Петър Увалиев: Българското не ми е занаят, то ми е инат!

Петър Увалиев е един от най-влиятелните български интелектуалци емигранти през втората половина на ХХ век. Дипломат, писател, журналист, филмов продуцент, режисьор, сценарист, преводач, семиотик, теоретик на изкуството, университетски преподавател, автор на радио пиеси, талантът си спечели уважението на целия артистичен свят. На Запад е известен с псевдонима си Пиер Рув. Превежда на английски, френски, немски, италиански и испански творби на Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Пейо Яворов, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна. Увалиев е истинска ренесансова личност. Най-точното определение за световноизвестния ерудит е българофил.

Дори и далеч от родината си Петър Увалиев мисли и говори за България, пише за България и не забрави родния си език. Говори архаичен български и е голям сладкодумец. „Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор”, казва знаменитият интелектуалец в своето „Похвално слово за българското слово”, произнесено в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски” на 24 май 1995 г. Петър Увалиев е роден на 12 януари 1915 г. в София.

Произхожда от високо ерудиран и интелектуален калоферски род. Кръстен е на своя дядо, който владеел пет езика и е работил като адвокат в Бургас и Пловдив. Баща му - Христо Увалиев, е роден в Цариград, следва в Швейцария и Германия, преподава френски език във Висшия педагогически институт в София. Майката, Гина Здравкова, е възпитаничка на Екатерина Каравелова. Специализира френски език в Гренобъл, работи като начална учителка, а през 1937 г. става директор на столичното училище „Иван Денкоглу”.

Петър Увалиев учи в италианското училище „Алесандро Манцони” в София, след това във френски колеж „Свети Августин” в Пловдив. Завършва право и държавни науки в Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 1936 г. и веднага след това започва работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. Още през ученическите и студентските си години Петър се изявява като актьор, преводач и поет. Движи се в артистични среди. През 30-те години са първите му опити да публикува свои стихове в ученически издания. Учи много езици и затова е завършен полиглот - владее свободно английски, испански, италиански, френски, немски, старогръцки, латински и някои балкански езици.

Сътрудничи със статии и отзиви по литературни, театрални и филмови теми в редица печатни медии - „Златорогъ”, „Балкан”, „Театър”, „Изкуство и критика”, „Свободен народ”, „Слово”, „Мир”, „Днес” и др. Участва в екипа, ръководен от Сирак Скитник, който през 1936 г. осъществява първите предавания по радио „София”. Освен това пише текстове за песни в сътрудничество с известния композитор Йосиф Цанков и поставя пиеси в софийски театри. Едва на 24-годишна възраст печели наградата на Българския държавен театър за ръководството на театрална експериментална трупа в София, с която поставя „Лудата от двореца Шайо” на Жирардо. На 31 години е предложен за професор по теория на театъра към Софийския университет.

Успоредно с театралната си кариера Увалиев гради и дипломатическа. По време на Втората световна война – през 1942 г., е назначен за втори секретар в българското посолство в Рим. След края на войната в Европа - през 1945 г., Увалиев решава да не е политически емигрант, а да се върне в страната, защото вярва в нейното позитивно бъдеще. Той се отнася и много положително към възможностите на социализма. Отново постъпва на работа в Министерство на външните работи. Назначен е за втори секретар на българската легация в Лондон през 1947 г. Със заповед от 6 декември 1948 г. е назначен за първи секретар в посолството в Прага. Той обаче отказва назначението и на 9 декември подава молба до британските власти да остане в Англия.

Защо го прави, след като година преди това е споделил, че вярва в народната власт? Според негови близки, докато бил на работа в Лондон осъзнал, че има други, по-добри начини за демократизация, отколкото установения в родината му режим. Тъй като обаче има възможност да попие други мнения, позиции и опит във Великобритания, той става либералдемократ. Молбата му за политическо убежище е удовлетворена. В България е обявен за „невъзвращенец” и бракът му с журналистката Ивайла Вълкова е разтрогнат (виж карето). През юли 1952 г. Софийският градски съд го осъжда задочно на 5 години лишаване от свобода и парична глоба.

Във Великобритания обаче дипломатът Увалиев загърбва политиката и се отдава изцяло на изкуството. През 1949 г. започва работа в радио Би Би Си, където води седмични предавания в българската секция. „Пет минути с Петър Увалиев” по Би Би Си – пет минути наслада за слушателя, който на изящен български слуша задълбочени и занимателни коментари за изкуство, за култура, за живота и никаква политика. С тези „петминутки” Увалиев успява да пробие Желязната завеса и да достигне до българската аудитория.

Емисиите му по Би Би Си привличат вниманието на хиляди хора. Макар далеч от родината, Петър Увалиев не къса връзки с нея посредством контактите си с наши писатели и артисти. Макар че е обявен за „невъзвращенец”, комунистическата власт не заклеймява публично ерудита. Той е един от малкото политически емигранти, когото режимът допуска да посещава България без никакви последствия за миналата му дейност. Може би и защото той възприема тактиката никога пред западното общество да не казва лоша дума срещу България или срещу нейните ръководители.

В посолството ни в Лондон се среща с Николай Хайтов, Георги Джагаров, Георги Данаилов, с когото правят съвместно предаване по Би Би Си. Йосиф Сърчаджиев и съпругата му Райна гостуват често на някогашния дипломат. Вратите на дома на Пиер Рув в Челси са широко отворени. Увалиев е любезен домакин, приятен събеседник, сърдечен и словоохотлив.

Втората му съпруга Соня разказва, че с гостите си често осъмвал на приказка, през което време не спирал да пуши не една, а две цигари – и в двете ръце. В Англия се ражда и творческият му псевдоним Пиер Рув, който звучи някак си френски. Според Соня това е игра на букви от истинското му име, така че да звучи благозвучно във възприятията на хората, с които работи в чужбина. „Двамата със сестра му Дора някак си „разделиха” името Увалиеви на Рув и Валие”, казва съпругата на интелектуалеца.

Неговата сестра Теодора Увалиева - Дора Валие, се установява във Франция и се жени за българина и политически емигрант Любен Тодоров. От юни 1949 г. Увалиев публикува критика за изкуство и кино в английски и италиански периодични издания. Дебютира в киното като втори режисьор на „Невинни в Париж” през 1953 г. Толкова е добър, че работи съвместно с изтъкнати драматурзи и кинотворци като Марсел Паньол, Джордж Бърнард Шоу, Антъни Аскуит, Микеланджело Антониони, Тонино Гуера, Джералдин Чаплин. С Карло Понти и София Лорен обаче го свързва близко приятелство. Заедно с Понти основава компанията „Бридж филмс” и е съпродуцент на „Милионерката” с омагьосаната от него София Лорен, и на „Фотоувеличение” на прочутия режисьор Микеланджело Антониони.

Във филмите, които продуцира, се снимат забележителни актьори като Марчело Мастрояни, Дърк Богард, Питър Селърс, Лесли Карон и Ванеса Редгрейв. Поставя театрални постановки в Лондон и води курсове за студенти. Сценарист е на „Съдебна грешка” (1962 г.) с Питър Селърс и Ричард Атънбъроу. Като режисьор се проявява в „Непознати вкъщи”, създаден по едноименната творба на Жорж Сименон с участието на Джералдин Чаплин.

През 40-те години като дипломат Петър Увалиев се сгодява за една от най-атрактивните софийски красавици, Ирина Калоянова, която след време решава да прекрати връзката си с него. Прави го публично, като пуска съобщение във в. „Свободен народ”.

Това събитие обаче не разтърсва живота на полиглота, защото по това време той вече е срещнал своята голяма любов – Ивайла Вълкова, дъщеря на адвокат Георги Вълков – един от ръководителите на БЗНС, собственик на земеделския вестник „Пладне”, обвинен през 1942 г. в шпионаж в полза на САЩ и Югославия и осъден на смърт и екзекутиран от фашистката власт.

Ивайла е сестра на Виктор Вълков – един от лидерите на БЗНС по време на комунизма, в първите години на демокрацията вицепремиер и външен министър, а след това дипломат, посланик, виден член на прочутия кръг „Монтерей”. През 30-те и 40-те години на ХХ век домът на сем. Вълкови често е посещаван от интелектуалци от кръга „Златорог”, сред които е и младият Увалиев. След войната той среща отново вече порасналата дъщеря на Вълков в кабинета на директора на Народната опера Любомир Пипков и я кани на вечеря.

Ивайла споделя: „Бях привлечена от титаничния му интелект, пък и беше красив мъж.” Но Увалиев е изправен пред дилема да остане с любимата си или да последва мечтата си да учи кинорежисура в парижката филмова школа, където е приет. Съдбата му поднася друго решение – предлагат му пост като секретар на българската легация в Лондон. За да заминат и двамата във Великобритания, трябва да се оженят. Против брака им са и двете майки, но въпреки яростната им съпротива Ивайла и Петър се женят тайно на 1 август 1947 г. Бракът им обаче трае едва пет дни. На 4 август Увалиев заминава за Лондон.

Ивайла чака разрешение, за да замине при мъжа си. Въпреки дипломатическия си паспорт и усилията на приятели властите отказват да й издадат изходна виза. Двамата влюбени си разменят писма близо година и половина, докато Ивайла не получава телеграма от Увалиев, че го местят в Прага и ще се видят скоро. Но на следващия ден я викат във външно министерство, за да й съобщят, че мъжът й е напуснал министерството и няма да приеме поста си в Чехия. Увалиев решава да остане в Лондон.

Ивайла е 10 години по-малка от Петър, тя е една от най-атрактивните столични госпожици преди 9 септември, а и след това. От малка играе балет при прочутия балетмайстор Анастас Петров, но след това майка й смята, че не е прилично момиче без баща да танцува полуголо на сцената и се налага да запише право в Софийския университет. Въпреки това запазва любовта си към балета до преклонна възраст, като в приповдигнато настроение често скачала върху масата и почвала да танцува. На 22 години се цани за стажант-репортер във в. „Земеделско знаме”.

Когато се запознава с бъдещия си съпруг, Ивайла има любовен роман с големия композитор Любомир Пипков, по това време директор на Софийската опера. А още като ученичка е безумно влюбена в художника Илия Бешков, който живеел на квартира в дома им на столичната улица „Бачо Киро” 2. Той обаче бил прясно сгоден за бъдещата си законна половинка - учителката по математика Сия, и изобщо не забелязал любовния копнеж на девойчето. Преди да почине през 2008 г. Ивайла Вълкова се закани, че ще напише порнороман, в който ще опише връзките си и с други родни културтрегери. Тогава разкри, че е била „муза” не само на Пипков и Увалиев, но и на класика Димитър Димов и общественика Георги Даскалов.

Младоженецът Увалиев обаче избира емиграцията, затова булката подлежи на репресии по закон – конфискация на имуществото и изселване, а може би и въдворяване в лагер. В едно от последните си интервюта Ивайла Вълкова призна,, че не е избягала при мъжа си на Запад, за да не навреди на малкия си брат Виктор и на майка си. Въпреки това е принудена да напише писмо до „Работническо дело”, в което се отказва от съпруга си и го разобличава като „враг на народа” и „прогресивното човечество”. Влиятелни приятели и влюбени в нея мъже пък я спасяват и властта й гласува пълното си доверие, като я назначава за зам.-главен редактор на официоза на БЗНС, а след това я праща кореспондент на София прес във Виена.

След промените брат й Виктор бе разкрит като агент на Държавна сигурност. Петър Увалиев и Ивайла Вълкова обаче остават приятели до края на живота си и политиката не ги разделя. Разменят си писма чрез бившия секретар на френската легация в София – знаменития писател-шпионин от руски емигрантски произход Ромен Гари (Емил Ажар). Петър и Ивайла, която междувременно се е омъжила за цигуларя от Музикалния театър Петър Петков и има дъщеря, се срещат на живо чак след 13 години в Париж, където журналистката е командирована да отрази визитата на съветския лидер Никита Хрушчов. Преди това Увалиев е изпратил на бившата си съпруга в хотела огромен букет от червени рози. Хванати за ръце като гимназисти, двамата бродят до зори край Сена и се опитват да си кажат всичко, което са пропуснали през годините.

Вторият брак на Увалиев е със англичанката Соня Джойс - дъщеря на адмирал, която по образование е филолог и преподава в Кралския колеж в Лондон. Началото на тяхната връзка е поставено през 1958 г. в британската столица. На първата им среща някогашният български дипломат я впечатлява с деликатния си характер и изтънчени маниери. Кани я на театър и постепенно връзката им се задълбочава. Докато Увалиев е на снимки във Франция през 1961 г., тя го изненадва, като му съобщава, че е намерила идеалната къща за тях в Челси. Всеки от тях е убеден, че е намерил своята половинка в живота, и затова се венчават в снежния 29 декември 1962 г. Живеят щастливо цели 35 години до смъртта на Увалиев.

Петър Увалиев с Джералдин Чаплин и съпругата си Соня Рув

Ето какво си спомня Соня Рув за деня на сватбата си с Петър Увалиев: „Лондон беше осъмнал в сняг - за пръв път през тая зима. 4-5 сантиметра сняг, но за Лондон са много. Ритуалната зала беше на около километър от дома ни, а аз бях с обувки на високи токчета. Трябваше да се придвижим до ритуалната зала с кола. Церемонията започваше в 11 часа. Петър тогава работеше с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, които по това време бяха семейна двойка, една от най-скандалните двойки на ХХ век. Снимаха се във филма „Много важна личност”. Но и Тейлър, и Бъртън много си падаха по чашката и работеха само следобед, сутрин изтрезняваха и не можеха да отлепят глави от възглавниците.

Петър се сети за шофьора на Елизабет и му се обади, за да го помоли да ни закара до залата - нищо работа, само за час, докато двамата спят. Така всички сватбари - и ние, и кумовете, и наши приятели, пристигнахме пред ритуалната зала с ролс-ройса на Елизабет Тейлър. Тя май никога не разбра за тая случка - много специална за нас. Кумове ни бяха един мой чичо и Григор Григоров - много добър приятел и колега на Петър от Би Би Си, и съпругата му. Къщата в Челси, в която аз и до днес живея, купихме през 1962 г.”

Петър Увалиев има близко познанство с Людмила Живкова, докато тя следва в Оксфорд. Според някои точно дъщерята на Първия, която през 1971 г. е назначена за заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, издейства покана на интелектуалеца за една научна конференция. Така след 24 години, в началото на 70-те, Увалиев отново вижда родината си.

„Тя беше невероятно амбициозна и умна млада жена, която с изключителна енергия направи много неща за родината си. Хора като него и Людмила Живкова бяха едни неформални посланици на най-доброто впечатление за България”, казва Соня Рув.

Людмила Живкова помага на Петър Увалиев и на съпругата му през 1973 г. да осиновят момиченце от България, което кръщават Мила-Георгина. Първото име е в чест на Людмила Живкова, която е наричана от приятелите си Мила.

Българската културна и научна общност отдава дължимото на големия ерудит едва след промените през 1989 г. През 1992 г. Петър Увалиев получава почетната титла Доктор хонорис кауза на Софийския университет, през 1994 г. орден „Мадарски конник”, удостоен е със „Златно перо” от Съюза на българските журналисти. На 24 май 1995 г. Петър Увалиев е поканен да произнесе слово на тържественото събиране в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски” по случая Деня на славянската писменост и култура.

Ето фрагменти от неговото „Похвално слово за българското слово”, което възвеличава българския език, култура и духовност: „… Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ми говори!…” и пророческото „… ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание: – Проклет да е онзи, който полива пустинята!”

Петър Увалиев умира на 11 декември 1998 г. в Лондон на 83 години.

Георги Марков алармира: Пиер Рув е двоен агент!

Петър Увалиев е близък приятел с писателя, драматург и киносценарист Георги Марков - Джери. През 1969 г., когато вече решава да емигрира на Запад, Марков пише писмо на Увалиев от Виена и го моли да го уреди на работа в българската секция на Би Би Си. Сценаристът на „На всеки километър” се превръща в един от най-известните и продуктивни български дисиденти и емигранти. През 1972 той започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си. По-късно сътрудничи и на радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите „Задочни репортажи” – очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио „Свободна Европа”. Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков, стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В началото на 70-те Увалиев е запален да екранизира романа на Джери „Жените на Варшава”, но проектът не се осъществява. Пиер Рув обяснява това с „липса на финансиране и криза в европейската филмова индустрия”.

Георги Марков обаче не вярва в това и започва да проявява лична неприязън към Увалиев още повече, че не одобрява неговия флирт с комунистическа България. Авторът на „Задочни репортажи” е убит на 7 септември 1978 г. в Лондон чрез т.нар. „български чадър”, като убийството се приписва на ДС, която преди това е разкрила дело на писателя, озаглавено „Скитник”.

Писателят Любомир Левчев свидетелства, че при едно свое посещение в Лондон по повод премиера на негова книга на английски, пита Петър Увалиев кой е убил Георги Марков, на което емигрантът отговаря: „Самоуби се”. „Викам му: Виж сега, каквото и да ми кажеш, трябва да ти повярвам, но това не го вярвам. Баща ми беше лекар, сестра ми е лекар, аз съм живял с туберкулозно болни хора. А Джери на 19 години се разболява от туберколоза. Няма хора с по-голяма жажда за живот от туберкулозно болните, един болен от туберкулоза не може да се самоубие”, казва Левчев. На което Увалиев отговаря: „Абе, Любо, ти си голям глупак, аз не ти казвам, че той си е взел чадър и се е гръмнал и т.н. Знаеш ли как се самоуби? Дойде тука и почна да приказва, че е от ДС, но избягал, искал да емигрира.”

Според Увалиев това е равносилно все едно един петел да отиде в гората и да почне да кукурига. „Ще събере всички лисици веднага около себе си. Лисиците са хитри. Първоначално няма веднага да го изядат, ще почнат да се въртят, да проверят дали не е капан това. И като видят, че няма капан, хап, хапват го”, разкрива бившият дипломат, цитиран от Левчев.

След което продължава: „Викам, Пиер, това ми е за сведение, но не го вярвам. Ти не можеш да му простиш, че ти сви секретарката. Знаеш ли какво не мога да му простя, пита ме Увалиев. Секретарката не ме интересува, той нямаше какво да разкаже, но едно от нещата, които каза, е, че аз съм двоен агент. Та, Джери... Той продължава да бъде една болка за мене, защото бяхме приятели, политиците го използваха и се превърна в политически случай, а не в литературен. А Джери беше Писател! Един от най-талантливите”.