Онази сутрин, в която "Джузепе Меаца" беше най-вълшебното място на света

Спорт
16:50 - 22 Май 2020
694
Онази сутрин, в която "Джузепе Меаца" беше най-вълшебното място на света

На днешната дата - 22 май 2010 година, се изигра един от финалите на Шампионската лига. Един срещу друг се изправиха Интер и Байерн, а на стадион "Сантяго Бернабеу" аржентинецът Диего Милито отбеляза двата гола за триумфа на нерадзурите.

10 години по-късно той разказва всичко около онази вълнуваща нощ в Мадрид. С успеха си тогава Интер, воден от Жозе Моуриньо, пастигна нещо, което нито един италиански отбор не е правил - спечели Требъл.

"Тате, защо стоиш така отзад? Не се виждаш на снимките". Синът ми Леандро винаги ми задава този въпрос. Току-що бях вкарал два гола на Байерн Мюнхен, а той беше на три години по това време. Качих го на раменете си и тръгнах по стъпалата към купата, към славата.

Имаше много вълнение, стоях в задните редици, Леандро държеше ръце на главата ми и почти закриваше очите ми, докато Пупи вдигаше купата. Той имаше най-добрата гледка. Леандро вече е на 12 години, има силен ляв крак и играе в атаката на Расинг. Той е и супер фен на Интер.

Знам, че искате да разберете какво правих в нощта преди Мадрид: дали успях да спя, дали мечтаех за финала. Но за да стигна до "Бернабеу", трябва да започна от Килмес, във Виехо Буено, където израснах, южно от Буенос Айрес. Може да се каже, че израснах точно като Леандро, с топка под мишницата. Това беше голямата ми страст, благодарение на братовчед ми Пабло. Именно той ме взе да тренирам на 6-годишна възраст. Винаги съм следвал стъпките му, дори когато се присъединих към Расинг на девет години.

Успях да се съсредоточа върху футбола заради постоянната и непоколебима подкрепа на семейството ми. Трябваше само да не нарушавам едно правило: да не напускам училище. И аз следвах това до втората година в университета, където учех, за да стана счетоводител.

Какъв е аржентинският футбол? Както можете да очаквате, пълен с напрежение, с огромен състезателен дух, дори при детските отбори. Ние идваме от нищото и искаме да спечелим на всяка цена.

И Расинг - отборът, който винаги съм подкрепял, не беше печелил титлата в продължение на 35 години, докато не го направи през 2001-ва. Как мога да го обясня? Винаги съм чувствал страданието на този клуб и тези фенове вътре в себе си и никога не съм преставал да се боря.

Бях централен нападател на Расинг и там се научих как да развивам качествата си. Винаги съм обичал играта и ми харесваше да влизам в опасни двубои. Именно това качество ми позволи да тръгна на това страхотно пътуване в Европа, към Генуа. Бях на 24, когато напуснах къщата на родителите ми за първи път и отлетях за Италия с моята приятелка, която по-късно стана моя съпруга. Тя беше на 21 години и се отказа от всичко, за да бъде до мен. Бяхме в Генуа, после в Сарагоса с брат ми и обратно в Генуа, преди да пристигнем в Интер.

Приспособих се лесно, защото вече познавах Камбиасо, който беше играл при младежите на Аржентина с брат ми. Кучу беше мой съквартирант и за 5 години споделяхме толкова много страхотни моменти, той беше сериозен и интелигентен. Там беше и Санети, с чийто брат Серхио бях играл в Аржентина. Чувствах се у дома си там и без съмнение ритуалът с асадо със Самуел, като главен готвач, допринесе за това.

Често оставахме на Пинетина след тренировка, забавлявахме се и прекарвахме вечерите в смях и хапване. Бяхме наистина много сплотена група и всички работеха здраво в тренировките, защото това беше нашата философия, играеш така, както тренираш. Характерът в този отбор беше невероятен. А Моуриньо беше близък с всички.

Обещах ви Мадрид, но все пак трябва да направя няколко отклонения, преди да стигнем до "Бернабеу". Първото е в Киев, просто защото трябва да отбележа попадението на Снайдер. Спомням си онези моменти, сякаш гледам филм. Не исках топката да напусне терена, затова я настигнах, но разбрах, че нямам ъгъл за стрелба. Мислех, че единственото, което мога да направя, е да я изритам със всичка сила във вратаря, тогава можеше да се случи нещо. След като стрелях, паднах на земята. Когато се изправих на крака, видях как Снайдер празнува като луд, дори не бях разбрал, че е вкарал.

Да, имам много спомени от онези дни, това са моменти, които наричам специални. Всъщност толкова добре си спомням часовника на "Камп Ноу", изглеждаше, че е направен от сол. Погледнах го, след като цяла вечност беше изминала на терена, а той показваше още 15 минути: безкрайност, но смелостта, проявена онази вечер....

Спомням си и настроенията във влака от Флоренция до Милано, докато пътувахме обратно след онова 2:2. Но Пупи поддържаше оптимизма в онзи ден. И той беше прав да го прави, а после ни помогна онази невероятна вечер.... хапвахме пица в моята къща, докато гледахме Рома - Сампдория. Вече знаете историята, но тя остава вълнуващ момент от този изключителен сезон. Рома поведе, всички бяхме тъжни. Пиците пристигнаха и жена ми постави в ръцете ми малката ми дъщеря Августина и Пацини изравни. От този момент нататък не пуснах Августина дори за секунда и Сампдория победи.

Спечелването на Шампионската лига беше моя мечта, както и на всеки един от нас. Точно както феновете на Расинг трябваше да чакат 35 години, така и феновете на Интер трябваше да чакат 45 години. Нощта преди мача беше като всяка друга, мога да кажа, че бях спокоен и съсредоточен, знаех, че ще е трудно, но бяхме решителни и сигурни в себе си.

Нашият ритуал беше същият, както винаги, пиехме мате в стаята на Валтер Самуел. Същата вечер, за да ни помогне да се отпуснем, но и да ни мотивира, ние аржентинците, гледахме "Iluminados por el fuego" - филм за героите на нашата страна във войната на Фолклендските острови. След това всички си легнахме.

Жулио изрита топката силно, гледах я как пада на главата на Демикелис, той беше огромен. И сега все още го виждам в съзнанието си, кадър по кадър. Видях Уесли готов за подаване, знаех че той винаги ще ти подаде, така че започнах спринта си директно, от дълбочина. Първото ми докосване беше добро и видях Бадщубер да идва отдясно. Залъгах, че ще шутирам и само миг по-късно празнувах.

За втория гол трябва да превъртите лентата до 2001-ва Расинг - Ланус 2:0, предпоследният кръг на първенството. В продължение на девет години пазих този мач в съзнанието си. Изправих се пред защитника, престорих се, че ще стрелям в горния ъгъл, но вместо това изпълних прав удар. Ударих топката с външната част на крака, напречната греда и гол. Моето залъгващо движение срещу Ван Буйтен в Мадрид беше същото като онова преди 9 години, просто успях да държа топката на правилното разстояние, за да отворя тялото си и да шутирам в далечния ъгъл. В този момент исках да прегърна всеки един фен на Интер по целия свят.

Бях щастлив и все още съм, когато се замисля какво постигнахме, всички заедно. Отпечатъкът, който оставихме върху историята на този клуб, нашия Интер.

И сега ще ви кажа: никога през целия си живот не бях виждал стадион, пълен с хора, на разсъмване, в шест сутринта. Връщането ни от Барселона също беше фантастично с посрещането, което получихме на летището.

Но онази сутрин "Джузепе Меаца" беше най-вълшебното място на света. Бяхме само ние, интеристите. Бях преуморен. Но бях преуморен от щастие".