Добчев, Копринке, елате да ми захапете левия ръкав на потника

Знаете ли какво е общото между Ричард Гиър, Колин Фарел, Кирстен Дънст, Деми Мур, Брус Уилис, Емили Блънт, Хю Грант и Мартин Шийн? Никой от тях никога не е бил номиниран за „Оскар“, като за тези имена се сетих докато си запарвах чайчето без да дращя из гугъл и да правя справки за вехти войводи от Златната ера като Мерилин Монро. А сега, сещате ли се за общия знаменател между Иван Добчев и Копринка Червенкова? Ами и двамата могат да заповядат да ме захапят за левия ръкав на потника, след като онова дъно от „Меден рудник“ Мария Бакалова ще ходи в „Долби тиътър“ за статуетка, докато те си подпират вратите на външния нужник с „Икари“ и „Аскеери“.

Добре известен факт е, че отношението между твореца и неговия критик е като това между статуя в градския парк и преял с царевица гълъб. Само че в случая с Марийчето Иванчовците и Копринките не се задоволиха с воднисти курешки, а ляха кравешки говна. Дори покойният професор Юлиян Вучков не си позволяваше да се гаври така с любимото си джудже Димитър Рачков и еманацията на русокосото едносричие Мичка Игнатова. Както пише Георги Марков в своите „Задочни репортажи“, „... из всички страни съществува някаква група хора, които са си присвоили правото да решават кое е изкуство и кое не е. Въпреки че с течение на времето се разбира, че техните оценки са били неискрени, преднамерени и твърде често претенциозно глупави, въпросните капацитети продължават да произнасят своите присъди, да пишат статии, да говорят по радиото... Така е на Изток, така е и на Запад.“

Да, ама на Запад май не е баш така, след като 9921 члена на Академията за филмово изкуство са решили, че Бакалова може да мери ръст с Глен Клоуз и Оливия Колман. Не, че дядовците и бабките дето номинират за „Оскар“ са повече в час с модерното изкуство от Добчев и Червенкова и държат ръка на обществения пулс. Просто им липсват провинциалните сфуматовски комплекси на нереализирания бедняк и от висотата на портфейлите си могат с лекота да махнат с ръка и да допуснат популярната култура в сферата на възвишените стойности.

Навремето Радой Ралин беше обобщил отношението на шаячната болшевишка власт към духовните ценности със следната перифраза на немския драматург Ханс Йост: „Като чуя за култура и се хващам за кобура“. В последните три десетилетия парадигмата се обърна на 180 градуса и минахме в обратната крайност – вместо триумф на соцреализма с малоумните му агиттабла, у нас доминантен се оказа фашизмът на високото изкуство. Всичко, що е лишено от три метафори и поне една синекдоха на изречение, е чалга, селяния, простащина. Няма ли препратка към един жив и половин дузина умрели класици, няма стойност. Ако е разбираемо за публиката, значи е достойно само за Азис и Емануела.

Всеядното комплексарство на Добчев и Червенкова в крайна сметка е с ниско ниво на обществена опасност. Те могат най-много да разплачат някоя провинциална студентка с разклатени от амфетамини нерви. Лошото е, че той е огледало на междучовешките отношения у нас на принципа „той ще ми каже на мене“. Същите Иванчовци и Копринки трепят мирните пешеходци като мухи на обозначените от закона места за тях, защото не може някакъв правилник да им казва как да карат. Те са същите, които носят вмирисани маски в джобовете и плюят вируси наляво и надясно, защото не слушат разни щабове и доктори. Комплексарщината винаги убива, за щастие понякога – самата себе си.