Когато Арсенал потопи в скръб "Анфийлд Роуд", а Юнайтед разплака Байерн (ВИДЕО)

В онази сутрин на 26 май 1989 г. английският вестник „Дейли Мирър" излиза със заглавие: „За Арсенал никой дори не се моли". Същата вечер на стадион „Анфийлд Роуд" лондонският тим трябва да гостува на Ливърпул в голямото дерби на сезона, което ще определи новия шампион на Англия. Нищо, че самият сезон е свършил седмица по-рано. Един отложен мач ще реши кой да бъде новият носител на титлата.

„И Шекспир не би бил в състояние да измисли по-драматичен завършек на шампионата", ще напишат по-късно вестниците. Дотук Арсенал е на губеща позиция, макар че в хода на сезона е имал 11 точки аванс. Но ги пропилява със серия от зле проведени мачове. Така Ливърпул вече води класирането със 76 точки, а лондончани вървят за него с три по-малко.

Головата разлика на домакините е 65:26, а тази на Арсенал - 71:36. За да станат шампиони, „артилеристите" трябва да победят с най-малко два гола разлика. Така Арсенал ще излезе отново първи - с равни точки и еднакво голово съотношение, но ще има предимство по следващия параграф „повече отбелязани голове".

Само че на „Анфийлд" за последните си 13 гостувания лондончани имат десет загуби и само три равенства. Точно сега ли ще победят?

Всъщност този двубой трябва да се играе месец по-рано. Но го отлагат заради трагедията на стадион „Хилзбъро" в Шефилд, където на 15 април загиват 96 привърженици на Ливърпул, дошли да гледат полуфинала за Купата на Англия срещу Нотингам Форест. И тъй като няма свободни дати в календара, ръководството на Футболната лига решава, че отложеният двубой ще се играе в седмицата след края на сезона. Накрая се оказва, че именно в този последен мач е заложена титлата.

Ентусиазмът на привържениците на Ливърпул се засилва още повече, след като на 20 май отборът на мениджъра Кени Далглиш бие съгражданите си от Евертън с 3:2 във финала за Купата на Англия. Три от головете на „Уембли" падат за няма и десетина минути в продълженията, като двата за Ливърпул са на техния голмайстор за всички времена Йън Ръш.

В онези години футболна Англия се намира в международна изолация.

След касапницата на стадион „Хейзел" в Брюксел през 1985 г. във финала за КЕШ между Ливърпул и Ювентус, английските отбори се оказват извадени за пет години от всички турнири на УЕФА.

Победните шествия в Европа на шампионите Ливърпул, Нотингам Форест и Астън Вила вече са в историята. Тогавашната Първа дивизия и Купата на Англия остават единствените два турнира, където отборите от родината на футбола могат да спечелят нещо.

Затова и интересът към последната за сезона битка на „Анфийлд" е огромен, а над 12 милиона зрители сядат да гледат предаването „The Match" на телевизия ITV, платила рекордните 44 милиона паунда за излъчването на първенството.

Мениджър на Арсенал е Джордж Греъм - корав шотландец, заслужил бивш играч на „артилеристите", участвал в спечелването на последната дотогава шампионска титла през 1971 г.

За да мотивира играчите си, няколко часа преди мача той им пуска запис от героичните сражения през онзи далечен сезон. „Синковци, навремето ние го направихме. Сега е ваш ред!", процежда мениджърът със стиснати юмруци.

Назначен на поста навръх стогодишнината на клуба три сезона по-рано, Джордж Греъм вече е побеждавал Ливърпул във финала за Купата на Англия през 1987 г. с 2:1 след двата точни изстрела на Чарли Никълас. Но сега на „Анфийлд" той излиза с петима защитници! Към конфигурацията от четирима бранители Греъм прибавя като либеро 31-годишния Дейвид О'Лиъри. Дотук зад гърба си ирландецът има 16 сезона с екипа на Арсенал, но никога не е ставал шампион.

Капитанската лента е вързана на ръката на младият Тони Адамс - огромен като камбанария защитник, произлязъл от академия на клуба.

Адамс, О'Лиъри и останалите в отбрана ще трябва да опазят тандема Йън Ръш - Джон Олдридж: с тези двамата Ливърпул никога не е губил, когато са заедно на терена.

„Не е ясно как Джордж Греъм смята да спечели мача с петима души в защита, и то при положение, че на Арсенал му трябват поне два гола. Това оръдие трудно ще произведе два точни изстрела", отбелязва в студиото преди мача единия от анализаторите Елтън Уелсби. До него е седнал мениджърът на националния отбор на Англия Боби Робсън, той също кима утвърдително с глава.

Арсенал излиза с резервния си жълто-черен екип, а футболистите носят букети, които хвърлят в секторите с привърженици на Ливърпул - знак на съпричастност към загиналите им събратя на „Хилсбъро". След това реферът Дейвид Хътчисън дава сигнал за начало на играта.

Първото полувреме минава без кай знае колко интересни ситуации.

Арсенал повече руши играта на Ливърпул, макар че изненадващо включеният като титуляр Стив Боулд веднъж се озовава на голова ситуация, но Стив Никъл успява да избие удара му почти от голлинията. Ливърпул отвръща с опасен изстрел на Ръш, който малко след това напуска контузен. Заменя го Питър Биърдсли, а полувремето завършва без гол.

Седем минути след антракта Арсенал повежда. Алън Смит се шмугва между отбраната от „Анфийлд" и засича с глава центриране на Найджъл Уинтърбърн от пряк свободен удар. Седнали точно зад вратата на Брус Гробелар, привържениците от Лондон едва не срутват трибуната си от радост.

В това време футболистите на Ливърпул протестират пред рефера Дейвид Хътчинсън. За какво? На пръв поглед голът си е съвсем редовен.

По професия сержант от полицията, мистър Хътчинсън решава да проведе следствени действия, като се допита и до помощника си. Цели 55 секунди не се играе, а запалянковците се чудят каква ли ще бъде присъдата. В крайна сметка Дейвид Хътчинсън и тъчреферът са единодушни, че голът си е съвсем по правилник. Същото се вижда и на повторението по телевизията. По-късно Рей Хаутън от Ливърпул ще признае, че и самите играчи не са били наясно точно какви претенции имат. По-скоро били шокирани, че Арсенал вече води в резултата.

Но дори и така Ливърпул все още остава на върха. Решен да играе на всичко или нищо, Джордж Геъм преформатира състава си в схема 4-4-2, като включва и двете си резерви Мартин Хейз и Пери Гроувс. Четвърт час преди края тъмнокожият халф на Арсенал Майкъл Томас се измъква непокрит срещу Гробелар, само че бие слабо и вратарят спасява. Олдридж и Хаутън изпускат две положения за Ливърпул. Минутите си вървят една след друга, и по всичко личи, че шампионската титла ще остане на „Анфийлд".

Редовното време вече изтича, а Стив Макмеън показва с пръст на съотборниците си в червено, че остава да се играе още минута.

Всъщност добавеното време ще бъде 2.39 минути. Всички привърженици на Ливърпул пеят по трибуните, докато футболистите им бавят играта с две поредни върнати топки в ръцете на Гробелар. По онова време правилникът още не е променен и позволява подобно нещо.

Следващата атака на Ливърпул завършва със слаб удар на Джон Барнс, уловен от вратаря на Арсенал Джон Лукич.

„Вече изтича и добавеното време", казва коментаторът на ITV Брайън Мур. Лукич хвърля топката към Лий Диксън, който с дълъг пас напред намира Алън Смит. Последният прехвърля към нахлуващия Майкъл Томас, срещу когото е Стив Никъл. 21-годишният Томас обаче го минава и бие покрай Гробелар. Гол! Ливърпул - Арсенал 0:2.

Чак сега Кени Далглиш проумява каква глупост е сътворил Ливърпул. Отборът му провежда една последна отчаяна атака, спряна от Майкъл Томас. След нея съдията Дейвид Хътчинсън решава, че това е всичко за тази вечер, и обявява края.

Титлата ще замине към стадион „Хайбъри" в Лондон. Всички показатели между двата претендента са равни, но Арсенал е вкарал осем гола повече през сезона.

След мача пръв пред микрофона на телевизията застава младият капитан на Арсенал Тони Адамс. „Бяхме стреляни с много куршуми преди този мач, но въпреки това издържахме", радва се върлината с номер 6 на гърба. „Никой извън „Хайбъри" не вярваше, че можем да успеем. Но, ако изгубиш вярата си, си загубен и за футбола", добавя мениджърът Джоржд Греъм. Сунес е по-лаконичен: „Направо не мога да повярвам, че това се случи..."

След това щастливите победители от Арсенал получават шампионската титла на терена на „Анфийлд" пред обезумелите си от радост привърженици. Но и тези от Ливърпул остават на стадиона, за да ръкопляскат на заслужилия победител. „Това беше вълшебна нощ за английския футбол, след „Хилсбъро" и всички други събития, които засенчиха спорта", пише за въпросния мач голямото перо на „Гардиън" Дейвид Лейси.

Мачът остава завинаги в историята на английския футбол като една от най-големите драми, завършила с гол за спечелване на шампионската титла в последната възможна минута на първенството.

По-късно Ник Хорнби ще напише по този случай книгата си „Fever Pitch", по която беше направен един от най-хубавите съвременни филми на футболна тематика.

А самият двубой ще бъде определен като повратна точка в развитието на английския футбол. Джейсън Каули например отбелязва, че вместо да организират размирици, феновете на Ливърпул са останали да приветстват Арсенал след края на мача, разбрали като че ли, че предстои нещо ново. Бизнесът също се ориентира бързо, че в този си вид английският футбол струва доста повече. В крайна сметка всичко това води до сформирането на Висшата лига на Англия, с днешните й милиардни тв-права и трансферни сделки.

В тази вечер на 26 май 1989 г. рухва и митът за непобедимия Ливърпул - една велика институция, която ще влезе за дълги години в упадък, макар че Далглиш още на следващия сезон извежда отбора си до титлата - за последен път в историята му. Засега, разбира се...

Арсенал не успява да играе в турнира за Купата на европейските шампиони, тъй като санкциите срещу английските отбори все още са в сила.

При Греъм отборът става шампион още веднъж, печели Купата на Англия и тази на Футболната лига, а през 1994 г. триумфира в Европа с Купата на носителите на национални купи. Въпреки че нанася тежки поражения с гола си в последната минута, Майкъл Томас впоследствие е привлечен да играе за Ливърпул, където изкарва цели седем сезона. А в средата на 90-те от Арсенал си тръгва и Джордж Греъм, лишен от мениджърски права заради финансови нарушения при трансфери на футболисти. Сменя го Арсен Венгер.

От онази велика вечер на „Анфийлд" изминаха 31 години. Но и до днес старите привърженици на Арсенал помнят добре - такава шампионска титла дори и Шекспир не може да съчини.

През 1999 година, отново на днешния 26 май, Манчестър Юнайтед докара до сърдечен удар своите привърженици, както и тези на Байерн. В един от най-драматичните финали на Шампионската лига Червените дяволи подчиниха баварската машина, отбелязвайки два гола в рамките на няколко секунди и стъпиха на трона.

И двата отбора се бяха прицелили в требъл, но само един от тях щеше да има възможността да постигне това. Е, в крайна сметка късметът се усмихна на Юнайтед.

С Лотар Матеус на резервната скамейка, който беше заменен преди това в мача, и хилядите фенове на "Камп Ноу", Байерн усещаше сладостта на победата. Германците водеха с 1:0, но усетиха за прословутия "Фърги тайм".

Тимът на Отмар Хитцфелд водеше играта, пропускаше положение след положение, което в крайна сметка се оказа фатално накрая.

Главният съдия на срещата - италианецът Пиерлуиджи Колина, определи този финал като един от най-запомнящите се в неговата кариера, а шумът на английските фенове след последният му сигнал е бил все едно на рев на лъв.

Мачът. Капитанът на Манчестър Юнайтед Рой Кийн и халфът Пол Скоус бяха наказани за двубоя, в резултат на което Дейвид Бекъм бе принуден да играе в центъра на халфовата линия, заедно с Ники Бът. Райън Гигс оперира по дясното крило, докато Йеспер Бломквист се подвизаваше по лявото.

Наказанието на Кийн така или иначе нямаше кой знае какво значение, тъй като той беше и контузен по това време. Аут от двубоя по същата причина е и бранителят Хенинг Берг, което кара Алекс Фъргюсън да върне Рони Йонсен от халфовата линия в отбраната, където да си партнира с Яп Стам.

Поради отсъствието на титулярния капитан, неговото място заема Петер Шмайхел. Нападателното дуо на Червените дяволи е съставено от Дуайт Йорк и Анди Коул, докато Теди Шерингам остава на скамейката, заедно с Оле Гунар Солскяер. Именно последните двама влязоха в края на мача и обърнаха нещата с попаденията си.

Треньорът на Байерн - Отмар Хицфелд, обявява състава си в последните два дни преди срещата. Контузиите също повлияват на неговият избор, като левият бек Бишенте Лизаразу и нападателят Джоване Елбер са трайно извън игра.

В отсъствието на Елбер, в нападението на баварците са включени Марио Баслер, Карстен Янкер и Александър Циклер, докато Лизаразу е заменен от Михаел Тарнат. Десният краен бранител пък е Маркус Бабел, чиято роля е да неутрализира Райън Гигс. Томаш Щрунц остана на резервната скамейка, тъй като той има по-атакуващ стил на игра, но в защита е по-слаб от Бабел. Изненадата обаче идва от това, че Гигс започва отдясно и това означава, че Тарнат трябва да се справя с него. Защитата се състои от либерото Лотар Матеус, който играе зад Томас Линке и Самуел Кафур -единственият играч, който не е германец, за разлика от интернационалния състав на Юнайтед. Щефан Ефенберг и Йенс Йеремис са централните халфове, а на вратата е Оливер Кан.

Шест минути след началото на двубоя, Рони Йонсен фаулира нападателя на Байерн Карстен Янкер точно пред наказателното поле, а ниският удар покрай стената на Марио Баслер се превръща в гол. Самият удар е наистина изненадващ, тъй като противно на общоприетото, изпълнението не е насочено в противоположния на вратаря ъгъл, а точно в неговия, което оставя Шмайхел без каквато и да е реакция.

В следващите моменти се вижда липсата на Пол Скоулс и Рой Кийн, а защитата на Байерн се подрежда много добре, като не оставя никакви пространства за Анди Коул. Баварците започват да изглеждат все по-опасни на контраатака, като Янкер направи няколко много добри пробива между защитниците на Манчестър, въпреки че някой от тях бяха спирани заради засади.

През втората част пред Баслер се открива възможност, която той пропилява и това вече е знак за Алекс Фъргюсън, че е време да погледне към опциите в неговия състав. Той включва Теди Шерингам, а на този ход Отмар Хицфелд отговаря с пускането на Мемет Шол на мястото на Циклер, като полузащитникът с номер 7 се включва много добре и веднага създава възможност за Щефан Ефенберг за далечен изстрел, който обаче минава встрани от вратата. Шол също има своята възможност за гол, но негов прехвърлящ удар среща гредата, след което попада в ръцете на Шмайхел.

Времето до края все повече намалява, което кара сър Алекс да пусне в игра нов нападател – Оле Гунар Солскяер. Норвежецът веднага поставя Кан пред изпитание, като това е най-чистото положение пред Манчестър Юнайтед за целия мач. Минути по-късно, Байерн пропуска шанса си да грабне трофея, след като топката среща напречната греда при удар на Карстен Янкер със задна ножица. В последните 5 минути на редовното време, Кан е принуден да спасява вратата си, първо след удар от воле на резервата Теди Шерингам, а след това и с глава на другата резерва Солскяер.

Юнайтед печели корнер, точно когато четвъртият съдия показва триминутното продължение на срещата. Почти целият отбор на англичаните, заедно с Петер Шмайхел са в наказателното поле на Байерн. Центрирането на Бекъм минава точно над главата на главата на вратаря на Юнайтед, но Дуайт Йорк достига до топката и я изпраща в купа от играчи. Торстен Финк не успява да изчисти добре, топката попада на крака на Райън Гигс, но той не успява да нанесе силен и точен удар. За късмет на Теди Шерингам, топката достига до него и той с много точен щут я изпраща в долния десен ъгъл на Оливер Кан, който е безпомощен. В 91-та минута, резултатът е изравнен и всички виждат как мачът отива в продължения.

По-малко от 30 секунди след изпълнението на център, Червените дяволи получават право да изпълнят нов корнер, но този път Петер Шмайхел остава пред собствената си врата, спазвайки инструкциите на Алекс Фъргюсън. Дейвид Бекъм отново завърта топката, намирайки главата на Шерингам, който я изпраща в близост до гол линията. Солскяер реагира най-бързо в ситуацията, подлагайки своя крак и изпращайки топката точно под напречната греда от близка дистанция. Голът е отбелязан в 92:17 минута. Голмайсторът се плъзга на колене, имитирайки отпразнуването на гола на Баслер, преди да попадне в прегръдките на своите съотборници. Шмайхел в същото време прави няколко превъртания в собственото си наказателно поле, не можейки да повярва на случващото се.

След изпълнението на центъра, германците са буквално съсипани и едва стоят на краката си. Отчаянието ги е обхванало и те само чакат последния съдийски сигнал на Колина, за да се сринат на терена.

Те вече са се виждали с трофея и шокът, който преживяват е огромен. Дори минути преди това, трофеят е бил украсен с панделки в цветовете на Байерн Мюнхен, за да е готов за церемонията по награждаването.

Капитанът на Юнайтед в този мач - Петер Шмайхел, вдига купата едновременно с мениджъра на тима сър Алекс Фъргюсън. Това е завършекът на една футболна вечер, която ще остане в учебниците на този спорт, като една от най-изпълнените с драматизъм, шокиращ завършек, радост и сълзи.

Президентът на УЕФА - Ленард Йохансон, казва след срещата: „Не мога да повярвам. Победителите плачат, а загубилите танцуват“.

Капитанът на баварците, Лотар Матеус сваля медала си веднага, щом той е сложен на гърдите му. Помолен за коментар, той казва: „Победител стана не най-добрият отбор, а този с най-голям късмет.“

Заради тази победа Алекс Фъргюсън получава рицарско звание от кралицата на Англия и правото да се нарича „сър“.