Мистерия: Къде гният костите на Ботев?

За жалост, животът и смъртта на най-силните личности в историята ни остават в паметта на поколенията, потънали в мрак. Така е и при Ботев - трагичната му смърт е обвита с мистерия, историците още спорят къде и как е загинал и  къде са заровени костите му.

Извън гениалното творчество на поета, станало неразделна част от културата на поколения българи, спори се около факта по превземането на кораба "Радецки", както и дали е загинал от куршум в челото на връх Вола в Стара планина. За съжаление много от тези факти са спорни и през годините основателно се подлагат на съмнения.

Не е сигурна дори датата на раждането му и родното му място. Според повечето историци, родният му град е Калофер, както сам той е  записал в документ от 1868 г. Но в очерка си "Примери от турското правосъдие" от 1871 г. пише друго: "Такива чувства изпитах, когато влизах и в родното си село Осен, до Враца..." А в писмо до Найден Геров от 1863 г. бащата на бъдещия войвода го нарича "моя син Христофора Петкова". Под това име е споменат Ботев и в руски документи от онова време.

Краят на 28-годишния войвода обаче е най-тъмната и неразгадана тайна и до днес. Първият биограф на революционера-Захари Стоянов, пише, че "героят трябва да загине впечатляващо, поетично" и заради това избира куршум да удари високото му чело...

Оцелели четници обаче споделят в спомените си, че се разделили с мъртвия войвода, целувайки го по челото. Други обаче държат на версията, че е  бил улучен в главата.

Спори се дори за външния вид на поета - по подобие на любимите си хайдути, той си бил оставил дълга коса, както го скицира през 1867 г. художникът Петър Морозов - не е ясно дали от натура, или по недостигнала до нас снимка. Според общоприетите представи е носил и буйна брада. Но по-късно стари хъшове ще подхвърлят на Христо, че с дългата коса и безбрадото си лице "мяза на мома", пише Анани Ананиев.

Поради тази или друга причина в средата на 70-те години на 19-и век Ботев вече е късо подстриган и с брада.

Спорни са много основни моменти от биографията на Ботев -например според официалната историография след обучение при баща си в Карлово или Калофер Христофор Петков е изпратен да учи във Втора гимназия на град Одеса. Там не залягал много над учебниците, а предпочитал да прекарва времето си в библиотеки и в разговори с интересни хора. В крайна сметка през есента на 1865 г. го изключили от гимназията, а година по-късно той самият станал учител в населеното с българи бесарабско село Задунаевка. След това, притеснен от известия за влошеното здраве на баща си, той отива в Калофер и замества даскал Ботьо в местното училище.

В свое интервю Димитър Лука Делийски, изследовател на биографията на поета, обаче казва:

"Този епизод от живота на Ботев е съчинен от Захари Стоянов, а му е бил съобщен от Димитър Генков Филов - връстник и съгражданин на Христо. За написването на Ботевата биография Захари е ползвал и записките на Киро Тулешков, в които се казва следното: "Ботев дойде и ми съобщи, че попечителят на Бесарабската област, щатският полковник Иванов, го назначил за учител в село Задунаевка, близо при Кубей".

Но в интерес на истината, след разгрома си в Кримската война от 1858 г. Русия губи Южна Бесарабия, която се дава на Молдовското княжество. Така че с. Задунаевка по онова време вече не е било под руска власт!

Това обстоятелство не попречи на редица "ботеведи" да раздухат този измислен факт до цял раздел в биографията на поета. При социализма този мит се раздуха и се материализира в с. Задунаевка, където бяха открити паметник и музей на Ботев, намерени бяха негови "ученици", издирено бе и името на неговото "местно либе"..."

В подкрепа на своята версия той представя и друго доказателство за това че Ботев не е бил никога учител в Задунаевка - писмо, написано от Ботев до Найден Геров, от 8 октомври 1868 г. да му намери учителско място в Българско.

В него пише: "Аз ви уверявам, бай Найдене, откакто съм оставил 5-и клас на гимназията (в Одеса) - ето три години - аз съм се трудил и готвил за учителското поприще." Ако през тези три години той беше практикувал учителство в Задунаевка, нямаше ли Ботев да спомене това пред Найден Геров като доказателство за своята опитност като учител?!

Други спорове засягат авторството на известни произведения. На първо място сред тях е "Символ-верую на българската комуна", което някога в училище ни караха да учим наизуст. В него поетът още през 19-и век бил написал следното послание: "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото. Вярвам в единната обща сила на человечески род на земното кълбо, за да твори добро. И в единний комунистически ред на обществото, спасител на сички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство..."

По обясними причини по времето на соца част от него е гравирана и на Мемориала на Христо Ботев в Калофер. През годините вече се събраха многобройни доказателства, че се касае за един късен фалшификат от времето на Коминтерна, който няма нищо общо с езика, използван от Ботев. Думи от този текст дори липсват в речника на Найден Геров. Знае се също, че той не е базиран нито на оригинални документи на Ботев, нито дори на оригинални текстове, удостоверяващи твърденията на Величко Попов десетки години след Ботевата смърт. А първата публикация на този текст е на комуниста Георги Бакалов едва през 1934 г., уточнява Ананиев. 

Убийството на поета революционер остава загадка. Повечето учебници пишат, че  е убит на един голям камък във Врачанския Балкан.

На 10 октомври 1939 г. умира Никола Обретенов. Той е свидетел на гибелта на Христо Ботев. На смъртния му одър, когато го питали кой е убил войводата, той казва: "За честта на българския народ ще отнеса истината на небето", отронва поборникът, преди да издъхне. Твърди се, че преди гибелния изстрел между Никола Войновски, - командир по военната част на четата, и Христо Ботев пламва спор.

Но по време на социализма темата за смъртта на Ботев е сакрализирана. С десетилетия се глади легендата за официалния убиец - черкезкия башибозук Джамбулет. Към днешна дата обаче почти всички историци твърдят, че Ботев е убит от свой.  

"Случаят с черкезкия главатар запълва дълбоката празнина в убийството на Христо Ботев. Свидетелите на трагедията крият истината и затова се появява легендата. Злодеянието трябва да излезе от анонимност, да се персонифицира. Джамбулет, който действително е съществувал, е удобната фигура за поемане на вината", пише по този повод журналистът Росен Тахов в своята книга "Убийството на Ботев".

Авторът разглежда различните версии за убийството - смърт от вражески или приятелски куршум, като не изключва и версията за самоубийство, както и че Ботев всъщност не е загинал. Въз основа на данните от архивите най-малко вероятна се оказва официалната версия - че е загинал от вражески куршум. Накрая Тахов стига до заключението, че фактите са прикрити през годините заради криворазбрано патриотарство и заради съзаклятие, изградено от мъст и страх гениалният поет е убит от своите: "На 20 май привечер Христо Ботев е застрелян под връх Камарата. С два куршума - в сърцето и в главата. Вторият изстрел е контролен, както го правят професионалните убийци!"

Случаят е толкова сложен и толкова противоречиви сведения са се натрупали през годините, че както изглежда, споровете около него ще продължат и в бъдеще.

По същия начин стоят нещата и с тленните останки. Подобно на костите на другия ни голям националреволюционер Левски, и за тях не знаем нищо със сигурност.

За най-достоверни се приемат сведенията на Захари Стоянов, който разказва, че след като бил убит, Обретенов и Апостолов набързо покрили тялото с шипкови клони (дори не е погребан), черкезин отрязал главата на войводата и тя тържествено била разнасяна из Враца, преди да бъде набучена на кол на мегдана до градската часовникова кула. Така тя стояла цели 3 дни. След това била хвърлена в реката. По-късно поп Гено от църквата “ Св. Петър и Павел” скришом я прибрал, измил и заровил, за да не се гаврят с нея турците. След време обаче попът починал и така тайната на погребаната Ботева глава си отишла заедно с него.

Един от уредниците на Врачанския исторически музей обаче още през 1966-1967 година заявил, че знае къде се намира най-бунтовната и най-гениална глава на България, и настоявал да се направят разкопки под преддверието на храма, за да може тази светиня да намери достойно място в музея, но от ОК на БКП във Враца не му обърнали внимание.

От цялата чета на Ботев, състояща се по последни данни от 205-има души, в битките на дружината са загинали 66-има четници, 5-има са намерили смъртта си като опълченци в Освободителната война, двама са предали Богу дух като заточеници. Други 68 души са доживели до Освобождението и са починали след него – техните гробове се знаят къде са. Но къде, кога и как са умрели 44-ма от Ботевите четници, не е ясно и до днес. 20 от тях да дочакали свободата, но и техният гроб остава неизвестен.