Паметникът на Левски е на 30 метра от бесилото

Монументът в столицата е открит на 22 октомври 1895 г. след църковна служба, пише Георги Коцев в списание „София” през 1981-а

Ексклузивно
08:01 - 17 Април 2019
9221
Паметникът на Левски е на 30 метра от бесилото

Историята около създаването на паметника на Васил Левски в София е отдавна разказана. Основните моменти са ясни, но детайлите по извайването на монумента още се губят в мъглата на миналото. През 1981 г. журналистът Георги Коцев пуска интересна статия по темата в актуалното тогава списание „София”. LUPA препечатва целия текст с вярата, че именно в детайлите се крият интересни факти, с които любознателният читател може да попълни неяснотите в познанието си за Апостола. А такива има всеки от нас.

На 19.11.1873 г. пред малобройна група смълчани българи, заобиколени от турски войници, един полумъртъв мъж, облечен в прости селски дрехи, увисва на бесилката, издигната в източния край на София, извън чертите на тогавашния град. Завършва земните си дни Васил Левски — апостолът на българското националноосвободително движение, за да поеме пътя на безсмъртието.

Още в първата година на освободена България, през лятото на 1878 г., софийският градски общински съвет взима решение да издигне „за слава негова паметник край град София до Орханийското шосе, тъкмо на това място, гдето он на въже биде повесен”.

Започнат през същата година с голям ентусиазъм и намерение да бъде изграден за кратко време, строежът на паметника продължава 14 години. Със събраните чрез волни помощи парични средства от жители на София са положени основите на паметника, но с изчерпването на сумата към края на 1878 г. работата е преустановена. На следващата година общинският съвет на София се обръща с циркулярно писмо до 44 градски общини в страната с апел за набиране и изпращане на парични помощи за довършване на паметника. Въпреки събраните 1641 франка работата по изграждането на монумента не е подновена и през следващите години.

Семейството на Левски пред новооткрития паметник

Въздействието на отговорните органи поражда възмущение сред гражданите на София и другите краища на страната. Константин Величков изразява своя протест с публикуването през 1881 г. в сп. „Наука” на дълго стихотворение, в което нарича незавършеното дело „грозен паметник на нашето самоунижение”. Константин Иречек в своя „Български дневник” и Захари Стоянов в очерка си за Левски също изразяват възмущение от безплодните усилия по изграждането на паметника. Пак по този повод инженер Георги Прошек в една дописка до в. „Марица” от 30.11.1882 г. пише следното:

„Господине редакторе,

В един от последните броеве на почитаемия ей вестник говорите за паметника на В. Левски в София. Позволете да кажа как е почнат този паметник и защо не е завършен. Той е почнат от бивший губернатор софийский Алабин. По инициатива на някои патриоти подбуден, на кратко преди пристигането на княз Дондуков София, Алабин решил да направи този паметник на скоро, именно искал да се свърши в 20 деня.

Парите, които той  харчил били от доброволни пожертвования, както той сам е казал. Планът на паметника направил г. Колар, архитектът, който бил и метографиран. Г-н Алабин мислил, че може да се употребят камъните приготвени за железен път и вярвал, че тогавашния градски съвет ще спомогне за докарването им. Но чаршийска сметка не била добре направена у дома. Градский съвет докарал най-сетне няколко кола камъни прости от някои стари здания, а всички други камъни са докарвали на сметка, дадена от г-н Алабина пари.

Понеже пак тия пари не стигали, защото има дълбоки и здрави основи /и парите не са били много/; освен това един красив паметник не може да се свърши в 20 деня, работата не се свърши до пристигвание на княза Дондукова и повече пари нямаше за свършвание, но се постанови да се събират пари от българи чрез градский и общинский съвет. Причината, на която г-н Алабин искал да свърши паметника в течение на 20 деня била, че подир свършвание на нещастний берлински конгрес може да се яви и някое препятствие за построяване на паметника на един патриот българин, който е бунтовал българский народ против Турция, на която България ей до днес подчинена.

Гробът на Левский се намирал зад казармите и го знаяха някои хора. Кокалите му аха да се вложат в самия паметник. Във време на окупацията се събираха още пари, които стояха неупотребени и до днес; после окупацията старите патриоти се забравиха, излезнаха нови, които се борят до днес за своите паметници, но миналото се не гледа. Даже и камъни употреблени на въздигание на този паметник припомнят ветхоста. Гробът пак на Левски верувам, че се е загубил някъде в казармите на конвоя.

Ето историята на паметника на Левски. Имало, казват някои камъни приготвени за далнейшо построение. Но кой ги дигна и прибра? И тая върба, до която беше обесен Левски, някой я подсече, но кой? Та и кой ли имаше време да гледа таквиз работи? Добре би било да си помислим по-енергично за такива неща”.

През 1884 г. изграждането на паметника се подновява с назначава нето от столичния общински съвет на специална строителна комисия. Прави се преглед на извършеното до този момент и комисията набелязва решения за по-нататъшна дейност. Решено е да се отправи ново възвание до всички български общини   за   волни   пожертвования.

Местоположението на паметника се измества с около 20-30 м встрани от лобното място на Левски, за да попадне в центъра на пресичането на новопрекарания окръжен булевард, днешните бул. „Волгоград” и бул. „Толбухин“ с ул. „Московска”. („Волгоград” и „Толбухин” вече се сляха в бул. „Васил Левски”, б.ред.)

Архитект Колар изготвя нов проект. При обсъждането му строителната комисия решава вместо да завършва с кръст върху полумесец, както е било предвидено отначало, монументът да бъде увенчан със статуя на Левски в цял ръст. Впоследствие по финансови съображения то ва решение е изоставено и се възприема идеята за поставяне на бронзов медальон с образа на Левски, из работен в силно изпъкнал релеф. Решено е също височината на паметника да се увеличи до 13 м и за изграждането му да се използува витошки гранит, взет от кариерата при с. Бояна.

През 1884 г. новите основи на паметника са положени, но работата е отново спряна в края на с.г. поради изчерпване на наличните средства. В началото на следващата година Народното събрание отпуска 20 000 лв. за изграждането на паметника, което позволява на комисията по строежа да проведе търг за каменоделските работи. Същите са възложени на италианския каменоделец Абрамо Перукети. Според сключения договор той трябва да завърши строежа до есента на 1886 г. Но и през 1888 г. паметникът все още е незавършен поради невъзможността да бъдат намерени допълнителни парични средства.

През същата година за кмет на София е избран Димитър Петков. По негово искане строителната комисия е разтурена и строежът на паметника преминава изцяло в ръцете на общината. Благодарение на енергичните усилия на Д. Петков необходимите средства за довършването му са набавени от бюджета на столичната община и чрез измолване на нова помощ от Народното събрание

Бронзовият барелеф на Левски е поръчан и отлят във Виена заедно с останалите метални части около паметника — канделабрите и синджирите, които го обграждат.

През 1892 г. паметникът е окончателно завършен, а през 1895 г., както отбелязва в. „Народни права”: „След дълги неизвинени с нищо протакания най-сетне откриването паметника на великия български патриот и най-заслужилия апостол на българската свобода — Васил Левски — българския Гарибалди, се извърши. Тържеството за това откриване бе действително импозантно ...”

За откриването на паметника е назначена специална комисия, която изработва обширна програма за тържествата. В комисията влиза и народният поет Иван Вазов.

Паметникът е открит на 22.Х.1895 г. След църковна служба в катедралната черква „Св. Крал” многохилядна процесия от официални лица, представители от всички окръзи на страната, роднини и сподвижници на Левски, членове на различни дружества, граждани и учащи се отправя към паметника. След откриването на монумента, съпроводено от топовни салюти, хорът на Николай Николаев изпълнява специално написания за случая музикален пролог, а Стоян Заимов произнася реч в памет на Левски.

Тържествата продължават през целия ден и завършват с илюминации и народно увеселение. Изграждането на първия (като решение) паметник в освободена България е ярко свидетелство за будната памет и дълбоката признателност на българския народ към саможертвата на неговите най-добри синове.