Надя Тодорова измисля репликата „роднина – милиционер”

„Да ги наредим роднина - милиционер, роднина - милиционер...” Няма български зрител, достигнал 40-те години, който да не знае култовата реплика от филма на Иван Андонов „Опасен чар”. Изрича я Надя Тодорова в ролята на Седларова. Актрисата сама измисля думите и с решението на режисьора ги вкарва в сценария. Фразата хрумва на комедийната актриса докато с Георги Русев умуват как да изиграят сцената с разпределянето на сватбените покани и точно тези думи се превръща в класика.

Голямата актриса на малките роли – така наричат Надя Тодорова. Тя няма главна роля в киното, но всяка нейна дори и кратка поява във филма е колоритна и запомняща се и разсмива зрителя до сълзи.

Надя Тодорова е Теменугова от „Вчера”, Кулишева от „Двойникът”, Димитрова от „Дами канят”, Кака Денка от „Покрив”, Худерова от „Войната на таралежите”. Тя е Санитарката, Книжарката, Секретарката… „Все характерни роли ми даваха, а пък аз исках любовни. Един път дори набрах кураж и попитах режисьора на Асеновградския театър защо се получава така. Той ми каза: „Абе, детенце, ти в живота си любовница и изкусителка играй колкото си искаш. А пък на сцената ще играеш характерни роли. Един ден ще ми благодариш за тях!”, разказва актрисата в автобиографичната си книга „Един живот в пет тетрадки”.

Първата си роля в киното изиграва на 49 години, макар че първите си стъпки като актриса прави на сцената три десетилетия по-рано. Актрисата ще бъде запомнена със самородния си талант и незабравими лафове пред камерата.

Надя Тодорова "сваля" Стефан Данаилов в "Дами канят"

„Сериозно, Екиме, да вземем да забегнем с тебе някъде, да изоставим тоя прованс. Не случих с моите бракове, не случих – първият се оказа пияница, вторият ме обърка професионално. Ми аз имам златна професия, фризьорка. Заради него напуснах. Искал да става белетрист, пък е алергичен – не ми дава да използвам никакви гримове, целият се изприщва”, казва нейната героиня Димитрова на инструктора Яким във филма на Иван Андонов „Дами канят”.

А след това пищната дама се обръща с героя на Стефан Данаилов инструктора по кормуване Яким и с премрежен поглед добавя: „Вземи ме, лодкарю, в твоята ладия лека”. А когато като Кулишева връхлита запъхтяна и закъсняла за научния съвет в една от сцените във филма „Двойникът” и се оправдава „Пуснаха чушки, до обяд щяха да свършат…” дори снимачният екип се залива от смях.

Надя Тодорова е родена в Деня на народните будители - 1 ноември 1925 г. в Асеновград, който по онова време е носел името Станимака. Актрисата обича до родния си град и докрай му остава вярна, макар заради преклонната й възраст и тежкото здравословно състояние да се наложи да отиде да живее в Прага при дъщеря си Тони, която от дълго време работи там като реставратор. А последните си години голямата актриса на малките роли прекара тъжно – на инвалидна количка.

Приятели и колеги не я изоставяха – звъняха й често по телефона, а тя не свикнала да се оплаква винаги им казваше по някоя ободрителна дума. А човекът, който разкрива на Надя магията на киното и на театъра е нейният баща – Тодор, който е прожекционист в софийското кино „Одеон”, отворено през 20-те години на ХХ век. Таткото, който е роден в София, не пожелал да наследи обущарския занаят на баща си и започнал да изучава как се прожектират филми.

„По онова време нямото кино било във възход и всички искали да видят чудото на техниката. Хората от Станимака (така се е казвал тогава Асеновград) вложили пари в кинематограф и се заели да търсят кинооператор. В София попаднали на баща ми – млад и запален по филмите. Обещали му материална подкрепа и го поканили в Станимака да открие градско кино. Той тръгнал нататък с голямо желание, отворил и разработил салона, създал си семейство и останал в града до края на живота си”, пише Надя Тодорова в автобиографичната си книга „Един живот в пет тетрадки”.

Семейството на майка й Василка пък е родом от Харманли, но се преселва в Станимака. Там дядото на Тодорова отваря бакалница и я зарежда с най-различни стоки – от риба до цитруси, като така привлича много клиенти. Татко Тодор изпитва особена гордост, когато проплаква първородната му щерка. Семейството вече има две момченца и раждането на момиченцето се посреща с голяма радост. Бащата тича  общината и записва малката на името на майка си – Евгения.

Кинотехникът обаче кръстил щерка си, без да се посъветва с кръстника д-р Леонид Доксиадис, който по онова време имал последната дума за името. Лекарят пожелал бъдещата актриса да бъде кръстена на рано починала негова сестричка и когато дошло време момиченцето да влезе в лоното на християнството над купела в църквата то било кръстено Надежда. Като ученичка в гимназията тя обаче е попарена от дълбоко пазена семейна тайна – че по-големите й братя не са й истински братя.

„Доброжелателна” съседка разкрива истината на момичето и сякаш пронизва с нож душата й. Разплаканата Надя тича вкъщи и пита майка си какво означава всичко това. След като не получава отговор, казва троснато на един от братята си, че той не й истински брат, за което получава оглушителна плесница от баща си. В крайна сметка на другия ден майката разкрива истината: когато дошъл в Станимака баща й се оженил за гъркинята Анастасия, която след многобройни опити да зачене му родила двама сина.

Надя Тодорова заедно с Георги Русев, Тодор Колев и Маргарита Карамитева в "Опасен чар"

Когато децата били съвсем невръстни обаче съпругата му се разболяла от рак и въпреки че се лекувала в елитни болници във Виена починала. Момченцата пък били изпратени в София при свои лели. Не след дълго Тодор се оженил за майката на Надя и си прибрал децата, като им обяснил, че след дълго боледуване майка им Анастасия е оздравяла и идва да си ги вземе. Момчетата радостно се спуснали към Василка и се притиснали плътно към нея. Така тя станала тяхната майка и никога не деляла децата си.

Иначе Надя Тодорова прекарва детството си в игри и забави. Таткото е бохем и често обича да кани вкъщи колоритни приятелски компании и да се веселят до зори. Майка й е дълбоко религиозна жена и е безпощадна към децата, когато дойде време за коледните и великденските пости – никакво ядене на месо, шоколад или друга забранена храна. „Милата ми майка ме научи да бъда търпелива, да обичам хората, да вярвам и да се надявам на Бог”, споделя Надя в книгата си.

Първата среща на Надежда с публиката е, когато е на 8 години. Тогава тя е избрана да играе „Танца на снежинката” край общоградската елха. „Ушиха ми рокля (пачка) от бяла разтегателна хартия, цялата обсипана с лъскави пайети, дадоха ми  бели терлички (палци), а на главата – венче от бръшлян. Кой знае как съм подскачала, че един репортер ме засне в поза разперила роклята си с две ръце. Снимката излезе на страниците на софийския вестник „Илюстрована седмица”. Вече отговарях с гордост, че ще стана балерина”, пише една от любимите екранни половинки на Стефан Данаилов.

А първият й досег до изкуството е с нямото кино. Татко й прожектира филми в киносалона в Асеновград. Зрителите, сред които са и трите му деца, с интерес гледат движещите се образи на големия бял екран. Надя попива лентите с Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън. Малката асеновградчанка не пропуска и гостуването на цирковите артисти, както танцовите забави в центъра на града. Дъщерята на прожекциониста нямаше още 9 години, когато да пръв път родителите й я завеждат на театър.

Пиесата се казва „Малкият музикант”, а сюжетът разказва за момченце, останало кръгъл сирак, което свири и пее по улиците, за да се прехранва. Съдбата му била тежка – лоши хора го подритвали, обиждали и пъдели. Въпреки щастливия край на пиесата Надя така се трогва от историята, че през цялото време плаче и се успокоява едва, когато вкъщи майка й й дава бучка захар с капки валериан. „След това представление игрите ми коренно се промениха. Дворът ни се превърна в сцена: завеси, реквизит, даже имахме и публика… Магията на театъра ме завладя и не ме остави докрай”, споделя актрисата в „Един живот в пет тетрадки”.

В годината, в която се ражда престолонаследникът княз Симеон – 1937 г. Надя и майка й отиват в местността Клувията край Бачковския манастир, където всяка година на втория ден от Великден се прави курбан. Там момиченцето плахо се ръкува с цар Борис III, който също присъства на празника.

„Цар Борис беше облечен с голф, малко под коленете, със спортни чорапи на карета, с високи боти и каскет на главата, който почтително свали. Той вкуси от курбана и каза нещо, което не разбрах. Всички се ръкуваха и му говореха. Майка ми ме побутна към него и аз подадох ръка безмълвно. А си въобразявах, че ще видя цар с мантия и корона, като в приказките”, спомня си актрисата детското си разочарование от царската среща.

Много години по-късно – вече като утвърдена актриса Надя ще има една единствена среща и с друг „цар” – с комунистическия лидер Тодор Живков. В края на 60-те тя участва в пиесата „Щастие” на Орлин Василев, който е и директор на Сливенския театър. В една от сцените нейната героиня изрича: „За мъка сме родени, Невено, за мъка…” и тръгва с ръка, вдигната за довиждане като за „Хайл Хитлер” – това е изискване на автора. Един ден в Сливенския театър гостува Живков с всички партийни велможи от района. И без да й мигне окото Надя спокойно изпълнява пред Първия сцената с вдигната като за нацистки поздрав ръка. Салонът онемява, а само Тато шумно се смее. Накрая на спектакъла Първия вика Надя й и казва: „Много смешно играеш, браво!”

Иначе след като завършва началното училище Надя постъпва във френската гимназия в Асеновград. По време на ваканцията след първи курс вижда обява в родния си град, че ще бъде проведен изпит за актьори за общинския театър в града. След години ще признае, че тогава нещо трепва в сърцето й. Без да каже на никого, се явява на изпита. Изпълнява монолога на Жулиета от драмата на Шекспир и е сред първите приети. А човекът, който пръв оценява таланта й на актриса е именитият театрален режисьор Тачо Танев – по онова време директор на Пловдивския театър. Благодарение на него тя стъпва професионално на сцената в храма на Мелпомена.

Актрисата в сериала "Записки по българските въстания"

Макар да не е завършила ВИТИЗ, Надя Тодорова е една от най-добрите театрални актриси. И така през 1946-та започва да играе в Асеновградския театър. След закриването му през 1959 г. отива в Родопската драма в Смолян, после се мести в Пазарджишкия театър, оттам – в Габрово и Сливен. Като театрална актриса обира овациите с ролята на Юрталанката от „Снаха” на Георги Караславов и Злата от „Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников. Печели многобройни награди с главните си роли в „Мъжемразката”, „Госпожа Министершата”, „Вампир”, „Евгения Гранде”. Надя Тодорова никога не става заслужила или народна артистка, защото не е партиен член. „Аз се шегувах с колегите и им казвах, че съм о.а. (обикновена артистка), а това е най-високото звание. И си останах такава докрай”, откровена е Надя Тодорова.

Голямата любов на Надя Тодорова е нейният съпруг Никола Теменугов, с когото се запознава случайно на пътя Кърджали – Асеновград през лятото на 1952 г. и остава с него цели 56 години. Всички техни познати ги описват като добри, отзивчиви и общителни хора. „Надя и Никола бяха прекрасен тандем и взаимно се допълваха”, казват и днес техните приятели и съседи. В началото на 50-те актрисата имам връзка с един софиянец, който е командирован в новостроящата се електроцентрала в Асеновград. През лятото на 1952 г. Надя тръгва на турне из Родопите, а той е изпратен в електроцентралата „Бели извор” край Кърджали.

Влюбените се уговорят на връщане от турнето актрисата да отиде при гаджето си и двамата да сключат там брак. По пътя за Кърджали обаче колата, с която пътува Надя се поврежда, завалява и пороен дъжд, на шосето за „Бели извор” се свлича огромна земна маса и пътят става непроходим. Същевременно трупата спира един камион и част от актрисите скачат в него и молят да бъдат откарани в Асеновград. Шофьорът на камиона, който също се оказва от Стамака, не след дълго ще стане съпруг на Надя Тодорова.

Любовта между актрисата и водача пламва от пръв поглед. По време на цялото пътуване до Асеновград между двамата прехвърчат искри. Надя се прибира вкъщи и ляга болна. Три дни няма ни вест, ни кост от гаджето й. На четвъртия у тях идва Никола усмихнат и с букет цветя. „Разбрах, че си болна, дойдох да те видя и да разбера мога ли да направя нещо за теб”, казва шофьорът. „Нещо топло се разля в сърцето ми, изпитах необяснимо приятно чувство и се разсмях. Той разбра погледа ми и отвърна със същия сърдечен смях”, пише актрисата в мемоарите си. Тя обаче продължава да мисли и да се притеснява за своя приятел, който никакъв го няма. Накрая го среща на улицата, а той гневно се нахвърля върху нея, че го е направила за смях пред приятелите като не е отишла в „Бели извор” да се омъжи за него.

Момчето изобщо не иска да приеме аргумента, че пътят е бил затворен и Надя не е можела да отиде при него. Тодорова се извинява, моли го за прошка, но той е непреклонен в гнева си. Двамата се разделят на пътя, а Надя отива на кино, където попада на италианския филм „Девицата Горгона”. Оттук нататък действието се развива точно като на филм. В киното тя среща отново Никола, двамата сядат един до друг, хващат се за ръце и така продължават заедно над половин век. Въпреки резервите на родителите на Надя, че Кольо е прост шофьор, а тя актриса, накрая и майка й, и баща й склоняват да дадат благословията си за венчавка. През юни 1954 г.

Надя и Никола стават родители на малката Антоанета. До пенсионирането си съпругът на актрисата работи като шофьор. Винаги, когато може я придружава по време на многобройните й турнета, а когато е на снимки в друг град бие стотици километри, за да я зарадва с плодове. През 2003-та двамата отбелязват златната си сватба, като сключват църковен брак в църква в родния им Асеновград. Подновяват брачния си обет и пред Бога, а Никола е толкова щастлив, че се държи като влюбен ученик, който току-що е пронизан от стрелата на Купидон. Съчинява дори стихотворение за съпругата си

„За киното я откри Иван Андонов – в първия си филм „Трудна любов” през 1974-та, когато Надя беше на 49 години, вече утвърдена театрална актриса. След това тя игра във всичките му ленти. Той не започваше филм, докато не измисли роля за Надя. Казваше, че му е талисман и не може без нея, а тя го наричаше „моят кръстник в киното”, разказва Люба Маричкова, съпруга на режисьора. „Надя не играеше като актриса от италианския неореализъм. Никога не се интересуваше колко е голяма ролята й. Но всяка нейна роля ставаше най-бляскавият акцент във филма”, споделя още Маричкова в книгата „Един живот в пет тетрадки”.

"Опасен чар" е визитната картичка на Надя Тодорова

„Импровизациите, които измисляше, бяха толкова естествени и попътни на героинята й, че всички зад камерата умираха от смях, а Иван нямаше сили да каже „Стоп”, разказва още жената на Андонов. „Той беше за мен кръстник, учител, приятел. (…) Обаждаше се по телефона: „Надя, имам една малка роля за теб, ще дойдеш ли?” „Няма малки и големи роли, има малки и големи артисти”, казвах и тръгвах, пише актрисата в спомените си.

След Иван Андонов режисьорите се надпреварват да я канят – Рангел Вълчанов, Николай Волев, Людмил Стайков, Иванка Гръбчева, Джеки Стоев. И така прави 60 незабравими роли в едни от най-известните филми – „Записки по българските въстания”, „Войната на таралежите”, „Куче в чекмедже”, „Бяла магия”, „Господин за един ден”, „Бон шанс, инспекторе!”, „Адио, Рио”, „Разводи, разводи”, „Вампири, таласъми”, „Дунав мост”… За последен път застава пред камерата през 2001 г. за филма „Каталии” на режисьора Веселин Тамахкяров.

Ето пък как описва Надя Тодорова нейната колежка Мария Статулова: „Тя се радваше на всичко, имаше нежно чувство за хумор, понякога взривно. Защото нейната енергия, нейната душа беше като вулкан. Каквато си беше корпулентна, Надя сякаш носеше смеха и радостта на целия свят! Представете си голям мечок, мек, нежен и прегръщащ хората, който и насън се усмихва. Ето това беше за мен Надето Тодорова!”

В последния ден на февруари 2009 г. от този свят се отива съпругът на Надя – Кольо, с когото живее половин век. Това е огромен удар за възрастната жена, за която Никола е единствената голяма любов. „Господи, дай ми сили да изживея този тежък момент,” моли се актрисата. Прикована на инвалидна количка тя губи не само любящия си съпруг, но и най-голямата си опора в живота. Ударите идват един след друг – година и половина по-късно умира и нейният дългогодишен приятел и кум – големия художник Иван Кирков. В края на 2011-та си отива и друг скъп за нея човек – Иван Андонов.

Здравословното състояние на прикованата към инвалидната количка актриса рязко се влошава. Мъчи я диабетът, това, че не може да ходи и още куп болести. Надя Тодорова се моли на дъщеря си да я остави в дом или пък да й наеме гледачки само и само да не я взима със себе си в Прага. Но сърце не дава на грижовната Тони да изостави болната си майка или пък да я повери в нечии чужди ръце. Дъщерята убеждава актрисата в крайна сметка да замине с нея в Чехия. На 15 юни 2011 г. я свалят с инвалидната количка пред блока на ул. „Речна” 25, за да я откарат към летището. Целият блок излиза, за да я изпрати, хората цитират култови реплики от филмите с нейно участие. Нейните съседи и приятели от детството не крият сълзите си, тя също. Всички я прегръщат и целуват, отрупват я с цветя и плодове, даряват я и с икона на Света Богородица.

Заедно с Георги Русев във "Вчера"

Голямата актриса на малките роли е наясно, че се сбогува със съседите и че никога повече няма да ги види. В дома на дъщеря си в Прага Надя Тодорова живее 5 години. Макар да нямаше физически сили, тя бе напълно с разума си. И до последните си дни запазва брилянтното си чувство за хумор, с което разсмива и чешките лекари, грижещи се за нея. Заради диабета панкреатичните кризи стават все по-чести. Социалните в Чехия й дават пенсия по болест, която е в пъти по-голяма от българската й.

През зимата на 2016-та любимката на Ламбо прекарва тежък грип, който причинява усложнения на сърцето. Надя умира на 21 юни 2016 г. и вярва, че отива при своя Кольо. Последната й воля е да бъде погребана в родния си Асеновград в семейната гробница до съпруга си, майка си, баща си и вуйчо си. Целият град изпраща голямата актриса. За съжаление нейни колеги от София не идват на поклонението, липсват и представители на властта.

„Майка ми беше много добър и слънчев човек. Ще ми липсва до края на моя живот. В нея имаше излъчване и много позитивна енергия. Обичаше хората, смеха и скромността”, през сълзи сподели дъщеря й на погребението в някогашната Станимака.