Фенът на Евертън, който стана легенда на... Ливърпул

Toй е деветото от общо 10-те деца на Франсис и Дорис, живеещи във Флинт, северен Уелс. А като малък е привърженик на Евертън... Но остава в историята като головата легенда на Ливърпул. Той е Йън Ръш - нападателят, доставял удоволствие на много фенове на футбола по света, на Острова, че и в България.

Феноменален реализатор - от онези, за които се използва фразата "с хищнически инстинкт пред съперниковата врата"

Приковава вниманието с изявите си в скромния Честър, като Ливърпул се преборва за подписа му с конкуренцията на Манчестър Сити.

Играе за мърсисайдци между 1980 и 1987 година, а след това - между 1988 и 1996-а (през сезон 1987/1988 година носи екипа на Ювентус) и най-добрият реализатор на клуба за всички времена. Реализира 346 гола в 660 мача във всички турнири

С Ливърпул е 5 пъти шампион на Англия, 3 пъти печели турнира за ФА Къп, 5 пъти вдига трофея в надпреварата за Купата на Лигата, а през 1981 и 1984 година ликува в турнира за КЕШ. През 1984-а печели и приза "Златната обувка"

Записва 73 мача за националния тим на Уелс (включително паметни мачове срещу България), но така и не успява да играе на голямо първенство. В края на каериерата си записва кратки престои в Лийдс, Нюкасъл, Шефийлд Юнайтед, Рексъм и полупрофесионалния австралийски клуб Сидни Олимпик

Да, той е Ръш. Йън Ръш! А днес навършва 61 години.

През септември легендарният централен нападател на Ливърпул от 70-те и 80-те години беше назначен като съветник и посланик на уелския футбол на местно и международно ниво, обяви Футболната асоциация на Уелс (ФАУ).

И тъй като уелският национален отбор ще играе за първи път на Световно първенство от 1958-а година насам, решението на борда на ФА е да засили още интереса към играта с ангажирането на Ръш.

"Футболът вече е спорт номер едно в Уелс и ние изграждаме фантастична репутация у нас и в чужбина, която трябва да продължим да надграждаме. Нашата федерация се превръща в модерен, прогресивен лидер на играта и аз се радвам да оглавя това движение“, добави голмайсторът и легенда на Червените от Анфийлд.

Йън Ръш е роден в малкото градче Сейнт Асаф и в кариерата си е изиграл 73 мача и е вкарал 28 мача за Драконите. И това беше голов рекорд до 2018-а година, когато беше подобрен от Гарет Бейл.

Голмайсторът се радваше на успешна клубна кариера в Ливърпул, където спечели няколко титли в лигата, Купата на Англия и два пъти триумфира в Шампионската лига или както тогава се наричаше турнира КЕШ.

Следователно Ръш знае важната роля, която футболът може да играе в живота на хората, и няма търпение да използва интереса около Световното първенство, за да демонстрира допълнително предимствата на играта пред другите спортове.

"Световното първенство по футбол е страхотна възможност", добави Ръш.

"Това ни предоставя фантастичен шанс да популяризираме нашата нация на най-голямата сцена от всички и аз ще работя усилено, за да се възползваме от това. Трябва да гарантираме, че футболът се развива във всяко село и град в Уелс, като изградим структурите и ресурсите, необходими за подкрепа на нашите клубове, училища и партньори", разкрива още от плановете си бившият централен нападател.

"Радваме се да приветстваме Йън Ръш в семейството на Футболната асоциация на Уелс. Едва ли има по-подходящ човек за тази роля – доказал се на терена и извън него, това е една от най-важните фигури в историята на играта на нашата страна, каза пък изпълнителният директор на ФА на Уелс Ноел Мууни.

В своята автобиография “Йън Ръш – Моят Бележник”, разкрива пред феновете интересни и уникални истории от златната ера  на Мърсисайдци.

Той отбешязва с поглед отвътре, за живота на големите звезди и легенда на "Анфийлд", включваща петте велики мениджъра при които е играл Ръш – Боб Пейсли, Джо Фейгън, Кени Далглиш, Греъм Сунес и Рой Евънс.

„Преживях невероятни моменти при победата през 1982г., защото да победиш Евертън с 5:0 на "Гудисън Парк" е нещо невероятно.

Тогава Боб Пейсли предрече преди мача, че ще вкарам хетрик и това доказва колко велик беше и колко разбираше играта.

Получих топката след края на мача с подписи от всички играчи, но много от подписите по топката са избелели с годините.

Помолих Кевин Ратклиф, който не игра онази вечер да каже на играчите на Евертън да се подпишат на топката заради мен.

Тогава той нарочно не каза, че топката е за мен и ми обясни, че не го е направил, защото ако им бе казал, те нямало да подпишат.

Беше страхотно чувство за мен да вкарам цели четири гола срещу Евертън и бе е една сбъдната мечта, която ще помня докато съм жив, защото обичам Ливърпул и феновете на отбора.

В другите страни като Нидерландия, например, е много лесно да се вкарат 40 или 50 гола, но в Англия не е така.

Спомням си, че Франц Бекенбауер твърдеше, че никой никога не можа да спечели златната обувка в Англия или Германия, защото в двете страни са най-трудните първенства.

Но тогава вкарах 32 гола и изпреварих Марко Ван Бастен, а трети беше Нико Клаесен, който отиде в Тотнъм. Бях много щастлив, защото Ван Бастен вкара около 30 гола, след което се контузи, но аз бях в невероятна форма.

Спечелихме КЕШ с Ливърпул в Париж, а в комбинация със Златната обувка беше невероятно постижение.

Всички казваха, че имам 49 гола през сезона, но аз отбелязах 32 в Англия и 16 в различните турнири, както и хет-тирик за суперкупата, но аз обичам да казвам, че съм вкарал 50, защото това е любимото ми индивидуално отличие.

Кени Далглиш ми беше най-добрият приятел през цялата седмица, но преди мач в четвъртък и петък, Кени бе безпощаден като мениджър.

Но все пак това беше неговата работа и затова се открояваше като най-добрият мениджър.

Винаги когато трябваше да взема важно решение, той го правеше вместо мен, а дали бе правилно или грешно, нямаше никакво значение за мен.

Боб Пейсли ме научи на всичко, но като човек и мениджър, трябва да благодаря най-много на Кени Далглиш за това, което правеше за мен на и извън терена.

И Кени бе така не само с мен, той вършеше същото и помагаше на всеки един играч от Ливърпул в името на клуба.

Боб Пейсли имаше разни изрази, които учудваха всички хора и аз също не разбирах много добре какво говори.

Дори мисля, че нормален човек никога не би го разбрал, но футболистите на Ливърпул бяха по-информирани и знаеха какво е имал предвид и какво се опитва да каже.

Джо Фейган пък беше обратното на Боб Пейсли и когато сме играли зле ни казваше да си лягаме рано, защото следващата седмица ще ни скъса от тренировки.

Но дори и да не ни говореха с Рони Моран, всеки от нас беше наясно и си вземахме бележка, дори Кени и Сунес.

Но все пак Джо Фейгън беше много по шумен от Сунес и Кени, които се държаха като политици, докато Джо ще ти каже направо, че не е твоя работа да знаеш всичко.

Греъм Сунес бе много по-различен от другите мениджъри при които съм играл, освен това го познавах още като играч и знаех, че много обича Ливърпул, но се опита да промени нещата в клуба твърде бързо.

Караше се и на старите и на младите играчи, което бе честно, но когато нещата не се получаваха, губеше и двете страни.

При него имахме добри играчи и, въпреки че спечелихме ФА Къп, при него Ливърпул никога не изглеждаше, че може да спечели титлата.

Сунес имаше идеи, но му трябваше време, за да може купените от него играчи да се адаптират и плати цената с уволнението си.

Поглеждайки назад съм сигурен, че вече е осъзнал, че се опита да промени Ливърпул твърде бързо.

Голяма наслада бе за мен да играя за Рой Евънс, а и аз бях неговият капитан, но вероятно Рой беше твърде добър и играчите се измъкваха с по-малки наказания, отколкото трябваше.

Докато Греъм Сунес нищо не би го разстроило и винаги беше безмилостен към играчите, не като Рой Евънс, но въпреки всичко се справяше много добре и съвсем малко не ни достигна да спечелим лигата.

След като се появиха спекулации за мой трансфер в Ювентус и Барселона, аз нямах никакво желание да напускам Ливърпул.

Една сутрин Кени Далглиш и Питър Робинсън ме извикаха и потвърдиха, че спекулациите са верни и са готови да ме продадат, защото Ливърпул има нужда от финанси.

Ливърпул вече беше прогонен от Европа след трагедията в Хейзъл, но все пак аз бях шокиран, че ще ме оставят да напусна и отида в чужбина.

Никога не съм искал да напускам Ливърпул, защото животът ми бе свързан с клуба и всичко много ми харесваше. Но след като Ливърпул има нужда да ме продаде, трябваше да помисля над това.

Въпреки, че хората след това говореха, че съм се провалил в Италия, за мен това е едното от най-добрите неща, които съм правил.

Преди да реша да напусна Анфийлд отново през 1996 г., проведох разговор с Кени Далглиш и го питах как да постъпя.

Рой Евънс вече беше купил Стан Колимор, освен това в отбора бе и Роби Фаулър и аз не исках да търкам пейката. Исках да играя и това е причината, поради която реших да се преместя в Лийдс.

Но като погледна назад, мисля че трябваше да си остана в Ливърпул, дори и да бъда най-твърдата пейката.

Обичам да чувам как феновете все още пеят песента “Poor Scouser Tommy”, въпреки че сред тях има момчета, който вероятно дори да са ме виждали по екип, но поколенията са сменят, а песента си остана и това е страхотно,“ завършва Йън Ръш.