Момчето, което прослави България и превзе Аризона!

Докато всички се караха за политици и Евровизия, едно 17-годишно момче отиде в Аризона и направи нещо, което никой българин не беше правил досега...

Залата във Финикс е огромна. По-голяма от всичко, което Никола Веселинов беше виждал. На сцената – световни учени. В публиката – 1800 финалисти от 75 държави. Най-умните млади хора на планетата.

Сърцето на единадесетокласника от Софийската математическа гимназия бие равномерно. Той не трепери. Той не се моли. Той знае какво е дал през последната година – безсънни нощи, хиляди изписани страници, уравнения, които караха дори професорите да се чешат по главите.

Проектът му се казва „Solvability of Meromorphic Equations in Elementary Functions“. На български – „Разрешимост на уравнения в елементарни функции“. Звучи като магия. Почти е магия.

Никола не просто решава задачи. Той отваря нови пътища в алгебрата. Работата му е толкова дълбока, че някои от членовете на журито си шепнат: „Това е докторска дисертация, не ученически проект.“
Но той мълчи. И чака.

Обявяват победителите в категориите. Биология. Химия. Физика. Аплодисменти, викове, сълзи. Млади хора от цял свят прегръщат знамената на страните си.
После идва ред на математиката.
Журито обявява първото място.

„Победител в категория „Математика“ – Никола Веселинов, България!“

Залата избухва. Българското знаме се развява някъде в далечния край. Един мъж от българската общност във Финикс избърсва сълза с опакото на ръката. Жена до него пляска, докато дланите ѝ почервенеят.
Никола се изправя. Краката му са тежки, но главата му е лека. Той върви към сцената, а в главата му се върти само една мисъл: „Свърши го. Направи го.“

Но церемонията не свършва тук.

Водещият вдига ръка. Публиката затихва. Той казва думите, които никой не очаква:

„А сега – Голямата награда за млад учен. Отличие, което се дава само на един финалист в целия конкурс. Само на този, чийто проект надскача всички категории. Само на този, който...”

Думите му заглъхват в ушите на Никола. Той вижда как членовете на специалното жури – между които и нобелови лауреати – вдигат бял плик. В залата настъпва пълна тишина. Толкова дълбока, че може да чуеш как собственото му сърце бие в гърдите.
Водещият разгъва плика. Поглежда към публиката. Усмихва се.

Името, което ще произнесе след секунда...