Инфлацията за богатите е една, за бедните съвсем друга

Нещо неочаквано се случи по време на изблика на инфлация, който настъпи след пандемията: по-бедните американци го усетиха по-малко от останалите, пише колумнистът на Wall Street Journal Джъстин Лахарт, цитиран от Investor.

Изглежда обаче, че това е било само моментен отдих и продължилата десетилетия тенденция цените да растат по-бързо за бедните, отколкото за по-заможните, може да се е възобновила.

Независимо от това, нови изследвания хвърлят важна светлина върху това как различните доходни групи преживяват инфлацията. Един извод: традиционните измерители може да подценяват бедността и неравенството.

Инфлацията често се разглежда като монолитна. Бюрото по трудова статистика (BLS) на Министерството на труда на САЩ анкетира потребителите, за да създаде кошница от месечните покупки на средния американец, която е в основата на индекса на потребителските цени (CPI). Повечето хора обаче изпитват различен темп на инфлация от това, което CPI показва. Например, някои може да имат по-дълги пътувания до работа и по този начин нивото им на инфлация да се влияе повече от цените на бензина, отколкото средната кошница.

Често се приема, че бедните хора са изправени пред по-висока инфлация, защото харчат повече за основни неща като наем. Изследване, публикувано наскоро от Ксавие Жаравел, икономист от Лондонското училище по икономика, показва, че макар това като цяло да е вярно, в годините след пандемията не е било.

Използвайки същите данни от проучването, използвани за CPI, Жаравел конструира отделни кошници за всяка доходна група. Методологията е подобна на тази на BLS, казва той. „Когато направите това, откривате значителни разлики в инфлацията по доходни групи.“

От май 2020 г. до май 2022 г., когато CPI се повиши с 14%, Жаравел установи, че цените са се повишили с 13,5% за хората в горния и долния децил по доходи (и с 13,3% за тези във втория децил отдолу нагоре). Но цените са се повишили повече за групите между тях - с 14,8% за шестия и седмия децил.

Най-големите двигатели на различните темпове на инфлация са бензинът (ръст от 132% през този период) и новите и употребявани превозни средства (ръст от 30%). Като група, бедните хора отделят по-малко от разходите си за коли и бензин и повече за обществен транспорт.

Дори в рамките на доходните групи инфлацията варира. Някои бедни хора, като тези в селските райони с дълги пътувания до работното място и без достъп до обществен транспорт, почти сигурно са имали значително по-високи нива на инфлация, отколкото други бедни хора след началото на пандемията. Освен това, с по-малко финансови резерви, инфлацията за бедните може да е по-тежка и по-стресираща. Но един широк, окуражаващ извод от анализа на Жаравел е, че по-нископлатените работници са получили големи увеличения на заплатите веднага след като пандемията удари, което може да им е дало още повече покупателна способност.

От 2022 г. насам обаче картината се промени. Цените на бензина паднаха, цените на превозните средства се понижават, а инфлацията вече е по-висока за групите с по-ниски доходи от другите. През четирите години, приключили през май, американците с по-ниски доходи все още са имали частично по-ниски нива на инфлация от средната класа, но не и от горните 10%.

Данните на Жаравел показват, че през дадена година инфлацията за бедните обикновено е малко по-висока, отколкото за другите хора, тъй като по-голямата част от разходите им са за артикули, които са се повишили по-бързо от общия CPI, като наеми, електричество и тютюневи изделия , и харчат по-малък дял за неща, които са се повишили по-бавно, като превозни средства и самолетни билети.

„Ефектът се натрупва с времето“, посочва той. Например, за американците от 25-ия процентил по доходи цените са се повишили с 82% от началото на 2002 г. до края на миналата година. Увеличението за тези от 75-ия персентил е 74%.

Това означава, че покупателната способност на бедните се покачва по-бавно, когато се съизмерва с тяхната собствена, вместо с общата инфлация. Жаравел изчислява, че ако американската статистика използва неговите инфлационни индекси за периода, започващ през 2002 г., а не общия CPI, 2,3 милиона повече хора ще бъдат под прага на бедността към 2023 г., отколкото показват официалните данни.

Катрин Ейбръхъм, икономистка от Университета на Мериленд и бивш комисар на BLS, отбелязва, че много текуща работа в икономиката е посветена на измерването на разпределението на доходите, богатството и потреблението. Изследването на Жаравел „казва, че всъщност не можете да разберете всичко това, без да мислите за цените, които хората плащат“, каза тя.

Изследването се основава на работата на други, включително икономисти от BLS. За разлика от него Жаравел е в състояние да актуализира своите индекси с излизането на данните за инфлацията всеки месец.

Съвкупните данни за инфлацията, които сега се изготвят от BLS и Министерството на търговията, все още са необходими за измерване на реалния икономическия растеж. Но „ако разглеждате благосъстоянието на различни части на обществото и различни групи... трябва да имате различни ценови индекси“, изтъква Дейвид Джонсън, икономист в Националните академии на науките, инженерството и медицината, който е бил асистент-комисар в BLS, който наблюдава CPI.

Измислянето как политиките трябва да реагират на този различен инфлационен опит би било трудно. Трябва ли помощите за бедност да се индексират спрямо темповете на инфлация на бедните? Ами социалните или военните пенсии? Но въпросите дори не могат да бъдат зададени, още по-малко да им се отговори, без вида данни, които Жаравел е произвел, завършва Лахарт.