Мрежата пламна: Писмо от отвъдното до убиеца на Милен Цветков

Преди три години в катастрофа бе убит обичаният журналист Милен Цветков. Делото обаче продължава да се точи. Оказа се, че подсъдимият убиец – надрусаният богаташки син Кристиан Николов, в момента е под карантина, тъй като е с коронавирус, което отново замота процеса.

Публикуваме с известни съкращения писмо на Мария Трайкова до Кристиан, което е писано сакаш от убития журналист:

„Писмото ми до теб, Кристиане! Здравей, Кристиане! Аз съм Милен!

Пиша ти, за да ти кажа някои неща, които щях да кажа, ако бях оцелял и имах възможността!

Пиша ти, защото не мога да говоря!

На светофара, чакайки зелена светлина, ти ми отне възможността да говоря, да чувствам, да мисля, да се боря, да обичам, да закрилям, да вярвам, да се усмихвам!

И най -страшното, отне ме от моите близки и деца! Та сега и те не могат да ме чуят!

А им се иска, но аз съм все още тук и ще бдя над тях, както до сега!

Живях достойно и с гордост! Аз бях свободен и обикновен човек! Имах своите грешки, истории, минало, гордост, а сега нямам бъдеще, нямам днес! Трудно ми е да се примиря! Но, нямам избор и ще трябва да приема реалността.

Пиша ти, за да ти кажа, че тук се срещнах с много нови приятели, със същата, като моята съдба!

Имена няма да ти казвам, защото няма да ми стигне деня! А нямам много време, защото бързам, имам много несвършени дела, които трябва да измисля как да подредя!

Та, пиша ти, за да ти кажа, че много ме заболя, усетих болката, въпреки адреналина и страха! Усетих, че няма да издържа ! Глътнах си езика, въздухът ми спря, сърцето ми се пръсна, костите ми, като клони се прекършиха от силата на удара! Беше много страшно и зловещо!

Чакайки отпуснат зелена светлина, усетих удара ти с цялата му жестокост, тежест и сила! А звукът беше като взрив! Огласяше всяко кътче от моята душа, не бях чувал по-страшен звук досега!

Беше страшно! Помниш ли?

Ти как си? Твоят мощен звяр те спаси, нали? Радвам се, че си добре. И ти, и спътниците ти.

Обичаш екстремните усещания, нали? Аз също! Обичах и да се разхождам в планината, да прекарвам време с децата, на излети, на палатка на морето с приятели и близки … Обичах природата, понякога дори самотата, така се отърсвах от проблемите и подреждах мислите в главата!

Ами ти? Доколкото разбрах си вещ в много неща! Познаваш Менделеевата таблица по-добре и от химик, защото си елитен „войник“! Ти май имаш друг начин да правиш живота си щастлив!

Няма да те съдя, изборът е твой ! Но този твой избор отне живота ми, а това не те прави герой! Аз не те познавах! Ти може и да си ме мяркал от плазмения екран.

Аз бях там, за да работя, за да правя това, което обичам, да мисля, да ровя, да търся справедливостта, да търся и да се боря за истината и за важните неща. Не се страхувах нито от властта, нито от бедността!

Защото, мили ми Кристиане, бедността е материално състояние, но предпочитам липса на лукс и охолство, пред липса на разум, чувства, съвест и достойнство!

Ти как мислиш? Или в момента ти е трудно да мислиш? Кажи ми как да ти помогна?

Ще го направя, ако мога!

Ти не помисли за мен през онзи празничен ден!

Но оттогава аз не спирам да мисля за теб! Чудя се, защо? Мисля си дали реално осъзнаваш, че нямаше право! Дали виниш някого за това?

Дали виждаш пропуски в 22 годишната ти житейска съдба? Дали можеш да заспиш спокойно? Мдаа…

Питам се, ти къде беше докато лежах на асфалта? Какво правеше в този момент?

Помисли ли за мен, или ровеше, за да покриеш следите, от твоето лекарство за щастие, притеснен?

Аз съм вече история, бъдеще за мене няма! Но не ме е жал за мен, аз тебе съжалявам!

Теб и Иван, Драган, Петкан, Юлиан и останалите момичета и момчета, които се друсат, за да се почувстват харесвани, велики, желани, да са ВИП!

За тези като теб, които почернят ежедневно, ежеминутно семейства, които са от тебе и твоите авери избрани!

Знам, че ще се извиниш и дори фалшиво, но ще съжалиш! Ще търсиш съжаление и прошка пред съда! Ще се кълнеш, че от днес ще мислиш и ще си с трезва глава! Ще плачеш, ще има сълзи и обещания гръмки! Ще се молиш този кошмар да свърши!

Ти ще излезеш някой ден! Надявам се да не е скоро, не днес, утре, или вдругиден! Не тази или другата година! Ще ми се да стоиш там поне до навършване на 50! Но едва ли, ти си късметлия, когато излезеш, ще имаш право да се реабилитираш! Ще имаш право да живееш! Право да се смееш!

Право, което ти ми отне!

Защото Аз нямам право да видя синьото небе, не мога да кажа сбогом на тези, които обичам, не мога.