Джони - близнакът на Джеки

Георги Велинов е човек, който не е нужен от представяне, особено в спортните среди. Защото всеки знае кой е Джони. Вратарят, записал със златни букви името си в историята на ЦСКА и българския футбол. 

Джони Велинов, който навремето беше неразделен със своя приятел и капитан Георги Димитров - Джеки, днес празнува своя рожден ден - 64-ти. За съжаление през май Джеки изгуби битката с рака и си отиде от този свят. Но Джони продължи да живее и живее своя втори живот. Само той знае каква е цената. Велинов е с две години по-голям от Димитров, но те бяха близнаци, неразривно свързани - като скачени съдове.

Няма как да не кажеш Джони и да не се сетиш за Джеки. И обратното. И двамата бяха едни от любимците на публиката на ЦСКА, а и на България. 

Преди няколко месеца Велинов издаде своята автобиография. Ще ви припомним някои любопитни откъси от книгата, написана заедно със спортния журналист Николай Александров. Озаглавена тривиално, но съдържанието далеч не е такова. В нея Джони говори за изпитанията в живота, за победите и загубите не само на терена, за това защо продължава да се наслаждава на всеки миг...

"Баща ми правеше бозата в Русе. До към 5-6 часа. Караше ме до бозаджийницата и му помагах. Аз слагах капачките. Брат му работеше като сладкар. Помагаха си. Хапвах, имах сили и тренирах. Баща ми не се занимаваше много с мен. Чичовците ми ме водеха на стадиона. Беше пълно. Отиваше се 3 часа по-рано.

Разбрах, че ставам за вратар, когато разбрах, че не ставам за футболист. Отидох във футболния отбор на Дунав (Русе). Казаха ми, че май ставам. И станах.

Винаги има ярки спомени с ЦСКА. Не мога да отлича един. Най-приятно ми беше, когато елиминирахме Нотингам. После Ливърпул. След това вече бяхме отбор със самочувствие. Апетитът идва с яденето. В първия мач с Ливърпул имах възможност да видя Рей Клемънс. Пазя си екипите от тези срещи. Наследството си остава.

Благодаря на проф. Николай Владов. Благодарение на него живея втори живот. Това стана "Денят с ягодите" за мен. Бях загубил надежда. Пробвахме в Германия, Франция... Не ставаха нещата. Той ми се обади да отида към болницата, взех малко ягоди, защото много обичам. Стигнах, той ми каза да оставя ягодите, защото организма ми ще го прочистват, за да ми правят трансплантация.

Знам кой е донорът. Кикбоксьор. Благодаря на съпругата му, че постъпи човешки. Светлана. Милиони благодарности към нея. Тя вижда нещо живо от съпруга си.

Щастлив съм. Вече 7 години живея прекрасен живот със съпругата си Венета. Тя ме направи човек. Сега съм уравновесен. Обичам я. В телефона ми е "Скъпото". Радвам се, че се събрахме.

"Започнало е лятото на 2007 година. Денят е 13 юни, температурите в София вече са високи. Никак не е най-подходящото време за човек, току-що претърпял една от най-тежките трансплантации в медицината.

На 49 години, един зрял мъж, този същият с трансплантацията, доскорошен активен спортист, с бавни крачки стига до входа на един от столичните молове. Онзи до "Хемус". Трябва да отиде, каквото и да му коства това. Иска да си купи костюм, хубав, нов, тъй като само след два дни е сватбата на по-големия му син.

Изкачва само един етаж и се сгромолясва на най-близката пейка. Не може да извърви нито крачка повече, няма сили. Въпреки че приятелката му е до него и му помага, придържа го внимателно. Георги Велинов събира сили да бръкне в джоба си, напипва портфейла и вади пари. Подава ги, като със сетни усилия моли да му купят най-хубавия костюм. Най-скъпия. Макар и да е отслабнал доста и да е сигурен, че ако си вземе от неговия номер, ще му стои малко грозничко. Но няма значение.

Няма сили за проби. Иска на сватбата да бъде баща за пример. Иска да покаже на роднините, на гостите, на приятелите, че е също така пример за това как човек трябва да преодолява ударите на съдбата. Трябва с новия костюм да изглежда добре, да стои гордо. Както на вратата на футболния терен. Както преди пет години. Когато все още съдбата не бе започнала да вади своите скрити козове срещу него.

Джони Велинов никога не се е криел от събитията, случили се в навечерието на 23 март 2002 година. Разказвал ги е, вероятно е премълчавал детайли, но по-скоро е позволявал демоните да изскочат от душата му, за да продължи напред със своя и този на синовете си живот.

Мачът и победата над "Ливърпул" през пролетта на 1982-ра са най-големият връх в историята на родния клубен футбол. Двайсет години по-късно бизнесменът Лъчезар Николов - Чезари решава да събере голяма част от героите на онзи паметен двубой. Ей така, без претенции, просто да се съберат да отпразнуват юбилея.

На всички присъствали в популярния тогава ресторант в Горубляне "Ел ДоРадо" е връчен подарък сувенир. Макетен пистолет, като на него са изписани датата и мачът, както и резултатът. Допусната е чаровна правописна грешка, като името на английския гранд е написано "Ливерпул". Но това е от онези грешки, които човек приема с усмивка. Големите, фаталните човешки грешки са тези, които оставят белег в съзнанието за цял живот.

За Георги периодът, който съвпада с отпразнуването на този юбилей, не е добър. Той все още тъгува по съвсем наскоро починалия си баща. В началото на същата година 73-годишният Велко получава масивен инсулт. Няколкодневните опити на лекарите в болницата в Русе да спасят живота на може би най-известния сладкар в града са напразни. На 14 януари Джони Велинов осъмва без баща. Остава заедно с брат си да се грижи за майка си, разбират се през студените зимни месеци тя да му гостува в София, през лятото да си остава в къщата край Дунава. Минали са едва два месеца от тъжната кончина.

"Чезари ни събра в този ресторант. То годишнината от мача с "Ливърпул" се падаше на 17 март, но реално се събрахме няколко дни по-късно. Бях много зле. Татко си отиде преди два месеца. Когато той почина, жена ми не вярваше. Отидох при докторите, трудно ме пуснаха, казаха ми, че ако изкара 5-6 дена, може и да остане жив, но ще бъде инвалид. Абе той си беше бая голям човек - 140 - 150 кила, грамаден... Беше най-добрият бозаджия в града. Правеше много хубава боза. Та тъжно ми беше, още не го бях преживял, но трябваше да отида на тържеството.

Реално за пръв път след погребението отивах така сред хора, сред приятели. Най-напред се събрахме у нас, подгряхме малко. После - към ресторанта. Бяхме аз, Джеки, Керима и мисля, Калбура беше с нас. Там всичко беше супер, веселихме се, доколкото на мен ми беше до веселба. После решихме отново да се върнем у нас, рано на другата сутрин, както се казва - да си довършим. Тъкмо бяхме дошли вкъщи и жена ми нещо се ядоса, взе да вика, там нещо да чупи, вдигна цялата къща. Накрая каза, че излиза, че си тръгва.

Че отива при баща си. По-късно и моят син Венци, и някои от приятелите ми казаха, че е трябвало да направя всичко възможно, за да я спра да не излиза. Но тя не за първи път правеше подобни сцени, не за първи път си тръгваше по този начин. Абе, както е казано: рано или късно щеше да се случи, каквото е трябвало да се случва."

Това обаче е последното тръгване от дома на Даниела Велинова".

"България е всичко за мен! Имал съм шанс. Предложиха ми да остана в Монако, срещу голяма сума. Отказах. България е единствена за мен. И винаги ще бъде", разказва Велинов.