Илия Бешков: Ние, карикатуристите, сме в шестия кръг на ада

„Карикатурата черпи идеите, сюжета и темата си направо от живота, от действителните факти от обществения, политическия, стопанския и битовия живот. Тя следва отблизо факта, случката, събитието, без които тя е немислима. Винаги актуална, будна и подвижна, тя прониква всестранно в живота и, ставайки пълен негов изразител, тя се превръща в богата съкровищница на знание за народа и епохата”. Това споделя майсторът на шаржа Илия Бешков.

Той е един най-големите ерудити през първата половина на ХХ век, с огромни познания в областта на изкуството и философията. Негови са някои от най-характерните рисунки на образи като Бай Ганьо. Освен изявен карикатурист, той е график и живописец. Карикатурите му са публикувани в периодичния печат.

Приживе обаче Илия Бешков има една единствена изложба – тя е открита през пролетта на 1938 г. във фото „Централ” на бул. „Цар Освободител” 5 и според броя на закупените билети тя била посетена от 2337 души. Освен майстор на рисунката обаче Илия Бешков е й майстор на словото. Той е и даровит писател и педагог.

Докосвайки се до словото на Бешков, Емилиян Станев казва: „Добре че Бешков не реши да стане писател, всички ни щеше да направи ненужни”, пише Станислав Сивриев в книгата си „Илия Бешков. Словото”.

Автопортрет от 1957 г.

Трите стълба на Бешковото творчество са политическата сатира, еротичните рисунки и детските илюстрации. Чрез политическите и еротични шаржове карикатуристът безпощадно иронизира силните на деня и обществото като цяло. А първите не му прощават.

Нито пред 9-ти, нито след 9-ти властта го обича, защото той изобразява чрез карикатурите си авторитарните режими у нас – независимо дали те са с десен или ляв уклон. Преди 1944 г. фашистите го преследват и измъчват, защото иронизира царското семейство, Хитлер и управляващите. Макар да изповядва земеделските и левите идеи Бешков е безпощадно критичен и към новата социалистическа власт. Тя пък набързо му спретва досие в Държавна сигурност…

Дребен, кльощав до безплътност, но кипящ от разнолики таланти - такъв го помнят всичките му приятели и познати. Свири на дудуците си от бъз, пее, танцува, рисува. Роден е за художник, артист, музикант, поет, журналист... И навсякъде неоспоримо се доказва. Често е навлечен в дебел кожух, на главата с неизменното си кепе и трепери от студ. Дори на слънце, Бешков пак зъзне. Зъзне, защото към края на живота си е избрал да не яде и умишлено да напусне този свят. Едва на 56 години…

Най-известната графика на Илия Бешков „Бай Ганю убива автора си”

Илия Бешков се ражда в зората на новия ХХ век – на 24 юли 1901 г. в плевенското село Долни Дъбник в семейство с пет деца. Баща му Бешко Дунов е сред учредителите на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) през 1899 г., член на ръководството и депутат в Народното събрание. От малък бъдещият творец е откърмен със земеделските идеи за социална справедливост и подобряване икономическото положение на селяните. По-късно Бешков е един от организаторите на младежката земеделска група „Ралица”.

Като ученик в плевенската гимназия през 1917 г. баща му го изпраща да отнесе храна и пари за затворените земеделци между които и Александър Стамболийски. Лидерът на БЗНС е хвърлен в затвора с доживотна присъда, защото остро се противопоставя на участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили и от трибуната на Народното събрание громи политиката на цар Фердинанд и на правителството на Васил Радославов.

Отвличане на конституцията (1936). Цар Борис: „Кой пък ще се сети, че Аз съм я откраднал”

„Селото ни Долни Дъбник бе разделено на радослависти и земеделци. Земеделците ги водеше баща ми. Какъвто и спор да възникнеше, ние бяхме винаги вътре. Заплашваха ни с какво ли не. Къщата ни бе надупчена от куршуми. Това навярно се е отразило и на характера ми. В семейството ни нямаше аполитичен човек. Какво чудно, че и аз не бях аполитичен, че свикнах да се набърквам във всяка каша. Дядо ми и баща ми имаха амбицията да модернизират стопанството, да го снабдят с машини.

Но разходите по модернизацията поглъщаха земята, докато накрая всичко рухна. Трябваше да изоставя Университета, където следвах право и да стана учител на село, за да издържам брат ми, който следваше в Лайпциг. Първият ми голям удар беше превратът на 9 юни, когато правителство избрано по демократичен път, бе свалено за една нощ от шепа военни, зад които стояха Дворецът и едрата буржоазия. Беззаконието ме накара да стана карикатурист. Карикатурата е журналистика. Винаги съм се представял с журналистическата ми карта и в Париж и навсякъде”, изповядва се самият художник.

Карикатурата е озаглавена „4.VII.1936”

От малък се увлича по рисуването и дори става учител по рисуване в родното си село. От 1918 до 1920 г. следва право в Юридическия факултет на Софийския университет, а след това през 1921 г. започва да учи живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов и завършва през 1926 г. Първите карикатури на Бешков излизат във вестник „Звънар”, редактиран от земеделския деец Георги Вълков, с когото се познават като ученици в Плевен и при когото е живял в София до сватбата си със съпругата си Анастасия. В началото на 20-те печата карикатури в списания и вестници, сред които са „Маскарад”, „Звънар”, „Див дядо”, „Българан”, „Вик”.

Арестуван е за участие в юнското въстание през 1923 г., което е стихиен селски бунт в отговор на деветоюнския преврат на Александър Цанков, свалил от власт земеделското правителство на Александър Стамболийски. Отново е задържан през май 1925-та след кървавия атентат от 16 април, извършен от комунистите, в църквата „Света Неделя”, в който загиват 213 души и над 500 са ранени по подозрение. Бешков е заподозрян, че е знаел за готвения терористичен акт. Всъщност повод за задържането на художника става негова реплика към негов познат: „Ти ще видиш какви работи ще стават!”

Eee, като ме направиха господар, кой сега ще ми гледа работата? (1944)

Арестуван е в Плевен в началото на май. Обвинението е по Закона за защита на държавата „...задето е знаял за готвения атентат и държавен преврат от страна на комунисти и земеделци и не е съобщил на властта.”

Измъчван е жестоко в подземията на полицията. Бедрата му стават синьо- черни от нанесения побой и после дълго време той не може да ходи и влачи краката си, биячите му се смеели и го питали дали ще продължи да рисува карикатури против властта. Отървава се на косъм от смъртта. На 18 май 1925 г. е освободен поради липса на извършено престъпление.

За спасението му има две версии: едната е, че той е освободен, благодарение на ходатайството на влиятелни политици, приятели на брат му Иван, който е изявен земеделски деец и герой от Първата световна война. 20 години по-късно д-р Иван Бешков пада жертва на политическата власт. Той е осъден на смърт от Народния съд и разстрелян през 1945 г. като министър на земеделието и държавните имоти в правителството на Добри Божилов (14 септември 1943 – 1 юни 1944 г.)

Чърчил – Сталин (1944)

Другата версия за освобождаването на художника през 1925-та е, че Иван Шапкарев – офицер и тогавашен съпруг на Елисавета Багряна отива в Плевен и вижда върху бюрото името на младия художник сред списъка на обречените. Докато другият офицер излиза от стаята, той по подобие на едно от имената задраскано с дебела линия в списъка, задрасква по същия начин и името на Бешков. Това пишат Блага Димитрова и Йордан Василев в книгата си за живота на Елисавета Багряна. След като излиза от ареста Бешков казва по повод изтърваната си реплика пред познатия: „Оттогава не водя политически разговори с говеда”.

Въпреки заплахите за живота му художникът продължава да бъде безпощадно критичен към държавниците и политиците, които не харесва като цар Борис III и Александър Цанков. Когато нацисткият ботуш вече тъпче Европа той не се страхува да окарикатури и Хитлер, а впоследствие след 1944-та да алармира за зараждащата се нова тоталитарна власт в лицето на комунистите и да бъде също така остър, правейки карикатури на Сталин и Чърчил. Въпреки левите идеи, които споделя той не си затваря очите пред безчинствата на новата отечественофронтовска власт.

Хитлер през погледа на Бешков

Това разбира се води до факта, че през ноември 1946 г. Държавна сигурност го взема на отчет и му открива наблюдателно дело „Приспособленец”. Информатори и агенти като Борил, Горкин, Янков и други го следят едва ли не на всяка крачка. Делото срещу художника е закрито на 24 януари 1958 г. - ден след неговата смърт. Така от 1925 г. до 1958 г. полицията, а след това и народната милиция щателно води досиета на Илия Бешков. Но сблъсъкът му с комунистическите вождове тепърва предстои. През 20-те, 30-те и първата половина на 40-те негова основна мишена са царската фамилия и тези, които потъпкват демократичната Търновска конституция.

На една от карикатурите му се пъчи царят - слаб като комар, стъпил върху трупа на Стамболийски с пистолет в ръка. Въпреки гражданската смелост на Бешков чувството за несигурност и страх завинаги се вселява в него.

След завършването на Художествената академия през 1926 г. Илия е назначен за стажант учител в Първа мъжка гимназия, а след това в Трета девическа гимназия в София, но е уволнен заради непочтителни политически и еротични карикатури. Влиза в редакционния екип на левия земеделски вестник „Пладне” и там публикува едни от най-хубавите си карикатури до спирането на изданието след военния преврат на 19 май 1934 г., когато Търновската конституция е отменена, Народното събрание е разпуснато, партиите и профсъюзите са забранени, на медиите е наложена цензура, а редица печатни издания са затворени.

Г. Димитров: „Както виждате, г-да опозиционери, аз не ви предлагам повече от това, което сами сте си избрали за емблема…”

„След военния преврат от 19 май 1934 г., когато цензурата спира левите вестници, публикували политическите му карикатури, Бешков „е обзет от творчески бяс да нарисува всичко, което е уверен, че човеците вършат, въобразявайки си, че не могат да бъдат разкрити”, пише Красимир Илиев – куратор на изложбата „Свян и страсти”, събрала през есента на 2017 г. в Софийска градска художествена галерия над 180 рисунки на Илия Бешков. 

„Рисунките му „надзъртат в домашните и обществени бани, в бардаците, шантаните, кабаретата и спалните” и изобличават „превъзбудените мъже, сладострастните вдовички, бързащите към кревата съпрузи, съблазняващите се, съвкупляващите се” - един поглед към градското междувоенно ежедневие, който чрез бележките от архивите на художника говори и за сложната природа на своя създател”, казва още кураторът Красимир Илиев. По думите на изкуствоведа Бешков вижда жената като свадлива съпруга, безсрамна шаврантия, лукава вдовичка, нелепа с претенциите си за артистичност оперна примадона. Какъв е за него мъжа? – Същият, с тази разлика, че пред нежелаещата да си разтвори краката жена е трогателно жалък.

А самият художник се изповядва по следния начин в Червената тетрадка, която семейство Бешкови съхранява и до днес: „Обичам хората. От нищо друго не се умилявам, не се отвращавам, не плача и не примирам от страх, както от хората. Цялата горчивина на своя живот аз превръщам в искрена и чиста усмивка, с която дарявам първия срещнат човек. Прониквам през дрехите, плътта, през костите (до дедите му и виждам родените и неродени деца) и изтръпвам пред това печално тяло, което той храни, почесва и не познава”. 

Червената буржоазия

Илия Бешков е и един от големите български илюстратори. Илюстрира детски списания и вестници и над 50 книги за деца и юноши и за възрастни, сред които „Приказен свят” , „Ането”, „Тошко Африкански”, „Житената питка” от Ангел Каралийчев, „Щурче свири” от Елин Пелин, „От слон до мравка” на Дора Габе и др.

Илия Бешков посреща 9 септември 1944 г. с надежда, че политическата и икономическата ситуация ще отидат към по-добро. Бързо разбира, че това са само напразни илюзии. Поради факта, че е брат на „враг на народа” и изявен земеделец, художникът е гледан с подозрение от комунистите. Те започват да го ухажват – през 1950 г. му присъждат Димитровска награда, а пет години по-късно му дават и званието „Народен художник”.

Въпреки щедрите награди от комунистическите управници те не получават друго освен красноречиво мълчание или саркастичен шарж. От 1945 г. Бешков преподава в Художествената академия вечерен акт, рисуване, илюстрация и оформление на книгата, а от 1953-та е редовен професор в Художествената академия и завежда катедра „Графика” до смъртта си през 1958 г.

Илия Бешков като преподавател в Художествената академия, 1956 г.

От есента на 1944-а до есента на 1945 г. Бешков е твърде активен и публикува карикатури в почти цялата преса – „Работническо дело”, „Отечествен фронт”, „Мир”, „Щурмовак”, „Народна войска”, казва изследователят на неговото творчество Наталия Христова в лекцията си „Интелектуалецът в политическото: Илия Бешков 1944-1945”, изнесена в Нов български университет. Според Христова още в първите дни след 9 септември 1944 г. Бешков съсредоточава вниманието си към настъпилите промени в обществените отношения, към определени личности и социални категории. Той познава до нюанси психологията на българския селянин, дарява го с голяма  любов и го прави централна фигура в най-добрите си творби.

„В една от най-популярните рисунки „Свободен, но бо-о-с!” обобщението е доведено до степен, която представя българския селянин (с акцент върху босите му нозе и загрижения поглед, отправен напред и нагоре) с всички нюанси на настроенията и очакванията му – доверие, съмнение, надежда за промяна към по-добро. Тя е директна реплика към лозунга на първото правителство на ОФ „Свободна, независима и благоденстваща България!”. Художникът припомня, че същият този народ е изправен пред всекидневни трудности, пред лишенията и бедността”, анализира Наталия Христова.

Любими герои на Бешков са селяните. Те са преобладаваща социална група в българското общество през 40-те. „Карикатуристът не може да изобрази един свой любимец, без да го отрече и осмее, както и врага си - ако не го възлюби. Той не е напълно свободен нито в любовта си, нито в омразата си”, казва художникът.

Връбница (1933) Срещнаха се и не се познаха

Илия Бешков е направо шокиран от осъждането на смърт и обесването на земеделския водач и един от лидерите на опозицията Никола Петков през 1947 г., който не приема налагането на новата власт по насилствен начин. В убийството на Никола Петков художникът вижда аналог с разплатата на героя Бай Ганьо със своя създател – писателя Алеко Константинов. Карикатурите му, посветени на Бай Ганьо са едни от най-силните в неговото творчество. 2 години преди това Бешков моли Народния съд да се смили над неговия приятел и колега – големия карикатурист Александър Божинов, обвинен за враг на народа като приятел на цар Борис III.

Карикатуристът е жертва на жестоки репресии. „Господа съдии, на подсъдимата скамейка е изправена карикатурата. Тоя факт ме тревожи, тъй като и аз съм карикатурист. Трудно е да се защитят карикатурата и хуморът, защото те нямат приятели. Карикатурата си служи с отрицанието, осмиването и осъждането, а хората обичат себе си и се бранят”, казва Бешков в защита на Божинов пред Народния съд на 22 март 1945 г., а накрая на речта си призовава: „Моля ви, господа Съдии, бъдете милостиви, тъй като вашето осъждане с нищо няма да увеличи нашето, на карикатуристите наказание, определено от Данте. Ние сме в шестия кръг на Ада.” В шестия кръг на Ада според „Божествена комедия” попадат лишените от вяра, сред които Данте нарежда поетите и еретиците. След половин година арест и побоища Александър Божинов е осъден на една година затвор и глоба от 1000 лв.

Опозиционните настроения на Бешков веднага предизвикват комунистическата милиция да му отвори досие, в което е записано: „Илия Бешков Дунов да се вземе на отчет като произхождащ от богато търговско семейство, брат му е осъден от Народния съд на смърт и ликвидиран, самият обект има вражеско отношение към народната власт, поддържа връзки с лица, вражески настроени.”

Рисунка на Христос

В края на 20-те Илия Бешков се влюбва в красивата математичка Анастасия, родом от Добрич, и възпитаник на Университета в Букурещ, а впоследствие прехвърлила се да учи в Софийската Алма Матер. Известно време връзката им епистоларна, като двамата си пишат писма – той от София, тя от Добрич, който по това време е под румънска власт. Анастасия е учителка в тамошната българска гимназия. Баща й, свещеник Александър Тонков, държал много децата му да са полезни за България и прави всичко по силите си, за да ги образова. Останал вдовец с шест невръстни чеда, той успял да изпълни родителския си дълг. Дъщерите му са висшистки: историчка, филоложка, математичка, архитектка. Синът пък става лекар.

Илия Бешков е нежен, но и упорит в желанието си да се ожени за Сия, както галено я нарича. Сгодяват се на 31 декември 1930 г., а през юли следващата година се венчават. Раждат им се две деца – дъщерята Павлина, която става пианистка, и синът Александър – журналист и литератор. Сия пък става учителка в София и до края на живота си помага на децата да усвоят математиката. Макар Бешков често да остава без постоянни доходи заради политическата си сатира, съпругата му нито веднъж не го упреква за позициите му и затова, че понякога се налага семейството да мизерства. Напротив тя винаги казва, че Илия е бил грижовен и взискателен баща.

Семейството на художника – съпругата Анастасия, дъщерята Павлина и синът Александър

През 1950-та година Бешков започва да си води дневник, станал известен като „Черната тетрадка” заради черния цвят на кориците на тетрадките, подарявани му от издателя Филип Чипев. Дневникът, който е изключително ценен документ от 50-те години на ХХ век, обхваща много кратък отрязък от време – от май 1950 г. до 15 август 1951 г. Едва 15 месеца. Личният дневник на карикатуриста излезе 57 години след смъртта му. В книгата „Черната тетрадка”, съставена с помощта на сина на Бешков – Александър, и съпругата му Савка Чолакова, е поместено полицейското му досие, както и албум с някои от най-значимите му творби.

Ето какво е записал художникът през септември 1950 г.: „Православна” Русия води 11 „освободителни” войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя - това правоверно православие беше заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни” войни срещу България, Полша, Турция... и целия свят. Христос беше заменен със Сталин (досега успешно)...”

Макар и след смъртта на бащата на народите Бешков си позволява да бъде доста язвителен към него, казвайки: „Според мен Сталин е велик актьор; ненадминат позьор, умеещ да скрие същината си зад кратки и дълбокомъдри фрази; страхлив, както и всички жестоки хора; подозрителен и толкова хитър, че без грешка изигра кървавата си концлагерна роля, в която погинаха двадесетина милиона.” А през 1956 г., когато Вълко Червенков е министър-председател, но скоро бива детрониран от Тодор Живков карикатуристът отбелязва: „Днес Вълко Червенков или Х е абстракция, затова никой не може да го рисува. Днес министрите не са хора, а абстракции”.

„Добрият ценител”, 1942

Последните години от живота на Бешков са трагични и мъчителни. Той споделя следното в писмо до писателя и изкуствовед и негов приятел Богомил Райнов от 16 април 1956 г. Писмото се съхранява в семейния архив на семейството на твореца: „Аз съм малко художник, а не рисувам; карикатурист, а не осмивам; гражданин, а стоя по градинските пейки: с притворени клепачи пред открития си срам”.

От край време Бешков е хипохондрик и се страхува за здравето си. Има и болно сърце и почти  не се храни от страх да не го натоварва. С годините манията му се превръща в болест, която най-накрая го убива. Биографите му отбелязват, че прекарва голяма част от живота си увит в кожуси и треперещ от студ – било, защото наистина е болен, било, защото си внушавал, че е зле. Месеци преди края Бешков губи съня си.

Кожата му става бяла, прозрачна, очите му тлеят, устните му са напукани. Приятелите му, сред които Дечко Узунов, Ангел Каралийчев, Александър Божинов влизат в неговия дом на столичната улица „Янтра” 13 притихнали и потиснати. Холът е наситен със застоял мирис на лекарството, с което Бешков лекува сърцето си. Сам се отказва от живота. Престава да се храни и организмът му губи всичките си резерви от захари и мазнини. Накрая, вместо от сърце, умира от глад.

Последните си дни прекарва в правителствения санаториум във Владая на 23 януари 1958 г. В същия ден, но 31 години по-късно умира и Салвадор Дали. Тялото на Бешков е изложено в Художествената академия след което той е опят от митрополит Йосиф в църквата „Света София”. Погребан е в София. Бешков сам предсказва смъртта си. Докато илюстрира книгата с приказки за Хитър Петър, един ден карикатуристът се обръща към автора на текста: „Ти не знаеш! Хитър Петър ще ме погребе... Да-а... Ето го. Той идва с моя ковчег. Добър, усмихнат, с цвете... С него ще дойде и моето спасение...”

Майсторът на рисунката и на словото така и не дочаква да види приживе излязлата книга с илюстрациите му. 

* За написването на материала са използвани снимки, карикатури и документи, публикувани в книгата „Черната тетрадка”, издателство „Изток-Запад”, както и рисунки на Бешков, показани в изложбата „Свян и страст” в СГХГ през 2017 г.