Федерална република Европа чука на вратата, Вашингтон се мръщи

В Европа настъпва съществена промяна, чиито последици за отношенията на Америка с ключови съюзници все още не са регистрирани във Вашингтон.

Воден предимно от натиска на Берлин и Париж, Европейският съюз е на път да претърпи най-драматичната системна трансформация от създаването си - да централизира властта по начин, който ще промени самата същност на блока, оказвайки влияние върху политиката и икономиката на континента. Тя ще промени из основи и начина, по който Европа взаимодейства със Съединените щати.

Разглежданите в момента промени ще превърнат ЕС от конфедерация на суверенни държави в унитарна федерална единица,

чието централно правителство ще ръководи частично самоуправляващите се национални държави. Основният аргумент на поддръжниците на тази идея е, че без нея планираното разширяване на блока скоро ще го направи неуправляем.

Тези предложени изменения на договора се основават на три основни промени: въвеждане на мажоритарно гласуване;

премахване на правото на вето от страна на отделните държави членки, което ще сложи край на принципа на единодушие;

и ограничаване на броя на комисарите на ЕС.

Ако бъдат приложени, тези промени радикално ще преразпределят властта в ЕС, като я концентрират в Берлин и Париж, тъй като най-големите държави по същество ще могат да налагат волята си на целия блок. Обхватът на предложените промени ще бъде сравним с премахването на избирателната колегия в САЩ и преминаването към гласуване с обикновено мнозинство, което на практика

ще позволи на най-големите държави в съюза да водят безпрепятствено нейната политика.

Но докато САЩ изглежда не са наясно с тази предстояща промяна, в Европа процесът на преразглеждане на договорите вече е в ход и предвижда фундаментални промени в 10 ключови области, включително външната политика, политиката на сигурност и отбраната на ЕС. И като конкретна стъпка към тези промени наскоро беше одобрен доклад на Комисията по конституционни въпроси, който ще бъде приносът на Европейския парламент към Конвента за преразглеждане на договорите - събитие, което до голяма степен остана незабелязано в американските медии.

След това всички членове на ЕП ще гласуват доклада по време на пленарната си сесия тази седмица.

Администрацията на президента на САЩ Джо Байдън обаче изглеждаше сравнително безразлична към тази промяна, може би предполагайки, че един по-обединен ЕС ще стане по-ефективен партньор, като Берлин и Париж (чрез Брюксел) ще се превърнат в основни събеседници на Вашингтон. И като се има предвид, че Германия е най-голямата и най-доминиращата страна членка на Европа след Брекзит, на пръв поглед тази политика изглежда като очевидна позиция по подразбиране.

Но докато американските поддръжници на по-нататъшната централизация на ЕС обичат да изтъкват известната забележка:

"На кого да се обадя, ако искам да говоря с Европа?"

- въпрос, който често погрешно се приписва на бившия държавен секретар Хенри Кисинджър - предстоящата реалност в Европа не съответства на начина, по който администрацията на тогавашния президент Ричард Никсън се ангажира с континента по онова време.

Освен това този възглед за федерализма на ЕС пропуска основната идея, че преди всичко американската политика в Европа трябва да се ръководи от нейните национални интереси и че Вашингтон трябва да адаптира конкретна институционална рамка в съответствие със собствените си предпочитания.

Идеята, че една "федерализирана" Европа би била по-лесна за САЩ, не е подкрепена с никакви доказателства

- особено такива, водени от тандема Берлин-Париж, тъй като германските и френските позиции по ключови въпроси на външната политика и политиката за сигурност неведнъж са се разминавали с американските. И както във всеки съюз, САЩ трябва да дават приоритет на страните с възприятия за заплаха и национални интереси, които най-много съвпадат с техните собствени.

В този случай последните усилия на САЩ в помощ на Украйна трябва да послужат като ръководство за страните, към които Вашингтон всъщност трябва да се обърне в Европа.

През цялото време именно държавите по източния фланг на НАТО - от Финландия през балтийските държави, Полша и Румъния - показваха най-голяма решимост да застанат до САЩ в подкрепа на Украйна, докато

Германия и Франция следваха примера им с неохота и най-често не успяваха да постигнат резултати.

И докато САЩ продължават да настояват пред европейските си съюзници да напреднат в превъоръжаването и изграждането на необходимите способности за изпълнение на трите нови регионални плана на НАТО, именно тези флангови държави отново са водещи.

Германия, напротив, не успя да постигне дори договорената минимална цел от 2% от БВП за разходи за отбрана, докато Франция съсредоточава разходите си върху проектирането на сила в Средиземноморието и извън него. Следователно идеята, че федерализирана Европа, ръководена от Берлин и Париж, ще бъде по-отзивчива, а не по-малко отзивчива към исканията на САЩ за значим принос към възпирането и отбраната, е пожелателна.

Разгръщащата се политическа трансформация на ЕС заслужава много по-голямо внимание от страна на Вашингтон, отколкото е получавала досега.

Предложените промени в договорите на ЕС повдигат фундаментални въпроси за това как САЩ възнамеряват да ръководят НАТО занапред

и как най-добре могат да се възползват от общите интереси на континента, за да намалят тежестта на сигурността си отвъд Атлантика.

Разбира се, решенията за бъдещето на ЕС принадлежат на Европа и трябва да бъдат взети от европейците. Но като ключов гарант на сигурност на континента САЩ не бива да бъдат просто страничен наблюдател - особено когато тези решения ще се отразят на тежестта на колективната отбрана в НАТО.