Навършват се 125 години от смъртта на войводата Ильо Марков

Днес се навършват 125 години от смъртта на Ильо Марков – един от най-бележитите дейци на българското национално освободително движение. Името на Ильо войвода е едно от тези, с които се свързва Освобождението на Кюстендил. 

Ильо Марков е роден в село Берово, днес в пределите на Република Северна Македония, в началото на 19-и век. Има различни сведения за рождената му година и датата на раждане, но според смъртния акт тя е настъпила през 1817 година, разказа пред БТА историкът доц. д-р Ангел Джонев от Регионалния музей в Кюстендил.

Според сведенията, с които разполага музеят, младежките години на Ильо Марков преминават в Берово. Ильо има  брат и сестра, и се занимава със земеделие. В един период от младостта си той работи и като пандурин (пазач) в Рилския манастир, където има роднина. „Вероятно от там е и е по-сериозната му връзка с оръжието, което ще му окаже помощ в последващите му действия“, разказа историкът Джонев.

През 40-те години на 19-и век Ильо Марков се завръща отново в Берово, където се захваща със земеделие и създава семейство. От съпругата си Цона има три деца – една дъщеря и двама сина – Иван и Никола. 

„Всичко върви относително добре до момента, в който Ильо влиза в противоречие с един от местните турци, по чисто стопански причини и в крайна сметка се стига до конфликт, завършил със смъртта на турчина - той се опитва да убие Ильо, но в крайна сметка ранява брат му. Това довежда до реакция от страна на Ильо, който убива турчина и след това преминава в нелегалност“, разказа доц. д-р Джонев.

Съпругата му твърдяла, че Ильо е заминал на гурбет, но всъщност оттогава той се отдава на хайдутството. Събрал малка чета и обикалял в съседните на Берово планини – Малашевската, областта Пиянец, Осоговската планина. В началото на 50-те години на 19-и век, в периода на Кримската война – 1853-56 г., неговата чета увеличила значително числеността си. В  определени периоди от време турците се опитвали да унищожат бойната формация, създавали отряди, които да я преследват. 

„Работело се е в две направления – чрез опит за елиминиране с башибозушки или редовни турски войски или чрез сговор - Ильо да се откаже от хайдушката си дейност. Имаме сведения, че два пъти той се е оттеглял, като единият път го е направил с посредничеството на кюстендилския владика и дори е дал клетва в църквата „Св. Богородица“, че ще бъде порядъчен и няма да се занимава с подобна дейност. Вследствие на мерки от турската власт и опит да бъде убит, за което бил информиран предварително, Ильо отново напуска легалния си живот и се отдава на хайдутска дейност“, посочва още историкът.

Турската власт опитала да преследва не само него, но и да нанесе удар върху семейството му. В един такъв случай, в края на 50-те години на 19-и век, е направен обиск в къщата му в Берово, имуществото му е иззето, а семейството е интернирано в Кюстендил, като е оставено на произвола на съдбата. Налагало се съпругата му да проси, за да издържа децата си. В друг момент от време, семейството е интернирано в Скопие.

През 1861 година четата на Ильо войвода се прехвърля в Сръбското княжество. Там четниците се включват в легията на Георги Раковски. 

„Авторитетът на Ильо Марков е много голям, в един момент той дори се явява заместник на Раковски“, разказва Джонев.

При събитията през юни 1862 година в Белградската крепост, когато турският гарнизон влиза в сражение със сръбската армия, българската легия също участва активно, а Ильо се проявява с познатия си героизъм и уменията си във военното изкуство. Заради активността му е награден с орден, а след сключването на примирието между Сърбия и Турция, и преодоляването на кризата през лятото на 1862 година, легията е разтурена и една част от участниците в нея се преместват към Крагуевац, където живеят в продължение близо година. Там Ильо се явява техен лидер.

Значителна част от познатите български имена от по-късния революционен период предпочитат да заминат с него към Крагуевац, включително и Левски, разказва още Джонев. 

След този период Ильо се отдава на спокоен живот, завръща се в Белград и изтегля при себе си двамата си синове. Получава от сръбското правителство пенсия, заради активността му в събитията през 1862 година. Тя не е голяма, но с нея се издържа десетилетия наред. Ильо остава да живее в Сърбия до 1877 година.  През 1876 година той се включва в Сръбско-турската война, където влиза в конфликт със сръбски офицери. Според свидетелства при едно от сраженията е ранен, но не от турската армия, а в гръб. Получава нараняване на дясната ръка, като се твърди, че дори са му извадени две ребра, а дясната му ръка остава неизползваема.