Кеворк: Преходът е копеле, заченато на пияна глава

Това е книга втора от поредицата „В Мътилката на Прехода“. Първата – „Истории за Личности и буболечки“ – се появи в края на 2018 година.

Предстои издаването на „Магарета летят в облаците“/Политическото тресавище, „Мукавени тигри“/Телевизионната безпътица и „Бълхария ли?“/Циганското Надигане.

Заглавието на тази книга –„Сувенири от 10 ноември“ ви отпраща направо в сърцевината на въпроса, който ме занимава от дълго време: можехме ли да се разминем с изпитанията и налудностите, с които ни дари Прехода.

Преходът се оказа едно копеле, заченато на пияна глава от неизвестни родители - и дундуркано с пазарлъци и компромиси; проект, лишен от Народната енергия и участие.

На Народа бе отредена ролята, която винаги му отреждат – да сърба отровната попара, която други са я надробили, да консумира резултата от гламавите упражнения на Случайници с Властта, това и нищо повече.

Така постепенно съвсем го изключиха от играта, която играят от 30 години - да си седи настрани и да оскотява, колкото си ще.

В това имаха успех, грандиозен при това – накъдето и да погледнеш, виждаш само знаци на Погрома, а Народа се е превърнал в истинска развалина.

Няма статистика, в която да не му е отредена скотска роля – но и с това Властниците свикнаха, ако изобщо са му обръщали внимание.

През последните три десетилетия всички Властници съчиняват себе си в една или друга степен, всички се опаковат в лъскава хартия, всички са от котилото на Барон Мюнхаузен.

Затова и Прехода си остава една енигма.

Потънали сме в измишльотини, в мръсотии, които трябва да минават за „факти“, и пр.

Извън всичко друго, Прехода вече е оставил без всякакво достоверно познание поколенията от „новото време“.

И как се управлява тогава такъв народ?

Само с нови порции лъжи, все по-коварни.

 /предговор/

ПО ПЪТЯ ОТ СЯНКАТА КЪМ СЪЩНОСТТА

Текстовете в този сборник може да ги напише само човек, който винаги се е чувствал вътрешно свободен.

Казват, че свободата е осъзната необходимост, благо, по-скъпо от живота, по-сладко от щастието.

Казват, че съществува външна свобода – като обстоятелство, и вътрешна свобода – като качество на личността.

Кеворк винаги е бил вътрешно свободен човек.

И в средата на външна несвобода той отстояваше вътрешната си свобода от всякакви ограничения, цензури, забрани, закани, заплахи... Проповядваше свободата от най-високия и най-осветен медиен амвон и канеше за събеседници личности, които открито изповядваха вътрешната си свобода.

Остана вътрешно свободен и след промените, сякаш за да потвърди, че вътрешната свобода е главната черта на интелигентността.

Не му се налагаше да се преустройства, да се пренастройва, да се преподрежда, да се преоблича, да се маскира, да прави крачка вляво или крачка вдясно, крачка напред или крачка назад...

Сред масовото политическо номадство той съхрани своята устойчивост и своята независимост.

Получи правото и да свидетелства, и да съди.

Да клейми победителите, „мълчали като пукали в ония години“, „късните герои“, „късните храбреци“,„новите хунвейбини“, „щатните лъжци“, „окаяните клисари“, „бедните мишки в грешната църква“, „весела групичка идиоти“, „никакви хорица, сврени в задушливите си душици“...

Да говори с болка за „голямото пропадане“, за „Българския Свободен Разпад“, за „тоталната празнота“, за „упадъка на човещината“, за „съдбата на Малкия човек“...

Погледнати отвън, текстовете на Кеворк са рожба на момента, пръкнати от новината.

Да, тръгва се от новината, но подир няколко изречения нейното притегляне се превъзмогва. Частното и преходното се издига до пример за нещо общо и непреходно. Конкретното се надхвърля и благодарение на една общовалидна неконкретност се постига художествената сила и дълговечността на разгърнатата метафора, на притчата.

Ето. Тръгва се от думите („врели-некипели“) на един министър за задръстванията по магистралите. Минава се през „задръстените репортерки“. Стига се до „безпътицата на Голямото Българско Задръстване“ . И до най-същественото: „Какво се случва с Човека от Голямото Задръстване, в което се намираме, какво ще се случи с него, какво ще представлява – този въпрос никой не си задава.“

Това е тя Голямата Публицистика: злободневно, но не еднодневно.

Кеворк я правеше на телевизионния екран.

Прави я и на белия лист.

Който може, го може.

Веднъж Кеворк сдъвка „тъй наречените „национални“ телевизии“: „Гонят Сянката вместо Същността“ – всъщност гонят Михаля“.

Любезни читателю!

Ако питаш Кеворк, той ще ти каже, че държиш в ръцете си книжка с негови дописки.

Ако питаш мен, ще ти кажа, че държиш в ръцете си пътеводител, който ще те води по пътя от Сянката към Същността.

На добър час!

Преди Коледа, 2019

БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ