Владимир Михайлов пред Lupa.bg: Търся очите на зрителите, за да усетя дали съм докоснал душата им

Владимир Михайлов умее талантливо и увлекателно да разказва истории от сцената и от екрана, както и да изгражда сложни, многопластови сценични и кино образи. Благодарение на нюансираната си актьорска игра той убедително представя своите персонажи, които често се лутат между мрака и светлината. Личностите, които пресъздава, са хора, изтъкани от дълбоки емоции, с тежки характери, които носят в себе си и болка, и гняв, и амбиция, и дързост, но и много любов. Такива са и Юда в рок операта ”Исус Христос суперзвезда”, и Фантома в мюзикъла “Фантомът на операта”, и Жан Валжан в мюзикъла “Клетниците”, и Денис Топал в сериала “Братя”.

Вече над 25 години Владо Михайлов сбъдва мечтата си - да бъде актьор и музикант. От рано разбира, че живият контакт с публиката е това, което го прави щастлив. Дарбата му, топлата му харизма, емоционалната интелигентност и емпатията привличат хората. Режисьорите го канят за сложни и провокативни роли, а за зрителите актьорът е източник на вдъхновение.

Два нови спектакъла, в които Владимир Михайлов изпълнява главната роля, озариха сцената ни - българският мюзикъл "Невидимо дете", създаден съвместно от Драматичния театър в Габрово и Кукления театър в Стара Загора и световният мюзикъл "Клетниците", който Софийска опера за пръв път представи на открита сцена пред катедралата "Свети Александър Невски". Премиерата на "Невидимо дете" беше на 13 юли в Габрово, а на "Клетниците" - на 24 юли в столицата.

Пред Lupa.bg актьорът и музикант разказа как се чувства между "Невидимо дете", вдъхновен от музиката на Димо Стоянов и P.I.F., и "Клетниците", как влиза в различните емоционални роли, които изискват отлична физическа подготовка, свръх концентрация и усет за човека и за човешките взаимоотношения.

И за двете постановки, освен огромен актьорски и певчески талант, са необходими артистична пластичност и отдаденост на изкуството - дарби, каквито Владимир Михайлов несъмнено притежава. Показал го е в различни роли, на различни подиуми и в различни жанрове - по време на концерти, в драматичния театър, в мюзикъли, в киното, в телевизионни сериали и предавания.

И чрез избора си на роли, които приема да изиграе, Влади Михайлов доказва, че призванието на актьорската професия, освен да развлича публиката е, и да придава смисъл на стойностните неща в човешкия живот. И като актьор и музикант той е почтен към професията, към колегите си и към зрителите. Защото го прави от сърце и с любов.

- Влади, как успя да презаредиш батериите между мюзикълите „Невидимо дете“ и „Клетниците“ с твое участие, чиито премиери бяха в рамките на месец? Ти имаше доста интензивни репетиции и за двата спектакъла, които са мащабни и доста сложни. 

- По време на репетициите на „Невидимо дете“ в Габрово, успяхме да прескочим и до Приморско да направим концерт с моята банда REWIND!. Цвети Пеняшки (Владо Михайлов си партнира с Цвети Пеняшки в "Невидимо дете", б.а.) ме закара от Приморско до Габрово и беше много смешно, тъй като отново спукахме гума заедно.

На връщане пък минахме през една не много малка скала в прохода Шипка и въобще беше драматично. (усмихва се) Разказвам го в кръга на шегата, но това са особени случки и някои хора може би се сещат, че имаме една история, написана от Коцето (Константин Кацаров, б.а), който играе Анна в „Исус Христос суперзвезда“.

Владимир Михайлов е в главната роля в мюзикъла "Невидимо дете", вдъхновен от живота на Димо Стоянов и от музиката на P.I.F. Фотограф: Александър Богдан Томпсън

- За читателите ще вметна, че историята с участие на "библейски герои" е свързана с ваше пътуване от Бургас до София след спектакъла "Исус Христос суперзвезда". Цвети Пеняшки, който играе Пилат, кара колата, а в нея пътувате заедно с Никеца, като той е Христос в мюзикъла, а ти Юда. С вас пътува и малкият ти син. Пукате гума на магистрала „Тракия“ и се оказва, че "Пътна помощ" няма подходящата гума и се налага дълго да чакате на пътя, а същевременно ти бързаш за участие в "Като две капки вода". В крайна сметка Керана, която също участва в "Исус Христос суперзвезда" като Мария Магдалена, но и в "Капките", идва на помощ и те откарва до София, а пък Константин Кацаров така да се каже спасява сина ти и другите колеги музиканти и накрая всичко приключва с щастлив край.

- Да, точно така. Иначе батериите не съм ги презаредил и очаквам с нетърпение да направя това през август. Тогава ще ги презаредя. Но се заредих емоционално с целия процес покрай създаването на „Невидимо дете“. И като ни мина премиерата на 13 юли, просто се метнах с главата надолу в „Клетниците“ - спектакъл, който не сме играли от три години и половина.

Актьорът по време на репетициите на "Клетниците" на откритата сцена на Софийска опера на площад "Свети Александър Невски". Снимка: Личен архив

Хубавото е, че „Невидимо дете“ беше такъв процес, в който и психически, и физически се наложи да вляза в доста, доста добра форма, така че бях готов - моторът ми работи на двеста и успях да вляза бързо в „Клетниците“. В противен случай не знам колко щях да съм подготвен за "Клетниците", защото репетираме и играем на 40 градуса на площада, в някои сцени съм облечен с две палта, налага ми се да преодолявам огромни разстояния, тичайки напред назад. Щастлив съм, да чукна на дърво, че се намирам в добра форма за тези две заглавия.

И "Клетниците", и "Невидимо дете" са много емоционални представления, тежки са и физически, и психически и наистина трябва да си на най-високото си ниво, за да може да си полезен на сцената.

Моите колеги, които участват и в двата спектакъла, са изключителни. Всички артисти, целият екип, всички технически служби дадоха и дават всичко от себе си тези две мащабни постановки да се случат.

След премиерата на 13 юли в Драматичния театър в Габрово, на 14 септември "Невидимо дете" ще гостува на Театралния фестивал "Сцена на кръстопът” в Пловдив, а на 25 септември спектакълът ще бъде представен на сцената на Старозагорската опера в рамките на Международния куклено-театрален фестивал „Пиеро“. Фотограф: Александър Богдан Томпсън

- Как подхождаш преди участието си в спектакъл - примерно искаш ли час-два преди това да останеш сам със себе си?

- Обичам да съм там по-рано. Не е задължително да съм сам, по-скоро обичам да съм в театъра или в операта отрано, за да мога спокойно да си вляза в костюма, да го поразходя, да си припомня всичко, което е свързано с реквизит, с костюм, с подходи и т.н. Понякога трябва да си припомня и текста. „Невидимо дете“ все още е пресен спектакъл и там преди премиерата беше по-различно, защото повече повъртях текстовете, доста по-рано бях в театъра, за да се поразходя по сцената, да си припомня всичко, да си мина от песните някои моменти. Защото, когато пеем на концерт песните на P.I.F. е едно, в случая те са в малко по-различни форми. В мюзикъла са включени много песни, които аз не съм пял и които трябваше да науча.

Въобще главата ми гръмна от текстове и всичко това искам да си го мина преди излизане за представление. Обичам да съм там, да се омеша с колегите, да си кажем нещо, да опитаме нещо, което ни е по-трудно и изисква концентрация и репетиция. Това е моето, не да се усамотявам. Усамотението работи добре, ако имаш да играеш нещо тежко сам. Примерно, ако трябва да играеш „Хамлет“, би било подходящ вариант. По-скоро да се сплотиш с останалите, да се усетите малко. Това са моите подходи.

Фотограф: Александър Богдан Томпсън

- Как възприе поканата на режисьора Веселка Кунчева да участваш в „Невидимо дете“ – български мюзикъл, вдъхновен от живота на Димо Стоянов и песните на P.I.F.? Подобен мюзикъл у нас досега не е правен. Имаше ли някаква песен или случка с Димо, които отключиха твоя път към ролята?

- Поканата на Веселка Кунчева дойде още по време на уъркшопа на Веси и на Мариета Голомехова, който се проведе в Кукления театър в Стара Загора. Сега домакини и меценати на нашето представление „Невидимо дете“ са Кукленият театър в Стара Загора и Драматичният театър в Габрово – двата театъра, които се обединиха на равни начала, за да бъде създадено това представление. Прекрасни и много отдадени колеги, благодаря им за всички грижи и за начина, по който те наистина дадоха всичко, за да може спектакълът да се случи.

Поканата дойде през 2022 г., тогава бях единствено певец на сцената, нямах много сценични задачи. Но през тези три години на Веси й е изкристализирало как иска да представлява този разказ, доколкото знам е минала през различни варианти и е стигнала дотам, че трябва да го центрира в един персонаж. Този персонаж известно време го наричахме просто Създателя, Артиста.

Става дума за един творец, не е задължително да е Димо от P.I.F., но с течение на времето ние все повече разбрахме, че всъщност това е Димо. Тоест ние не можем да разказваме по принцип за неговия свят, ние разказваме за неговото въображение, ние сме в неговата душа, в неговата глава и всичко, което се случва в този разказ е центрирано върху него. И в тази връзка за мен от самото начало беше ясно, че задачата е много отговорна.

Аз не съм си представял, че ще имитирам Димо, просто си представях, че ще разказваме за P.I.F., но не знаех точно в какво влизам, когато влязох в процеса. И тогава разбрах поетапно, работейки сцена по сцена, какво си представя Веси, разбрах самата подредба на песните, които са драматургията на представлението. Песните са в основата на текста и на цялата история и тяхната подредба е ключова за това какво разказваме.

Текстовете на Поли Христова са толкова докосващи, толкова фини, толкова поетични, те сякаш наистина са извадени от света на P.I.F. и на Димо. Беше много интересно как тези текстове сами се редактират. Както и всички други методи и способи, които Веси като режисьор използваше или Поли Герасимова като визуалния артист, обличащ представлението в мапинг, в проекции, Мариета Голомехова с костюмите и сценографията, Поли Христова с текстовете, Явор Кунчев с хореографията. Самият разказ започна да редактира нашите средства, да изхвърля дадени неща и да приема други и това беше много интересно да го усетиш. Настръхвам като го разказвам. Защото това е една друга материя.

- Невидима.

- Невидима, наистина. Когато Веси ме покани, аз веднага се съгласих, но колко е тежка и отговорна задачата разбрах в течение на репетициите.

Драматизацията на мюзикъла "Невидимо дете" е на Поли Христова и Веселка Кунчева, режисьор е Веселка Кунчева, сценография, кукли и костюми - Мариета Голомехова, хореография - Явор Кунчев, музикална концепция и аранжимент – Милен Апостолов. Фотограф: Александър Богдан Томпсън

- Как усещаш невидимото присъствие на Димо? Общуваш ли по някакъв начин с него?

- Тези близки приятели, големи артисти, големи души, които сме загубили, те оставят такъв отпечатък върху теб не само с мисията си, не само с творчеството си, но и с личността си. Ти ги усещаш като енергия. Така е и с Димо, и с Боби Спиров, и с Иван Владимиров-Нав. Докато репетирахме и сега докато играем „Клетниците“, виждам усмивката на Боби, чувам смеха му, виждам сините му очи как блестят, чувам гласа му, който ми вика: „Момченцеее, ела да ти го кажа тука…“ Това са такива хора, които сякаш през цялото време са до теб и може да си общуваш с тях, защото са толкова ярки и са полепнали по теб с електроните си.

Усещам присъствието на Димо, вярвам, че Димо е безкрайно щастлив от това, което направихме. Смятам, че той беше там по време на нашия процес. На поклоните му е отделено едно специално място, ние изпразваме сцената, целият ни състав се дърпа встрани и един спот светва на празна сцена.

Колкото пъти буцата ми е застанала в гърлото по време на репетициите, на премиерата ни това беше моментът, в който аз се предадох и пуснах няколко сълзи, защото не можах да се удържа. За щастие бях скрит в ръкава и това не се видя.

Влади заедно с Димо от P.I.F. Снимка: Личен архив

- Да заплачеш за приятел е съвсем естествена човешка реакция.

- Иначе на генералната репетиция при изпълнението на „Огън“ – песента, която Димо е посветил на децата, ми беше много трудно да преодолея емоциите. Говорим си за един много, много голям артист. Радвам се, че с едно такова представление ние можем да приобщим още хора към творчеството на P.I.F., към това, което са направили. Защото както казва и Веселка, това е най-театралната музика, която ние сме слушали в живота си

и наистина това е едно представление, което Димо заслужаваше да се случи в някакъв момент. Жалко, че се случва след като той вече не е тук, но аз съм сигурен, че той някъде там е много щастлив.

Фотограф: Александър Богдан Томпсън

- Кои са невидимите неща, които са съществени, но невинаги можем да ги обясним?

- Веднага можем да си кажем, че никой никога не си отива - родителите, с които продължаваш да общуваш и ние можем да изберем да приемем любовта около нас в себе си и да я използваме като мощен божествен инструмент или да се затворим за нея. Но аз мисля, че Времето е нещо много интересно - това е една от основните, големи теми в представлението „Невидимо дете“. Времето е много важен, централен момент в нашия разказ. Времето, което ти е дадено.

Ето аз си спомням как Димо бързаше винаги за всяко нещо: „Ето този текст ми е готов“. Казваха му: „Дай още някоя редакция.“ Но той настояваше: „Не, не, готов е. Снимаме клипа на тази песен.“ Групата му казваше: „Чакай, Димич, дай да помислим“. „Не, това е парчето“. И отиват и снимат, и той бързаше, бързаше, бързаше. Тогава малко се смеех на този му маниер, но си давам сметка, че P.I.F. може би нямаше да са извадили всички албуми, които са направили, нямаше да са направили всички клипове, нямаше да ги има Опусите, които той е смятал, че като направи, може да приключи с музиката едва ли не. Димо успя да направи тези неща, защото по някакъв начин може би е усещал, че трябва да бърза.

Така че Времето е един ключов момент в този разказ и на мен ми е много интересно като тема. Да, то тече според нашите представи в една посока, но може би вече всичко е отпечатано в това време и всичко, което е било и ще бъде, е факт и просто на нас ни е дадено да го изживяваме така поетапно за краткия миг, наречен Живот.

Тук ще разкрия една тайна за нашите зрители, които още не са гледали представлението – че ние се фокусираме върху тези последни мигове от живота на Димо – представяме си го в болничното отделение …

- … когато се бори за глътка въздух…

- Точно така. Как му се дава шанс да преосмисли живота си, да прекара тази лента пред очите си, какво е в душата на човека в тези мигове. Той има едно сбогуване с най-близките хора, с някои от тях може би от разстояние. Той е имал точно това време, в което да помисли, да преживее, да се сбогува, вероятно да промени нещо. Така че ние се занимаваме с тези теми и се занимаваме с този отрязък от време, който е много интересен, защото поражда смисъл, прави те друг човек, променя изборите ти, ако имаш избор и докъдето имаш. Ти си в едно физическо състояние, в което нищо не можеш да направиш, но си още жив.

Владимир Михайлов в ролята на Жан Валжан в мюзикъла "Клетниците", представен на фестивала "Опера на площада" под режисурата на акад. Пламен Карталов. Фотограф: Светослав Николов-Чапи 

- Виктор Юго е казал: "Музиката изразява това, което не може да бъде изказано с думи, но и не може да остане неизречено."

- Точно така. В мюзикъла музиката и песента започват там, където свършват всички други изразни средства. И това е интересното и затова мюзикълът не е просто едни пеещи артисти, а мюзикълът е едно откровение, което в театъра е под формата на апарт монолог или просто монолог. („Апарт“ е термин в театъра, с който се обозначават думи на героя, отправени не към партньор на сцената, а към зрителите. Апартът може да е и форма на монолог, която се превръща в пряк диалог с публиката, б.ред.) Това е песента в мюзикъла. Така че, да, музиката започва там, където думите ти свършват.

В "Клетниците" Владо си партнира с Атанас Сребрев, който е в ролята на инспектор Жавер

- Имаш ли любима песен на P.I.F.?

- Вечерта преди Димо да си замине, бяхме на гости при наши приятели заедно с Мартин от P.I.F. и си говорихме за Димо. Той беше преминал от фазата да се излекува от ковид към едно бързо влошаване на състоянието му и ние знаехме това и се чудехме дали да му звъннем или да му пишем. И си казахме: „Айде да не го тормозим, че вече е вечер.“ И не му писахме и не му звъннахме. На другия ден аз се събудих и през цялото време в главата ми звучеше „Обещавам“ на P.I.F. до обяд, когато Мартин ми се обади и ми съобщи лошата новина. Така че по някакъв начин тази песен ми е много специална, защото тя все едно ми беше изпратена от моя приятел Димо. И по някакъв начин я свързвам с това.

Иначе имам много любими песни на P.I.F. Всички, които свирим на концертите на групата, всички, които са в „Невидимо дете“. Има една песен, която не знаех, тя е нещо като откритието на Веселка и на Поли Христова, казва се „Ти“ и заема много специално място в представлението „Невидимо дете“. И със сцената, която те разработиха с тази музика стана нещо, което просто трябва да се преживее. Има още песни на P.I.F., които откривам и които са брилянтни. А аз съм фен на бандата от много години. Една от песните, която много обичам да пея на концертите на P.I.F., е „Свято.“ Много силна песен. И много други, разбира се.

Владо Михайлов заедно със съоснователя на група P.I.F. и неин китарист Иван Велков

- Бандата как възприе този спектакъл?

- Бандата не знаеше в какво точно влиза, въпреки че те бяха на уъркшопа преди три години в Стара Загора. Това представление наистина много те удря и за мен беше голямо облекчение, когато Иван (Иван Велков - китарист и съосновател на P.I.F. заедно с Димо, б.ред.) дойде и каза, че това, което вижда на сцената е страхотно и че Димо щеше много да хареса това, което правим. И това че бандата е искрено впечатлена от визуалната част на представлението за мен е много важно и е голямо облекчение.

Иван и Димо са хора, които са чели много, занимавали са се с театър, имат много фино светоусещане, техният вкус е много висока летва, така че за мен беше важно на Иван да му хареса. И много се радвам, че наистина му хареса. За мен беше важно и басистът Юрий Божинов да хареса представлението. Той преди е свирил с P.I.F. и сега на премиерата дойде и замести Христо Михалков. Аз свиря с Юрката вече 21 години. Той беше голям мотор на бандата. Радвам се, че и Мартин (барабаниста Мартин Профиров, б.ред.) също хареса спектакъла.

Владимир Михайлов заедно със своята група REWIND! - Мартин Профиров, Михаела Михайлова, Юрий Божинов и Михаил Шишков. Фотограф: Тихомира Крумова

- Винаги ми е правило страхотно впечатление, когато творци изразяват уважението си към други творци, независимо дали те са тук или вече не са сред нас. Като певец и музикант ти например продължи творчеството на Дими от "Сленг", като прие да бъдеш вокалист на групата, даваш и нов живот на песните на Димо, като често си гост-вокалист на P.I.F. Струва ми се, че в този случай артистът сякаш загърбва егото си. Ти какво усещаш, когато пееш песен, създадена от друг, но влагайки твоята емоция? Загърбваш ли собственото си его в тези моменти на сцената?

- Мога да разделя тази тема на две. Едно е, когато си гост-вокалист на сцената с P.I.F. Димо вече го няма, както и Дими от „Сленг“. На концертите на P.I.F. почти винаги сме двама или повече вокалисти, за да се усеща това, че бандата не търси заместник. Има много моменти, в които даваме микрофона на публиката, защото хората са там да пеят с цяло гърло и те го правят и ние искаме да уважим този момент, защото така винаги е било на концертите на P.I.F. Димо винаги е давал микрофона на публиката, публиката винаги е пеела с тях. Тук дори не става въпрос за его, защото ти си в чужд храм, когато си на концерт на P.I.F. и нашата задача е да стоим малко в страни от центъра.

Центърът винаги ще бъде на артиста, който е олицетворение на тази група и на тази музика. Безкрайно талантлив, характерен и като личност, незаменим. Така че ние просто се опитваме да сме част от това, ние сме като медиатори.

По същия начин като медиатор се чувствам и в представлението „Невидимо дете“, но там не загърбвам егото си. Напротив, опитвам се с всичко, с което мога да присъствам в събитията, които имат център. Този център е този персонаж, който играя, така че там не мога да кажа, че загърбвам егото си. По-скоро го ползвам по различни начини в различните задачи.

Например има една много интересна сцена, в която се занимаваме с това какво се случва, когато един артист се обезвери, когато музата му отлети. И тогава артистът може да бъде много жесток към себе си, към творенията си, към всичко, което е създал. Може да накъса листовете, които е написал, да изтрие лентите, да счупи плочите, буквално да се опита да унищожи цялото си творчество. И в тази сцена аз си бъркам много дълбоко във всички мои преживявания. Знам за какво става дума. Бил съм там.

И тогава оставяш егото да те води много сериозно. Ти стъпваш на пръсти, пипаш с ръкавици, защото си в един чужд свят. Но все пак ти си артист на сцена и всеки, който е на сцена малко или много борави с егото си. Просто по друг начин.

Владимир Михайлов изгражда сложния и многопластов образ на Жан Валжан с актьорско и вокално майсторство. Фотограф: Светослав Николов-Чапи 

- Но все пак трябва да имаш огромна смелост да влезеш в този чужд храм.

- Ако нямаш сериозно его това трудно се получава, според мен. Това е част от самочувствието на артиста. Вече разбира се егото е, за да си го сгънеш на хиляда и да си го прибереш дълбоко в някой заден джоб.

Артистът има нужда от самочувствие. Няма как да излезеш на сцената и да си гръбнак на някакъв спектакъл, ако нямаш здравословно самочувствие, натрупано с опит, евентуално с талант, с много помощ от всички около теб. Но все пак самочувствие.

Публиката приема с възторг мюзикъла "Клетниците" на откритата сцена пред катедралата "Свети Александър Невски" и дълго аплодира артистите начело с режисьора акад. Пламен Карталов и диригента маестро Константин Тринкс. Фотограф: Светослав Николов-Чапи 

- Публиката дава ли ти самочувствие?

- Определено публиката дава самочувствие на артиста. Например в „Клетниците“, както и в „Невидимо дете“, когато още на първата сцена публиката започне да аплодира, това са неща, които не може да контролираш. Те не идват от жанра, те не идват от нищо друго, освен от естествена реакция. Един такъв спонтанен аплауз веднага те поставя на картата и знаеш къде се намираш в уравнението и енергийно във вечерта, отключва те и ти дава един дъх да си кажеш: „Да, тук сме, заедно сме, стигнахме до вас и продължаваме смело напред.“

Влади Михайлов по време на музикалното си турне The Winner Tour през 2023 г.

- Обичаш ли да гледаш очите на зрителите след спектакъл?

- След спектакъл много обичам да ги гледам. Преди това не ги виждам, защото дори когато на сцената съм обърнат към публиката, загледам ли се, значи не съм в роля.

Обичам да гледам лицата на публиката, защото търся в тях да усетя тази съпричастност, заради която правим театър или концерт.

Музиката на P.I.F. например никога не оставя хората равнодушни. История като „Клетниците“ с прекрасната музика от мюзикъла - също. То е удоволствие, това е част от преживяването – да видиш хората в очите и да усетиш, че са с теб, че си стигнал до тях, че нещо си посял – дали са въпроси, дали е възторг, дали да ги натъжиш и разплачеш или пък да ги разсмееш.

Владимир Михайлов в една от най-емоционалните сцени в "Клетниците", когато изпълнява арията Bring Him Home ("У дома го върни"). Фотограф: Светослав Николов-Чапи 

- Какво е предизвикателството да се върнеш след три години и половина пауза към роля, която ти е много любима - образа на Жан Валжан, роля, която те вдъхновява? Сега имаш щастието да играеш на открита сцена на площада пред „Свети Александър Невски“.

- Откакто спряхме да играем „Клетниците“ ние всяка година имаме повод да се чуем с маестро Карталов и да си говорим за „Клетниците“. Той всяка година имаше проект да възстанови представлението. След като го усещаме и след като го искаме, не само аз, а и от много от моите колеги са задавали въпроса няма ли да се върне в репертоара и няма ли да играем някъде на открита сцена, значи този спектакъл ни е нужен.

Знам, че на маестро Карталов не му е безразличен този спектакъл, много му е на сърцето, много му е скъп, много му е мил и ако имаше начин по-рано да се върнем някъде, сигурно щяхме да сме го направили. Просто представлението е много тежко, с тежък декор, трябва подкрепа от общината, разрешение от продуцента в Лондон.

Героят на Орлин Павлов - инспектор Жавер непрекъснато преследва персонажа на Владимир Михайлов - бившия затворник Жан Валжан, защото е убеден, че всеки човек, който е съгрешил веднъж, остава грешник завинаги

Аз смятам, че се връщаме по един триумфален начин, защото не си представям по-символно място от площада пред храм-паметника „Св. Александър Невски“, където да играем „Клетниците“. И наистина това е задължаващо, голямо, смислено, мотивиращо. Много, много се радвам, че се връщаме към този мюзикъл. Да вляза отново в ролята на Жан Валжан си е мечта.

Аз си обичам всички роли в мюзикъли, в които съм участвал, но тази ми е една от най-скъпите и наистина тази история винаги има място, винаги е актуална, винаги има смисъл да се играе, да се припомня на хората. Това е прекрасно семейно представление, където зрителите могат да дойдат с децата си и те да стоят като омагьосани три часа и да се радват.

Героят на Влади Михайлов Жан Валжан изживява катарзис и получава опрощение от Бог за своите грхове. Животът на бившия затворник се преобръща след една среща с епископ, който му показва какво е човек да бъде благороден. Фотограф: Светослав Николов-Чапи 

- Докато гледах премиерния спектакъл на "Клетниците" на площада през цялото време търсих символиката. Разбира се всеки зрител ще открие своите символи и детайли, но на мен ми направи много силно впечатление една, бих казала, траектория на вярата, която се очерта на сцената, благодарение и на храма. Например докато твоят герой Жан Валжан държеше откраднатите, но всъщност дадени му от епископа свещници, зад теб на сцената имаше разпятие, а в същото време това разпятие сякаш се свързваше с предния кръст на храма и с иконата над него. И всички тези символи олицетворяват вярата и светлината.

- Наистина е така. Маестро Карталов не просто борави с мащаба, той борави с пространствата, той борави със символите много правилно. Ползва всичко, което има на разположение като изразно средство. Сцената е дълга повече от 50 метра. Той не търси просто мащаб, той търси смисъл във всяко нещо, което е негово качество и аз искрено му се възхищавам за това. Той преначертава действието на важните сцени, така че наистина да вплете всички тези елементи и да ги използва.

Този финал, който правим на открито, е доста по-различен от финала, който правихме в операта, но той е съобразен с мястото, с това колко много артисти са на сцената, колко огромен е декорът и разбира се с катедралата зад нас. Маестро Карталов има усет за тези неща. Поздравявам го. Той отново даде всичко, за да се случи това представление по най-добрия начин. Пожелавам му творческо и лично дълголетие, защото той беше там с нас на този пек.

В началото на сценичното действие в "Клетниците" героят на Владо - Жан Валжан е окован във вериги, тъй като е затворник под номер 24601

- Как се чувстваш, окован с вериги и облечен с вълнени палта на 40-градусова жега?

- Както и да се чувствам, се сещам за маестро Карталов, който има енергията и желанието да е във всеки един момент на откритата сцена и да работи с артистите и с всички служби.

Фотограф: Светослав Николов-Чапи 

- Какво природата и градската среда дадоха на „Клетниците“ – нещо, което не може да даде закритата сцена?

- Дава мащаб, дава контекст, дава символ с катедралата, храм-паметник „Свети Александър Невски“ е част от нашата сцена. Това е много голям символ във всякакъв смисъл. Особено тази история за вярата, за светлината, за опрощението.

И когато боравиш с истинския символ нещата придобиват съвсем друго значение, стъпваме на друга плоскост. Сцената става едно друго място, с друго значение. Отделно от това ние сме и до жълтите павета и до парламента, където хората протестират в този момент, наистина буквално на няколко метра от нас. Всичко това има огромно значение за това как се чувстваме, с каква енергия играем, какво влагаме в това, което казваме.

Фотограф: Светослав Николов-Чапи 

- По друг повод маестро Карталов каза, че музиката е толкова ясна и разбираема заради визуалността на сценичното действие и играта на артистите. Той сподели, че когато поставя опера на Вагнер често внушава на артистите, че първо е важна играта, а после пеенето, защото така е казал самият Вагнер, който първо предпочита да има силна актьорска игра, а после и въздействащо пеене. А според маестро Карталов нашите певци могат и двете. Какви съвети ви даде режисьорът по време на репетициите на "Клетниците"? 

- Ние имаме Вагнеров диригент на „Клетниците“ – маестро Константин Тринкс – удоволствие е да работим и с него. Маестро Карталов работи с нас и има желание да работи с всеки един, независимо дали актьорът идва от драматичен или от куклен театър, от мюзикъл, от опера. Всички сме различни, но той с всеки един артист, попаднал в неговата селекция, работи като с драматичен артист. Той иска ти да минеш през неговия анализ на историята, през анализа и характеристиката на персонажа.“

Фотограф: Светослав Николов-Чапи 

- И не да си статичен като мумия.

- Абсурд е да си статичен като мумия, напротив, ти във всеки един момент трябва да си в обстоятелствата, да знаеш каква е историята, да знаеш какво иска героят ти. Маестро Карталов работи като един драматичен режисьор и това е много важно за мюзикъла, защото иначе става просто един концерт в костюми. Мюзикълът е и драматичен театър.

Владо на барикадите заедно с Вениамин Димитров, който изпълнява ролята на Мариус в "Клетниците" и който наскоро спечели тазгодишния сезон на "Като две капки вода". Снимка: Личен архив

- В наш предишен разговор ти каза, че всяка една революция ни връща към "Клетниците". И клетниците все още ги има във всяка една държава. Все още ли смяташ така?

- Абсолютно е така. Ние сега се оттласкваме от най-ниската юга и тепърва ще започваме нашия възход нагоре, който вече започва и аз твърдо вярвам в това. Това са едни бавни, енергийни процеси, които изискват векове и хилядолетия, но важното е, че ние, хората, от една от най-ниските си точки започваме пътя нагоре. Аз вярвам в това и силно се надявам, че тези неща ще се случат, макар че все още ние сме в един много нисък вибрационен момент, в който се занимаваме с войни и с геноцид.

Трябва да загърбим всичко това и да приемем някак си пътя на любовта. С вяра напред. Това е задача на всички ни - вкъщи като родители и задача на всички учители, задача на всички хора, които имат някаква трибуна. Така че, скъпи политици, искам да ви го напомня – че всеки, който има трибуна има тази задача и тази отговорност.

Фотограф: Светослав Николов-Чапи 

- Вярваш ли, че младите и будните граждани може да поведат народа? И когато в обществото има натрупано огромно недоволство как трябва да се отприщи то - по пътя на революцията или на еволюцията?

- Разбира се, може да се стигне до революция. Не знам доколко ние българите сме готови за революция. Някои хора правят паралели с Румъния, когато се смени режимът и какво стана там и какво стана при нас. При нас имаше една мирна революция – оказа се, че тя не е особено ефективна.

Оказа се, че много от старите ченгета останаха под нови лица, цветове и имена и всъщност революцията понякога е необходима,

но всичко започва и с това просто да застанеш зад своите убеждения. Не във фейсбук, а да отидеш и да гласуваш, когато има избори, да упражниш правото си на глас – това е свещено право на всеки индивид. Как може да имаш критика, ако ти не си пуснал гласа си?!

Владо Михайлов пя пред 40 000 души на Националния стадион "Васил Левски" на финала на "Като две капки вода" през май т.г. Актьорът спечели 11-я сезон на музикалния формат през 2023 г., а след безапелационната си победа стана ментор по актьорско майсторство на новите участници в шоуто

- Предполагам, че ти гласуваш на всички избори?

- Да. Дори да нямам и един човек и една политическа сила, за които да искам да гласувам, гласувам за най-малкото зло, но си пускам гласа.

- За теб коя е най-важната тема в „Клетниците“?

- Винаги най-важната тема е любовта. Тя има различни проявления като прошка, като вяра, като опрощение, като надежда, но в крайна сметка всичко това са функции на любовта. Любовта е това, към което всички се стремим, тя е двигателят, тя е смисълът…