Не всички на жълтите павета са жълтопаветници, има и спечени фъшкии

Време е да демонстрираме подобаващо уважение към многообразието на битието. Не всяка плеймейтка е курва, не всеки културист е специалист по данъчно облагане, не всеки педофил е Майкъл Джексън, дори не всички руснаци са орки, макар да поддържат критично мнозинство. В навечерието на поредното лято с протестни пърформънси по адрес на газпромчиците на служебния Донев, искам остро да напомня, че не всичко, що се разхожда по жълтите павета, е жълтопаветник. Срещат се предостатъчно спаружени кучешки фъшкии, котешки изпражнения и курешки от... гълъб.

Колко прекрасно беше преди две лета, когато всички се бяха прегърнали в оргазмичен вулкан от емоции със святата мисия да свалим Бойко от джипката, да върнем Цветето Караянчева в Кърджали и така да изнервим Томислав Дончев, че да се лиши от последните остатъци от лицево-теменното си окосмение. Дионисий гушкаше Йоло Денев, Мая целуваше Христо Иванов, само Слави и Лили Иванова не успяха да се сдушат покрай всеобщата еуфория.

Както обаче една разходка до ЦУМ и едно сокче в „Рафи“ не може да направи от доячката от Търговище столичанка, така и спорадичните изяви пред мегафона на „Дондуков“ не те правят част от гражданското общество, още по-малко пък народен трибун или изразител на трепетите на българската душа. Не знам дали революцията изяжда децата си, но в едно съм сигурен – площадният й вариант ражда лекета.

Проспахме, когато смешното, подсъдимо джудже с генералски лампази Димитър Шивиков се отъркваше в крачолите на Николай Хаджигенов, не обърнахме внимание, когато комплексираният службогонец Велислав Минеков мяташе рибки заедно с Бабикян, правихме си оглушки за дебелите бузи на Балабанов, мълчахме, когато всякаква комуноидна и путиноида измет се празнеше в соц слиповете с троен шлиц пред вдигнатия юмрук на Чорап №1 на Републиката, чието име ме е гнус да напиша.

Хиляди пъти предупреждавах, че няма как да изгониш Хитлер с Пиночет, Баба Яга с Дядо Торбалан, или Путин с Медведев. Обаче ние пак го изиграхме като героите от „Умно село“, не това на Влади Люцканов, а анимацията с половинвековна давност на Доньо Донев. Гледали сте я всички – за обречените в цикъла на собствената си недалновидност агро-българи, които първо пуснаха таралежи да ги спасят от змиите, после лисици да ги отърват от таралежите, след това ловци да ги измъкнат от лисиците и т. н. до безкрай в отчайваща народопсихологическа въртележка.

В публичния протест и особено в неговата хетерогенност има нещо изключително позитивно и дори романтично, защото само справедливите искания на гражданите, независимо от разликата в доходите, образователния ценз и сексуалната им ориентация, могат да доведат до реално разместване във властовите пластове. Това обаче в никакъв случай не означава на всяка цена да прегърнеш човека до себе си, защото нищо чудно да се окаже съвършен кретен и душевен измекяр. Защото тази порода умее с животинските си сетива да надушва полъха на промяната и да приплъзне смрадта си на съветска, войнишка партенка по него.