In Memoriam: Понякога животът не винаги е вълшебен дори за вълшебните стрелци

Разправят, че когато през пролетта на 1989 г. Христо Стоичков смълча футболния храм „Камп Ноу” с прекрасен прехвърлящ удар извън обсега на вратаря Субисарета треньорът на "Барса" Йохан Кройф казал на пейката на свой помощник: "Ето човека, който ми трябва”. След време знаменитият футболен гений в крайна сметка получи подаръка си, защото Горбачов отключи „златната решетка”, с която комунистическата система държеше своите поданици.

Днес добре забравен факт е, че почти две десетилетия по-рано друг българин вкара два гола във вратата на каталунци на техния стадион и перспективата след време да играе рамо до рамо с летящия холандец в „Барселона” не бе никаква химера. В коледен мач през 1970 г. на „Камп Ноу” ЦСКА победи домакините с 4:1, а две от попаденията бяха дело на вълшебния стрелец Петър Жеков – голмайстор, какъвто България не е имала преди него, няма и сега, а и едва ли ще притежава занапред, пише футболният историк и статистик Любомир Серафимов.

Последваха още две престижни победи на ЦСКА над "Барса", които в днешно време биха звучали като ненаучна фантастика – 2:1 на финала на летния турнир в Палма де Майорка през 1971 г. и 2:0 година по-късно. Треньор на каталунците тогава бе друго холандско светило – Ринус Микелс, бащата на тоталния футбол.

В архива на „червения” клуб го има черно на бяло – официално писмо от тогавашния президент на "Барса" с молба да започнат преговори за купуването на Жеков. Времената обаче бяха други и Горбачов го нямаше даже...

Никой не е пророк в своята (футболна) родина, освен ако не се казва Георги Аспарухов – образ, в който по чудноват начин се смесват истина и мит, доукрасен с ореола на трагичната му гибел. За Жеков говореха, че няма техника. Да, топката се удряше в някоя част на тялото му и попадаше в мрежата на съперника. Казваха, че е статичен и чака на „гюме”. Като Бербатов, и той знаеше кога да не тича залудо по игрището.

Брояха наднормените му килограми, изпушените от него кутии „Златна Арда”. И наистина той никога не е бил режимлия. Самият той признава, че докато е играч на "Берое", пали цигари дори в почивката между двете полувремена на мач. Никога обаче не е градил имидж на лошо момче на футбола ни и се опази от забъркването в шумни скандали, подобни на неблагополучията със закона на Иван Колев и попадането в следствения арест на Иван Вуцов заради Нивалиновата афера и на Чико Дерменджиев заради черната каса в Шумен. Беше незлоблив и на хапливите подмятания отговаряше с голове, много голове, цял порой от голове...

„Сини” адепти му измислиха обидния прякор Каруцата. Което не му пречеше да пълни с голове „каручката” на "Левски" като никой друг преди и след това – цели 23 пъти (12 с фланелката на "Берое" и 11 с екипа на ЦСКА). Не беше член на ЦК на тогавашното спортно министерство БСФС като Гунди и не минаваше за любимец на спортните журналисти през 60-те години на миналия век. Дори когато беше вкарал хеттрик, във вестниците за него имаше дежурното „Да, ама...” Просто България бе малка за двама централни нападатели от голям калибър, каквито бяха Аспарухов и Жеков, а синьо-червеното противоборство всячески се стремеше да ги сблъска.

Нормално момчето от хасковското село Книжовник остана в сянката на Аспарухов, превърнат във витрина на социалистическия ни спорт. Вкара 25, според други източници 27 гола за националния ни тим във време, в което главната роля в него бе отредена за всеобщия любимец Гунди, когото смъртта спря на 19 попадения за България. На терена през 60-те години с герба на страната ни излизаше само една деветка, другата, „червената”, по правило бе на пейката или в краен случай се подвизаваше като дясно крило.

Въпреки това Жеков бе незаменима част от най-големите успехи на българския футбол по онова време. Игра в знаменития мач във Флоренция срещу Белгия, сетне с 4 гола стана голмайстор на най-силната ни кампания за европейско първенство през 1968 г., когато стигнахме до епични четвъртфинални сблъсъци с Италия (естествено разписа се и срещу „скуадрата”). И бе първият (и единствен) капитан на български отбор, играл на финал на голям турнир – олимпиадата в Мексико през 1968 г. Тогава също бе стрелец номер едно в тима ни с 4 попадения.

Гунди бе елегантен във всяко едно свое движение, а във въздуха феноменално използваше своя висок отскок и гъвкавост. Жеков също вкарваше много с глава, но по свой своеобразен начин – често удряше топката някак нескопосано - с теме, за да й придаде невероятна парабола и тя да отиде точно в незащитения ъгъл.

Ако имаше нещо, с което Жеката да превъзхожда център-нападателя от мечтите на треньора на "Милан" Нерео Роко, това безспорно бяха реализаторските умения и изпълненията на преки свободни удари. Стана 6 пъти голмайстор на първенството ни, първи премина „свръхзвуковата” бариера от 30 гола в рамките на един сезон в А група, при това с екипа на провинциалния "Берое", а не с фрашкания със звезди тим на ЦСКА и в крайна сметка доведе българския рекорд до невъобразимите днес 253 гола. Никога не стреляше със затворени очи, следеше постоянно позицията на вратаря и пращаше топката далеч от него със силата, необходима на изстрела, за да бъде неспасяем. Тогава в световният футбол имаше само един негов аналог на голов „непукизъм” – Герд Мюлер.

По онова време, като се ходеше на мач на „Армията” и другите български стадиони, на които играеше ЦСКА, се задаваше въпросът не с колко ще бият „червените”, а колко гола ще вкара Жеков. Тъй като хеттрикът за него бе обичайно постижение, публиката находчиво измисли термина „жектрик”.

Фауловете пък ги биеше виртуозно с „падащ лист”, като придаваше на топката едновременно два фалца и тя тупваше в мрежата на поредния слисан вратар. Така през 1972 г. вкара и във вратата на европейския шампион "Аякс" с Кройф в състава му. Притежаваше топовен шут отдалеч, но и умееше като хитра лисица да се пласира в пренаселените пространства на наказателното поле. Имаше и други фирмени голове – с поемане на топката с гърди, извръщане и неспасяемо воле.

Техниката на удара му бе доведена до съвършенство, когато доморасли специалисти го караха да смъква килограми, шутът му губеше от своята плътност и точност. Не се поддаваше на префасониране, бе такъв, какъвто е, и не влизаше в ничии чужди футболни обувки. Същевременно бе истински универсален – започна футболния си път в "Димитровград" като централен защитник и дори вратар, после при дебюта си в А група го изтеглиха в халфовата линия, а заигра на предни позиции малко по принуда – когато "Берое" нямаше „деветка”.

Двамата с Гунди разделиха по свой неповторим начин две от годините в българското битие. На Аспарухов футболният Бог отреди 1965 г., а на Жеков – 1968 г., когато регистрира уникално постижение – 84 гола (40 за първенство, 7 за Купата на Съветската армия, 1 за Балканската клубна купа, 12 за националния тим и 24 в неофициални срещи на България, "Берое" и ЦСКА). И всичко това само в рамките на 365 дни. Това не го е правил и Ромарио...

Европа обаче го призна година по-късно, когато взе „Златната обувка” с 36 гола в първенството ни. През 1965 г. Гунди бе вдигнат до небесата – заслужено стана футболист и спортист номер едно на България, през 1968-ма журналистите забравиха в анкетните си карти името на Жеков. Може би, за да не затъмнява нечий друг ореол. Фактите са си факти – дори Кривия стана футболист на годината у нас, Жеката обаче – никога. Макар че завърши 1969 г. като девети в класацията за „Златната топка” на „Франс футбол”.

Парадоксално, въпреки напъните да ги сблъскат, Гунди и Жеков никога не са били в лоши отношения, дори напротив – Жеката предсказва знаменития гол на Гунди на „Уембли”. „Да не ми е името Петър, ако утре не вкараш”, били думите му към Гунди в навечерието на мача с Англия. „Да, няма да минем центъра”, отговорила синята икона.

След двубоя обаче първи тича към обичайната си резерва: „Браво бе, как позна”. „Ами, познал, просто те видях, че си оклюмал, и реших да ти вдигна самочувствието”, отвръща новоизпеченият пророк. Големите личности никога не са имали потребността да мразят, а завистта е присъща на посредствените.

„Пазете Гунди до последните секунди”, предаваше от уста на уста запалянковският фолклор от онова време. Това обаче бе и специалитетът на Бат Петьо, който винаги е бил „перде” и се е отличавал с желязна психика на терена. През пролетта на 1969 г. вкара победен гол във финала за купата с "Левски" точно когато по радиоуредбата на стадиона обявяваха, че регламентът предвижда преиграване на другия ден. Фирменият гол на Гунди може да е на „Уембли”, а във визитката на Жеков завинаги е записан онзи невъобразим снаряд от 40 метра във вратата на Стефан Стайков за победата на „армейците” с 2:1 във вечното дерби на 24 март 1973 г. – и пак в добавеното време на двубоя. Самият той обаче най-много цени гола си за отбора на света в прощалния мач на Лев Яшин.

Оттук започва територията на изречения с „ако”, които обаче нямат голяма стойност във футбола, където се броят купите и...головете. Ако в най-силните си сезони в евротурнирите ЦСКА разполагаше с Жеков, може би и български тим щеше да прегръща КЕШ по подобие на "Цървена звезда" и "Стяуа". В полуфиналните двубои в "Интер" през 1967 г. на „армейците” липсваше точно изявения реализатор – в същото време Жеков се скъсваше да вкарва за Берое и дойде на „Армията” година по-късно. Скоро след детронирането на еврошампиона "Аякс" на 7 ноември 1973 г. Жеката се контузи тежко и пропусна сблъсъците с "Байерн" на крачка от финала.

България така и не успя докрай да разбере, че е национално богатство да имаш двама централни нападатели от висока класа в един и същи момент и е признак на слаба интелигентност да ги противопоставяш. Зловещата катастрофа на Витиня ни отне Гунди на 28-годишна възраст, скудоумци „пенсионираха” Жеката твърде млад, едва на 30 години, през 1974 г., точно след като се възстанови от тежка травма на ахилеса .

Бенефисът му пък въобще не наподобяваше помпозния прощален мач на Христо Бонев години по-късно – цветя край тъчлинията, флагче на ЦСКА и поздравителен адрес от тогавашния министър на отбраната Добри Джуров. При това преди мач с "Черно море", който започва в...10 часа сутринта. Сякаш изпращаха поредния минувач във футбола ни, а не родния Герд Мюлер.

Ако това не се беше случило, със сигурност би подгонил хилядата гола на Пеле. Оттам насетне Бат Петьо сънуваше невкараните си голове, а меракът му да опъва мрежите не го напусна и на 52-годишна възраст, когато вкара три попадения за "Берое" във В група. Не му провървя особено и като треньор, въпреки че предаде виртуозните си изпълнения на преки свободи удари на Пламен Гетов и Христо Стоичков. И за да е приказката съвсем тъжна – продаде „Златната обувка” и другите две отличия на „Франс футбол” от бронз за 20 хиляди марки, за да плати дълговете си за парно и памперсите на внучката. Всъщност още докато Жеков бе в разцвета на силите си, България ежедневно продаваше на дребно своята първа, автентична „Златна обувка”. Животът не винаги е вълшебен дори за вълшебните стрелци...

Те бяха "светата троица" в европейския футбол в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век - Петър Жеков, Еузебио и Герд Мюлер, които превръщаха всичко, до което се докоснат, в голове. През 2014 г. сърцето на черната перла от Мозамбик спря да бие. Шест години по-късно германският "бомбардир" загуби дългата си битка с деменцията. Последен от тях си отиде Бате Петьо, починал в съня си. Страницата е затворена...