Кен Киси – фермерът, който искаше да направи Америка щастлива с ЛСД

Днес се навършват 90 години от рождението на Кен Киси – трубадурът на психеделичната ера, най-известен като автор на романа „Полет над кукувиче гнездо“. „Киси бе като лидерите на големите световни религии, но даваше на последователите си не духовен балсам, а ЛСД, за да подсили търсенето им на вселената в самите тях“, пише Том Улф в документалната си книга The Electric Kool-Aid Acid Test (1968) – вероятно най-пълният и точен разказ за хипарските години на Киси.

Там е описано и трансконтиненталното пътуване с автобус на Киси с група приятели, които той нарича „Веселите шегаджии“ (Merry Pranksters). Старият бус е оборудван с аудиоуредба и боядисан в ярки цветове, а шофьор е Нийл Касиди, прототипът на Дийн Мориарти в „По пътя“ на Джак Керуак.

Пътуването от Калифорния до Ню Йорк и обратно е планирано да съвпадне със Световното изложение в Ню Йорк през 1964 г. Целта му е да се заснеме дълъг филм, да се изживее Америка по пътищата, под въздействието на ЛСД, и да се практикува „развеселяване на тълпите“, както го описва Улф.

„Усещането за комуникация в тази страна е почти изчезнало”, казва Киси в интервю за Publishers Weekly след пристигането на автобуса в Ню Йорк. „Но открихме, че колкото повече пътувахме, толкова по-лесно ставаше да влизаме в контакт с хората. Ако хората просто можеха да разберат, че е възможно да си различен, без да представляваш заплаха”.

След това, обратно в Калифорния, Киси организира така наречените Acid Tests - партита с музика и стробоскопични светлини, на които той и приятелите му предлагат ЛСД на публиката и ги предизвикват да не „полудяват“ според разказа на Улф.

Партитата са прекъснати от бягството на Киси в Мексико през януари 1966 г., за да избегне съдебен процес по обвинение в притежание на марихуана. След завръщането си в САЩ през октомври той е арестуван и докато чака да бъде осъден, се провежда последният Acid Test, чиято цел е да убеди хората да преминат отвъд наркотиците и да постигнат променено състояние на съзнанието без ЛСД.

Това е публичният Кен Киси, магнетичният лидер, който изгражда мост между бийтниците на пътя и хипитата, и който, в процеса на своето пътешествие, разтърсва съзнанието на цяло едно поколение.

Но Том Улф разказва и за приключенията на един по-личен Кен Киси, който в допълнение към своите търсения предприема и вътрешни пътувания, които раждат най-добрите му произведения на художествената литература. 

Той се записва като доброволец в болница, за да бъде платен обект на експерименти с малко познати наркотици, които предизвикват временни състояния, наподобяващи психоза. За да спечели допълнителни пари и да работи върху роман, озаглавен „Зоопарк“, посветен на бийтниците в Норт Бийч, Сан Франциско, Киси се хваща на работа като нощен санитар в психиатричното отделение на болницата.

Наблюдавайки пациентите там, той установява, че те са затворени в система, която е точно обратното на терапевтична среда, и това му дава суровия материал за „Полет над кукувиче гнездо“. Една нощ в отделението, под въздействието на наркотик, той изведнъж халюцинира това, което Улф описва като „пълнокръвен индианец, вожд – решението, ключът към романа“.

По-късно Киси споделя, че откритието му за вожда, въпреки че не e знаел нищо за американските индианци, му дава герой, от чиято гледна точка може да изобрази шизофренично състояние на ума и в същото време да опише обективно конфликта между двамата ключови герои – новия пациент Рандъл Патрик Макмърфи, който се бори със системата, и тираничната медицинска сестра Ратчед, която в крайна сметка лоботомизира Макмърфи. Болницата пък е метафора на репресивната Америка.

Киси е „писал като луд под въздействието на наркотиците“, разказва Улф в документалната си книга, а след като се успокоявал, махал всичко, което смятал за „боклук“.

„Полет над кукувиче гнездо“ излиза в началото на 1962 г. и получава ентусиазирани отзиви. Списание „Тайм“ го нарича „протест срещу правилата на средностатистическото общество и невидимите владетели, които ги налагат“. Правата за театрална постановка и филмиране са придобити от актьора Кърк Дъглас, който на следващата година се завръща на Бродуей след дълго отсъствие, за да играе Макмърфи в адаптацията на Дейл Васерман. Постановка, която се играе 82 пъти само през сезон 1963/64 г. 

Още по-успешна е филмовата версия, която излиза през 1975-а и на следващата година печели пет награди „Оскар“: за най-добър филм, за най-добър режисьор (Милош Форман), за най-добър актьор (Джак Никълсън в ролята на Макмърфи), за най-добра актриса (Луиз Флетчър в ролята на медицинската сестра) и за най-добър сценарий (Лоурънс Хаубен и Бо Голдман).

Писателят Киси обаче не е доволен от екранизацията. Той не одобрява сценария, смята, че Джак Никълсън не е подходящ за ролята на Макмърфи, и твърди, че продуцентите Майкъл Дъглас и Сол Зейнтс не са спазили устната уговорка, която е сключил с тях. Той ги съди за 5% от брутния приход на филма и 800 000 щатски долара за нанесени щети, като в крайна сметка се съгласява на извънсъдебно споразумение. Въпреки това той отказва да гледа филма.

Киси пише още няколко книги през живота си, но „Полет над кукувиче гнездо“ остава върхът в кариерата му. В рецензията си за филмовата версия „Ню Йоркър“ отбелязва, че „романът предшества университетските вълнения, Виетнам, наркотиците, контракултурата. Той е пророчески за целия този период на революционна политика, преминаваща в психеделичност“.

„Много от това, което казва романът, е проникнало в съзнанието на много – вероятно на повечето американци”, обобщава „Ню Йоркър“.

През 1964 г. излиза следващият роман на Киси Sometimes a Great Notion („Понякога страхотна идея“). По-дълъг и по-амбициозен разказ за семейство дървосекачи от Орегон и за конфликта между двама братя, който е отражение на конфликта между индивидуализма на Западния бряг и интелектуализма на Източния бряг.

Романът получава смесени отзиви, като някои са впечатлени от енергията му, а други се дразнят от многословието му. През 1971 г. излиза филмова версия, режисирана от Пол Нюман и с участието на Нюман и Хенри Фонда. Тя обаче е толкова невзрачна, че когато я пускат по телевизията, заглавието й е променено на Never Give an Inch („Никога не отстъпвай“).

Първоначално Киси не изглежда смутен от негативната реакция към втория роман, но десетилетие по-късно признава: „Проблемът с писателите е, че никога не изглежда да стават по-добри от първото си произведение. Това ме притеснява много. Поглеждаш назад и виждаш, че последното им произведение не е по-добро от първото. Чувствам, че имам задължението да се подобрявам, и това ме тревожи”.

Въпреки това той никога не надминава първата си книга. През остатъка от живота си публикува още два романа – „Песента на моряка“ (Sailor Song, 1992) и „Съдбовен кръг“ (Last Go Round: A Dime Western, 1994), в съавторство с Кен Бабс.

Публикува и Kesey's Garage Sale (1973), сборник с есета от него и други автори; Demon Box (1986), есета и разкази; и The Further Inquiry (1990), собствената му история за пътуването с автобуса през цяла Америка, както и две детски книги: Little Tricker the Squirrel Meets Big Double the Bear (1990) и The Sea Lion: A Story of the Sea Cliff People (1991).

Кенет Елтън Киси е роден на 17 септември 1935 г. в Ла Хунта, Колорадо, в семейството на млекопроизводители. Фамилията се премества в Спрингфийлд, Орегон, където Кен и брат му от малки се научават да ловуват, да ловят риба и да плуват, да се боксират, да се борят и да се спускат по бързеите на местните реки с надуваеми лодки.

Тези типично американски уроци за мъжественост дават резултат. Киси развива голяма физическа сила, а Улф пише, че „имал орегонски провинциален акцент и прекалено много мускули и мазоли по ръцете“. Става звезда във футбола и борбата в гимназията и е избран за „най-вероятен да успее“ от випуска през 1953 г. 

През май 1956 г. се жени за Норма Фей Хаксби, любовта му от гимназията. Първоначално обмисля да стане филмова звезда и се мести в Лос Анджелис, като изиграва малки роли в няколко филма. През 1957 г. обаче печели стипендия за магистърска програма по творческо писане в Станфордския университет и се премества в Пери Лейн, бохемската част на Пало Алто.

Там среща Вик Ловел, студент по психология, който му разказва за експериментите с наркотици в болницата за ветерани в Менло Парк, където на доброволците се плащат по 75 долара на сесия. Така започва неговото пътуване към психеделичния свят и световната литература.

След пътуването с автобуса, тестовете с ЛСД и шестмесечната присъда през 1967 г. за притежание на наркотици, той се премества обратно във фермата на баща си в Плезант Хил.

Кен Киси и съпругата му отглеждат двама синове и две дъщери. В по-късните си години той настоява, че винаги е бил семеен човек.

През следващите три десетилетия Киси отглежда едър рогат добитък, овце и боровинки. Става треньор по борба в няколко местни училища и преподавател в семинар по писане за дипломанти в Университета на Орегон. От време на време посещава автобуса от дългото пътуване през Америка, който държал скрит в гората на фермата си, пише „Ню Йорк таймс“.

В интервю през 2000 г. за The Times Union of Albany Киси говори за наркотиците. Разказва как той и няколко близки приятели отишли на ежегодната си великденска разходка в близката планина, като за първи път от над три десетилетия той решил да не вземе ЛСД, тъй като наскоро е приемал лекарства за диабет и хепатит С.

„Чувствах се достатъчно опиянен от адреналина на разходката”, казва той. „Освен това реших, че трябва да направя традиционния излет поне веднъж без психеделични вещества. През последните няколко години това беше единственият път, когато съм приемал ЛСД, и то не много. Точно колкото да се оцветят листата.“

Кен Киси умира на 10 ноември 2001 г. в Орегон след операция за рак на черния дроб. 66-годишният писател оставя след себе си три деца (единият син загива при автомобилна катастрофа през 1984 г.) и трима внуци.