К. К. Даунинг: "Victim of Changes " е визитката на Judas Priest

Мемоарите на китариста на Judas Priest - Кей Кей Даунинг, вече са на български език на пазара у нас.

В книгата музикантът описва много любопитни неща, свързани със съществуването на легендарната банда, която няколко пъти вече посещава България.

Ето и част от тях:

"Сделката за втория ни албум Sad Wings of Destiny беше същата като за Rocka Rolla: два бона предварително – ако искате ги вземете, ако не искате, си вървете.

Тъй като нямахме никаква друга алтернатива, ги взехме.

Този път обаче имаше нещо различно – знаехме значително повече за дисциплината по време на записи, отколкото преди една година. Освен това, след като Глен беше в бандата вече почти година и свиреше с нас на живо, бяхме доста добре сработени не само като група, но и като творчески екип.

Някои от песните, които не бяха включени в Rocka Rolla, се превърнаха в ядрото на Sad Wings of Destiny. Victim of Changes е най-добрият пример – тя не само се превърна във визитната картичка на албума, но и стана неразделна част от концертния ни сет за десетилетия наред.

Свирехме версия на тази песен под една или друга форма още от дните ни в „Свети Джо“, много преди Роб и Глен да се присъединят към бандата. По онова време се казваше Whiskey Woman. Тя беше типичен ранен Judas Priest и за мен беше огромно удоволствие да се изгубя в мислите си, докато свирех солото.

Нямам представа защо Роджър не включи тази песен в Rocka Rolla. Единственото обяснение, за което мога да се сетя, е, че тъй като беше смесица от две песни (Whiskey Woman и Red Light Lady, парче от времето на Роб в Hiroshima), вероятно не е била готова навреме, за да бъде записана. Случват се и такива неща.

Колкото и добри да бяхме станали като композитори и колкото и много да бяхме научили от работата си с Роджър, когато дойде време да записваме новите песни, се сблъскахме със същите проблеми, които се бяха изпречили на пътя ни предишния път, когато бяхме в студиото.

Свирехме ли на живо (а ние постоянно имахме участия след 1972-ра), се чувствахме спокойни и изпълнени с енергия. Можехме да изпълним сета си дори с вързана зад гърба ръка. Донякъде бяхме готови да пренебрегнем акуратността в изпълнението, за да направим един чудесен концертен спектакъл. Още тогава смятахме, че това е добър компромис.

Поради някаква причина обаче в момента, в който влязохме в сту¬диото, отново се превърнахме в онези зелени момчета без ясна посо¬ка, които се притесняваха, когато лентата започнеше да записва... и времето им да изтича.

Тогава си казах: Трябва да измисля начин да пресъздавам онова, което правя на сцената, и в студиото.

Първият човек, който стана свидетел на плана ми, беше Крис Цангаридес, който работеше в „Морган Студиос“ в Лондон по това време като момче за всичко. Той може да ви разкаже чудесна история от времето, когато смесвахме албума.

Крис беше луд на тема китари и един ден, докато си вървял по коридора на студиото, където записвах солото на Victim of Changes, ме чул как свиря, но не можел да ме види. Обзет от любопитство, той отворил вратата. Аз съм бил там, застанал прав, с крак на уа-уа педала и размахващ ръце като луд.
– Какво, по дяволите, правиш? – попитал ме той. Никога не бил виждал нещо подобно.

Явно не съм му отговорил, защото съм бил прекалено погълнат от момента.
Какво правех? Следвах плана си.

Според мен единственият начин да свиря с онази енергия, която струеше от мен по време на живо изпълнение, беше да свиря в студиото все едно съм на сцената. Движения, физиономии, въртене, изражения на сексуална възбуда и музикален екстаз, пътуване във времето – всичко – а не просто да стоя на някой стол с китара между бедрата си.

Резултатът говори сам по себе си.

Макар да не можехме да уловим всеки аспект от онова, което показвахме на сцената, Sad Wings of Destiny беше огромна стъпка в съзряването ни като композитори.

Колкото и да бях горд от втората ни тава – и все още съм, защото тя е част от живота ми и историята на бандата, – можех да различа влиянията на другите групи, които бавно се прокрадваха в творческия ни процес по време на създаването на този толкова важен албум. Това ме караше да задам на себе си и на бандата въпроси от рода на „Почакайте, накъде сме тръгнали?“ и „Това устройва ли ни?“

Имах чувството, че парчета като Epitaph не са подходящи за нас, макар Роб и Глен много да ги харесваха. В един перфектен свят щях да ги махна на секундата и да ги заменя с нещо друго. С течение на времето се научих да не реагирам така. Разбрах, че независимо каква беше песента, тя щеше да се впише в останалия материал, да бъде запомнена от хората и да намери своето място като част от един шедьовър. Признавам, че това е самата истина.

Предполагам, че по онова време подобни парчета в Sad Wings of Destiny носеха послание: „Вижте ни колко умна банда сме. Можем да правим и това...“.

Днес съм напълно съгласен, че е било за добро, но също така не мога да отрека, че това не бяхме ние.

Така се и чувствах и вероятно съм казал на момчетата: „Чудесно... но това ние ли сме?“

Трябва да призная, че нямах абсолютно никакъв проблем с обложката, която беше възложена на един от художниците на Gull Патрик Уудроф27. Тя беше направена по готическата му картина „Падналият ангел“.

Да, точно такава обложка искаме – тя отговаря напълно на Judas Priest.

След лекото недоволство от Rocka Rolla невероятната комбинация от звучене, имидж и арт на Sad Wings of Destiny отново ни върна в играта".