Извънземна реалност на Земята е възможна

Каквито и катаклизми да разтърсват човечеството, слънцето винаги изгрява и залязва навреме, времето не се разтяга и не се свива. Изглежда нищо не нарушава този установен ред. Но това не е така в три необикновени случая, станали в различни части на планетата.

На 2 април 1904 г. една от метростанциите в Лондон потъва в абсолютна тъмнина. Това предизвиква паника. Абсолютният мрак се допълва от леден студ. Техническите служби не регистрират неизправност в нито едно звено на метрото. Мракът и студът продължават само няколко минути и нормалният живот в метрото се възстановява. Няколко дни по-късно се прави експеримент с цел пресъздаване на ситуацията. Всички източници на светлина са изключени, но въпреки това участниците в експеримента разграничават неясните очертания на хората във влака и на перона. Което доказва, че случилото се не е било авария в осветителната система. Без отговор обаче остава въпросът какво все пак е станало и защо за няколко минути мракът е бил непрогледен, а студът – зимен.

На 7 март 1911 г. непроницаема тъмнина покрива 50-хилядния град Луисвил в Кентъки, САЩ. Хората не различават абсолютно нищо, дори ръцете си, насочени към лицето. Това, което се случва, прилича на най-страшните снимки на апокалипсиса. Някой от хората паникьосани крещят, че е дошъл краят на света. Други се молят. Час по-късно светлината над града се връща. Остават многобройните спомени на свидетелите на този инцидент. И ако в случая с метрото се търси основно вина в осветителната система, то за тъмнината над Луисвил учените нямат дори версии.

Още по-странен е случаят на 16 юли 1957 г. с 54-годишната Мирей Джинет, бавачка на бебето на френското семейство Котилон. По обедно време тя разхожда бебето в парка. Изведнъж върху нея пада мрак. Светлината изчезва, сякаш току-що е изключена електрическа крушка. В същото време всички звуци и миризми изчезват. Детето започва да плаче. Мирей го взима на ръце и се опитва да го успокои. Няколко пъти вика за помощ, но просто няма кой да я чуе, защото наоколо е абсолютна тъмнина и тишина. Тъмнината изчезва толкова внезапно, както се появява. Връщат се и звуците - шумоленето на листата, шумотевицата на колите, гласовете на птиците и хората. Мирей Джинет се втурва с бебето на ръце към къщата на Котилон. Там я посрещнат отчаяните родители на бебето.

Оказва се, че Мирей и детето ги няма от четири дена и полицията ги търси. В жандармерията бавачката е разпитвана надълго и нашироко за повече от тридневното й отсъствие. Мирей си спомня само внезапно настаналата тъмнина и тишина. Според нея това продължило около 15 минути, не повече. Тя не може да обясни как четвърт час се превръща в 72 часа.

И в трите случая по някаква причина хората са изхвърлени от реалността. Но какво е причинило нарушаване целостта на пространството и времето – това са въпроси, които остават без отговор.