след себе си осиротяла една истинска българска дъщеря. Аз направих каквото можах – много, малко, направих го. Вие, които сте много по-можещи, сте длъжни да направите повече! Ако искате, ако се налага – похвалете се, но го направете! Нещо реално, нещо действително полезно, а не празни думи за защита на права. Направете, ако ли не - не ми се сърдете, че ще ви нарека лицемери, ако не публично, то със сигурност в сърцето си.

А на тебе, Спасе, благодаря ти и прости! Прости, че измъчван от вината на собствената си неспособност, не намерих сили да ти кажа. Благодаря ти за предаността и за приятелството. Благодаря ти за разбирането, че 6 години нито един път не ме обвини, нито веднъж не се обади да попиташ „Димитър, защо ме изостави?“. Благодаря ти, че разбираше, че не съм те изоставил, не и в душата си. Че ако можех с едно синапено зърно да ти помогна повече, щях да го направя. И когато преди два месеца в отчаянието си все пак ме потърси, за да ми кажеш, че си отиваш, че всеки ден може да ти е последен, благодаря ти, че пак разбра, че колкото мога да помогна на себе си, толкова бих могъл да помогна на теб. Сбогом, приятелко и почивай в мир. До онзи ден, в който, по Божията милост и воля, с теб ще се видим пак – в Неговото Царство…

Снимка: Личен архив

"Със Спаска, дъщеря ѝ Сузана и моята дъщеря Капка. Рилския манастир, август 2014г."