Маскарите в нас
Има нещо сбъркано в нашето самосъзнание. Географската ширина, която обитаваме, сякаш е засегната от вирус и той не ни позволява да се почувстваме естествена част от света. Балканските нрави се основават на суеверия, лъжи, злоба и завист.
Корупцията винаги е била неизменна част от криворазбраната свобода да правим каквото си искаме, защото вероятността да носим отговорност за постъпките си е сведена до нула. Няма кой да санкционира заради откъсната роза от обществения парк край НДК, нито заради фасовете, които буквално летят през прозорците на иначе чистите ни домове.
Преходът продължава да бъде безкраен и вместо да търсим пътя към истината, предпочитаме измамния покой на канапето вкъщи. Ракия да има на масата, малко салатка да има и животът ни се струва като песен. Все чакаме да получим нещо наготово.
Идеята, че някой ще ни оправи, не напуска хилавия ни оптимизъм за светлото бъдеще, което непременно трябва да дойде, тъй като друг е задължен да ни изведе до там. Лесно се доверяваме на измамника, защото в него припознаваме черти от собствения си характер. Искаме да минаваме тънко, защото е кофти да бъдеш прецакван.
Политиканстваме със страстта на завършили Сорбоната, макар като цяло да не си падаме по четенето на дебели книги. Даваме акъл, но не искаме да получаваме такъв, понеже на нас абсолютно всичко ни е ясно. Съществуваме във вакуумна среда, където сменяме своите фаворити като носни кърпи. Да, сложна работа е политиката и именно по тази причина не е за всеки. Вероятно затова от вчера се сещам за великия Алеко Константинов, който в „Бай Ганьо у Иречека“ пише“:
„… Да ти кажа ли правичката? - И едните, и другите са маскари!… Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка – дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам…“
Нищо от времето, когато Щастливеца е написал тези думи, не се е променило. Вече губя надежда, че някога ще се промени. Маскарите в нас не умират, важното е ракията да не свършва.
Поетът Добромир Банев, специално за Lupa.bg
