Писателката Здравка Евтимова пред Lupa.bg: „Четвъртък” не е за Райко Кръвта, а за драмата на прехода

Здравка Евтимова е родена през 1959 г. в Перник. Завършила е английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Нейни разкази са публикувани в над трийсет и две държави. Носителка е на множество национални и международни награди. Сред тях е и призът за „Роман на годината” на Фонд „13 века България”, връчен ѝ за романа „Една и съща река” през 2015 г.

Поводът да поговорим със Здравка Евтимова е оповестяването на предстоящата екранизация на нейния роман „Четвъртък” и последвалите гневни реакции.

— Преди дни стана известно, че ще правят филм по вашия роман „Четвъртък”. Веднага се появиха някои странни коментари, напр. че държавата дава 600 000 лева да се прави филм за известния пернишки крими герой от близкото минало Райко Кръвта. Някой изглежда е чел романа ви не между редовете, а направо между страниците. Да уточним за тези, които не са го чели: „Четвъртък” роман за Райко Кръвта ли е?

— „Четвъртък” няма нищо общо с Райко Кръвта. Името на този пернишки герой в много негативна светлина се споменава мимоходом. Това е един роман за действителността в моя роден град и по-специално — тази действителност, представена през живота на други хора.

„… Държавата дава 600 000 лева за филм за Райко Кръвта! Тези пари не се дават за филм за Ботев, Левски, Бенковски, не и за Паисий, или за Климент Охридски. Не са и за Вапцаров, Яворов, Владимир Димитров - Майстова, Евлогий и Христо Георгиеви… Няма да е филм за някой от многото други ярки исторически личности и духовни водачи на нацията в миналото. Филмът ще е за Райко Кръвта!”, възмути се във фейсбук известният пиар специалист и художник Валентин Иванов-Кардамски. „Питам се, дали във времена на тежка бездуховност и нужда от вяра ще я получим от делата на човек с миналото на убития перничанин? Вярвам, че преди да екранизираме представителите на ъндърграунда, е по-редно да направим това за големите българи. Имена бол! П.С. Пиша тези редове с огромно уважение към творчеството на Здравка Евтимова, чийто роман ще се екранизира. Моят въпрос е всъщност към министъра на културата, а не към нея”, добави Кардамски. 

— Ако си представим Перник като умален модел на страната, то такива „герои“ има навсякъде.

— Естествено, навсякъде има такива „герои”. Аз тръгвам от това, което познавам. Винаги съм вярвала във необходимостта в литературното произведение да застане истината за времето. Джек Лондон казва: едно литературно произведение — било роман, било разказ — може да остане безсмъртно, ако обезсмърти времето и епохата, които описва. Далече съм от идеята, че ще остане безсмъртно или че съм обезсмъртила епохата, въобще нямам такава претенция…

Надявам се, че това, което е описано в романа, звучи истинско, тъй като и аз самата по това време изпитвах този недоимък, през който 99% от хората в България са преминали. Някои от тях са били пречупени, някои са се прегънали, след това са се изправили, каквато бях и аз.

Този процес в никакъв случай не беше лек и при мен чрез писане стана това изправяне — бавно и много мъчително. Но се случи. Други хора намират своите начин да се изправят — като почнат нов бизнес, като намерят някакво вдъхновение…

— Или като избягат в чужбина, както някои от героите ви например.

—  Те са принудени, защото тук остават с глада. А човек не е роден да гладува и да бъде унижаван.

Романът „Четвъртък” е произведение за упоритостта на човешкия дух да се справи и оцелее в ужасяващите за мнозина хора години в началото на т.нар. „преход” в България. Той е роман за смазващата сила на парите, роман за глада и роман за любовта, която въпреки всичко – предателства, продажност, подкупи — остава жива. Това е роман за надеждата, че съвременна България бавно, мъчително, но все пак успешно се откъсва от черната сянка на насилието, корупцията, унижението, за да се придвижи към по-човешки дни за своя народ. 

Действието на „Четвъртък” се развива в Перник, откъдето е авторката на романа, както и в София. В сюжета са замесени 4 млади жени — две от тях са богати, а другите не чак толкова. Интригата се върти около жената на богат бизнесмен, дъщерята на Райко Кръвта (името му е истинското в романа; в живота той няма дъщеря), която управлява имотите му след неговия разстрел. Героиня е и студентка масажистка, в интригата е и сервитьорка в пернишката кръчма „Мазното”.

Снимки: Светломир Стоянов 

— Онова време — най-тъмните години на т.нар. преход зачеркнато ли е вече, отминало ли е или и днес нещата продължават, но по малко по-фин начин. И днес хората с пари могат да си играят със съдбата на бедния?

— Тази пропаст, която беше времето преди 30-ина години, не може автоматично да бъде изтрита и забравена. Онова време е хвърлило своите семена в нас. Мнозина, които са оцелели, които са се изправили, но продължават да стоят наведени… Но във всеки случай моето мнение е, че през изтеклите години ние пораснахме над унижението, голяма част от хората се изправиха над глада, макар че неговата сянка винаги ще ни заплашва. Борбата да се намери работа е актуална и днес, борбата да се преборим с инфлацията, да се справим, въпреки че усилено вървим надолу, да я измамим... Това е особено актуално и днес. Винаги стремежът на човек да не бъде смачкан и превърнат в една локва тиня ще бъде актуален — и тогава, и сега. Сега има други начини да ни превърнат в локва тиня, но пък ние никак не сме съгласни. Човек не е роден да бъде тиня, по-скоро е роден да превръща тинята в плодородна градина. И съм се стремила и в този роман, макар че условията бяха наистина смазващи, да мисля за това — че независимо, че сме в някаква пропаст, усилията на българина, на всеки човек под слънцето, са да облагороди пропастта. И след него, когато някой попадне на това място, да каже — не е възможно. А пък всъщност ние сме го направили възможно. Може би тази горчивина, този глад, през който сме минали, през серията унижения, които всеки един човек е преживял, са му помогнали да порасне или по-скоро да позволи на доброто да порасне у него.

Знам, че това звучи много наивно, но съм дълбоко убедена, че още не е измислена такава машина, която да ни изцеди, да ни отнеме доброто и да ни превърне в купчина отпадъци.

Това никога няма да се случи, защото стремежът на човечеството в крайна сметка е да запазим общността, в която живеем. А без да имаме един стремеж да помогнем на болния, да излекуваме раната, се превръщаме във вълци. Вълците в крайна сметка могат да оцелеят, но те нямат нищо общо с бъдещето на човечеството, с бъдещите хора. Поне така се надявам.

— Коя година е писан романът?

— Същата, в която е издаден — 2003 г.

— Предсказвате смъртта на Райко Кръвта две години по-рано, дори и начинът, по който загива пернишкият ъндърграунд герой? Не е ли странно?

— Съдбата на повечето подобни герои беше такава. За мен мутризацията, превръщането на млади хора в мутри, е дълбоко трагичен процес. Аз вярвам, че всеки човек е роден с някаква мисъл да остане в този свят, всеки иска да го помнят, да кажат — ето той ми помогна, детето ми беше болно — измъкна го… Всеки човек може би мечтае да остане в съзнанието, в паметта на хората с нещо добро. Всеки човек има такъв стремеж. Да, мутрите натрупват пари.

Но утре, ако тази мутра има дете, ще кажат — той е дете на един убиец, той е дете на кожодер, който пребиваше хората, смазваше ги и те лазеха след него, оставяйки кървава диря. Това се запечатва в родовата памет.

А аз си мисля за тези хора, които пребиват някого, които изнудват, ограбват и измъкват последния залък от устата на децата ни — тези хора в никакъв случай не са били лишени от талант. Най-огромният подарък, който еволюцията ни е дала, е именно талантът. Един умее да прави хубави снимки, друг — да поправя телефони, трети е душа на компанията, а четвърти може да реди павета. Но този талант у мутрите е разпилян. То е като да имаме някакво хубаво вино и толкова дълго време да стои, че да изгние и да се превърне в отрова. Точно това е мутризацията.

Превръщането на таланта, за чието осъществяване човек е роден, в отрова. Тази отрова убива не само човека, който я носи в себе си — мутрите, но убива и цялото общество.

Както казах, аз мисля че обществото не заслужава да го наречем така, ако не успее да запази стремежа да остане човечество, да остане общност, да не се превръща в глутница, в едно кълбо от пиявици.

— По онова време не беше ли рисковано да включвате толкова изявен крими герой в свое произведение, въпреки че в конкретния случай образът е доста размит и може да се каже, че от него само името е взето?

— Аз не го познавам, но помня, че плашехме децата си, че ще дойде Райко Кръвта. Точно това казвам на моите деца, които вече са пораснали — това ли искате да стане — да станете като плашило? Рано или късно плашилото изгнива на нивата и нивата остава. Аз искам вие да сте тези, които ще работят на нивата, тя да ражда плодове, а не да плашите гаргите. В крайна сметка Райко Кръвта какво направи — уплаши гаргите и сложи петно на семейството си. Не ме е било страх, това си пиша и го пиша, за да се отърся от този страх. От една страна и от огромната тъга за тази съсипия, за съсипията на човешки материал.

Защото — мисля си, ако ги няма хората, няма да има и Бог. Просто няма да има кой да го цени и той ще се превърна в една книга — захвърлена на някоя етажерка, забравена и потрупана с прах.

Може да е гениална книга, но след като няма хора  да я прочетат, след като няма хора, които да се поклонят на Бог — всъщност Бог е космосът, то тогава смисълът и на космоса, и на божеството, без наличие на хора, до какво се свежда? Свежда се до една пустота. А пък името на човека е точно обратното — да населява пустотата с нещо добро, с нещо такова, към което посягат деца, към което се насочва надеждата на болния, защото всъщност другото име на човека е изцеление за онзи, който е по-слаб. Така си мисля. Може да кажат „тази е много глупава”, може и да е вярно, но аз така мисля.

— Колко далече е днес Перник от онези години, за които се разказва в романа „Четвъртък”?

Здравка Евтимова шеговито нарича себе си „влаков“ писател, поради това, че голяма част от ранните й разкази са написани в купетата на влаковете, пътуващи между Перник (градът, в който живее) и София (градът, в който работи). Определено може да се каже, че писателката носи Перник в кръвта си — тя смело твърди, че това е най-хубавият град и не би го заменила с друг. Книгата ѝ „Пернишки разкази” е издадена чак в далечен Китай.

— Надявам се да се е откъснал от тези години. Сега не съм запозната с криминогенната обстановка…

— Нямам предвид точно крими контингента. Все още много перничани пътуват за работа в столицата…

— Полека превръщаме София в наше предградие, където перничани работят, пък Перник, както ми казват мои приятели, щял да стане квартал на София, с което аз въобще не съм съгласна. Имах гости от Румъния. Та им казвах, че в Перник живеят най-силните хора в България. Те ме питат защо. Защото аз ги познавам, обяснявам им. 

Това е пресилено, разбира се. Всеки българин, щом е оцелял и не е отишъл навън, значи е силен. Българинът, независимо в коя част на страната живее, може да посади жито в гранит, да го накара да поникне и да си изпече хляб. Това го можем.

А пък Перник в още по-голяма степен. Да, градът ни е близо до София и това ни спасява да не търсим работа извън България. Но от друга страна, на хората от нашия град от малки ни внушават, че сме едновременно и гранит, и тръстика. Гранитът е здрав, не можеш да го строшиш, или поне ти трябва нещо много здраво, но пък и знаеш, че като го строшиш, от него може да се направи паметна плоча, скулптура… Перничанин може да стане, може да вземе парчето гранит и да удари някой лош човек. От теб зависи дали ще стане скулптура, дали ще се превърне в част от красотата, или пък ще бъдеш част от онази ръка, която наказва злия. Това зависи от характера на човека.

Разбира се, няма оправдание да вземеш камък и да удариш някого, но пък ние сме известни не толкова с огнения, колкото с избухливия си нрав…

А сега се радвам, че в нашия град има една прекрасна ледена пързалка, пълна по всяко време с малки и красиви деца, което за мен е символ, че в града ни наред с младостта идват и усмивки. Много трудно е да запазиш усмивката на детското лице и тази усмивка да порасне като усмивка на голям, мислещ и зрял човек. Точно това е нашето задължение — да успеем да запазим усмивката на децата. Това е най-доброто лекарство срещу тъгата и депресията. 

— В тази връзка — как ви се струва, че се отразява пандемията върху децата? Сигурно имате наблюдения от вашите внучета.

— Децата имат огромно желание да отидат на училище. Усещането за липса на приятелство в крайна сметка е положително, защото още от съвсем крехка възраст децата се научават каква е цената на приятелството и колко е важно присъствието на приятели в живота ни. Това е нещо огромно, нищо не може да го замени. От друга страна, те се научават да работят толкова добре с всички модерни технологии. Внучката ми, която е на пет години, с моя телефон дава гласови команди, намира си песнички, приказки, танци, пуска си джипиес. Дете на 5 години! Това ни донесе пандемията.

Цялата лошотия, тегоба, тежест и страх за живота донесе на младостта, пък и на всички нас, една по-висока степен на овладяване на тези нови технологии, което е голям плюс за мен.

— Не е ли странно, че ваш разказ е включен в учебната програма за осмокласници в САЩ („Кръв от къртица” — б.а.), а в България сякаш има неглижиране на съвременните наши автори?

— Колко учат и дали им харесва… Това е един много тъжен разказ, затова се радвам, че тук не е попаднал в никакви учебни програми. Когато човек го прочете внимателно, може да се почувства тъжен, а тъгата колкото и да е пречистваща, точно в момента имаме нужда от нещо по-светло. Превеждах наскоро едно есе на група психолози от различни националности. В него става въпрос, че когато човек е тъжен, когато е гневен, ядосан, то заради един час такива отрицателни емоции пет часа имунната му система е под много голяма опасност от рухване.

От друга страна, ако човек е радостен и се смее, ако чете хумор или посещава театрална постановка с хумористична насоченост, неговата имунна система ще бъде непоклатима в продължение на 25 часа.

Това ми подсказва, че сега — в най-трудното време, по време на пандемията, на инфлацията, когато цените растат, е нужно да търсим нещо, което ще ни помогне да се развеселим. Това няма да е пир по време на чума, това ще е първата стъпка към възможността да се преборим с мисълта за пандемията, за лекарствата, които трябва да се купуват, за изследванията, които трябва да се правят… С мисълта, че със сто лева чантата в магазина вече е само наполовина пълна с продукти.

— Кое друго ваше произведение ви се иска да видите филмирано? Или са няколко?

— Иска ми се „В града на радостта и мира” (In The Town Of Joy and Peace) — името е измислено от американския ми издател, той беше открил че Радомир означава „радост” и „мир” и затова предложи това заглавие. Този роман излезе и в Италия. В него също има много от униженията, които са ни мачкали и ни мачкат, но присъства и хумористичен елемент. Точно тази моя идея, която сега се опитвам да реализирам, но не ми се получава. Искам да направя нещо хумористично, за да помогна на имунната система на хората 25 часа да бъде непробиваема. Засега не успявам. Не знам дали наистина помага, но искам да опитам.

Визитка:

В България са публикувани 4 сборника с разкази и 4 романа на Здравка Евтимова.

Три нейни романа („Четвъртък”, „Божество на предатели” и „В града на радостта и мира”) и четири сборника с разкази са публикувани в САЩ. Романите ѝ „Четвъртък” и „Една и съща река” са издадени в Италия и Македония, а романът „Четвъртък” е публикуван и в Китай и Сърбия. Той е посочен от словенската „Фондация за славянски култури” като един от 100-те романа, писани от славянски автори след падането на Берлинската стена. Списъкът е част от международна литературна програма за популяризиране на съвременната славянска литература.

Три сборника с разкази на писателката излизат във Великобритания, а отделни нейни сборници с разкази – в Гърция, Канада и Израел.

Разказът на Здравка Евтимова „Рядко” е включен в антологията „Best European Fiction 2015” на американското издателство Dalkey Archive Press.

Разказът „Твоят ред е” е един от десетте наградени в световния конкурс за къс разказ в град Нант, Франция и е включен в антологията „Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”.

Разказът „Васил” е един от десетте, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио ВВС Лондон за 2005 г.

Разказът „Кръв от къртица” е включен в учебниците за обучение по английски език за гимназиите в Дания и в учебник по литература за осми клас в прогимназиите в САЩ — редом с творби на Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт.

Сборникът ѝ с разкази „Bitter Sky” („Горчиво небе”) е публикуван през юни 2003 г. във Великобритания.

Романът ѝ „God of Traitors” („Божество на предатели”) е публикуван като електронна книга САЩ през 2004 г.

Сборникът ѝ с разкази „Някой друг” („Somebody Else”) е публикуван през август 2004 в Калифорния и печели наградата за „Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”, издаден от издателството. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart.